не ги изтриваше.
Струваше ми се, че шествието напредва все по-бързо. Около мен беше все същото искрящо поле, потънало в слънце. Блясъкът на небето беше непоносим. На едно място пътят току-що беше ремонтиран. Слънцето беше разтопило асфалта. Краката потъваха в него и оставяха следи в лъщящата маса. Над колата шапката от изкуствена кожа на кочияша изглеждаше като че ли омесена от тази черна кал. Бях някак като загубен между синьо-бялото небе и монотонността на тези багри — лепкаво черното на разтопения асфалт, мрачно черното на дрехите, лаково черното на колата. Всичко това — слънцето, миризмата на кожа и конски тор от колата, на лак и на тамян, умората от безсънната нощ — замъгляваше погледа и мислите ми. Обърнах се още веднъж:
Перез ми се стори много далеч, загубен в облак от жега. После вече не го видях. Потърсих го с поглед и открих, че е свърнал от пътя и е поел направо през полето. Установих също, че пред мен шосето завива. Разбрах, че Перез, който познаваше местността, пресича, за да ни застигне. На завоя той ни догони. После пак го загубихме. Отново беше поел през полето и така прави няколкократно. Чувствувах как кръвта ми бие в слепоочията.
След това всичко мина така бързо, сигурно и естествено, че вече не си спомням каквото и да било. Само едно: при влизане в селото дежурната болногледачка ми каза нещо. Гласът й беше странен, никак не подхождаше на лицето й, беше мелодичен и трептящ. Тя ми изрече: „Ако вървите полека, рискувате да слънчасате. Ако пък вървите много бързо, се изпотявате и в църквата ви побиват тръпки.“ Беше права. Нямаше изход. Запазил съм в паметта си още няколко образа от този ден: например лицето на Перез, когато той за последен път ни настигна до селото. От нервност и мъка по бузите му блестяха едри сълзи. Но поради бръчките те не се стичаха. Размазваха се, сливаха се и образуваха водна глеч върху съсипаното лице. Запомних също така църквата и селяните по тротоара, червения здравец върху гробовете, припадането на Перез (все едно беше разглобена кукла), пръстта с цвят на кръв, която се свличаше върху ковчега на мама, бялата тъкан на корените, крито се смесваха с пръстта, и хората, гласовете, селото, чакането пред едно кафене, непрекъснатото бръмчене на мотора и радостта ми, когато автобусът навлезе в гнездото от светлини на Алжир и си помислих, че ще си легна и ще спя цели дванадесет часа.
II
Събуждайки се, разбрах защо моят работодател изглеждаше недоволен, когато му бях поискал два дена отпуск: днес е събота. Така да се каже, бях забравил това, но ставайки от леглото, се сетих. Съвсем естествено моят работодател беше помислил, че с неделята ще ми станат четири почивни дни, което не можеше да му бъде приятно. Но, от една страна, не по моя вина погребаха мама вчера, а не днес, и от друга — и без туй съботата и неделята ми се полагаха. Разбира се, това все пак не ми пречи да разбирам работодателя си.
Станах с мъка, защото бях уморен от вчерашния ден. Докато се бръснех, се питах какво да правя и реших да отида да се къпя. Взех трамвая, за да отида на плажа до пристанището. Там се гмурнах в пролива. Имаше много младежи. Във водата се натъкнах Мари Кардона, бивша машинописка в кантората, навремето я бях пожелал. Тя мен също, мисля. Но скоро след това тя напусна и изтървахме момента. Помогнах й да се качи на една шамандура и при движението докоснах гърдите й. Аз бях още във водата, когато тя вече лежеше по корем върху шамандурата. Обърна се към мен. Косите й бяха паднали над очите, смееше се. Качих се върху шамандурата до нея. Беше хубаво и като на шега отметнах главата си и я положих на корема й. Тя не възрази и аз останах така. Цялото небе беше пред очите ми, синьо и позлатено. Под тила си чувствувах как коремът на Мари тупти полека. Останахме върху шамандурата дълго, полузадрямали. Когато слънцето започна да припича силно, тя се плъзна във водата и аз я последвах. Настигнах я, прегърнах я през кръста и ние заплувахме заедно. Тя продължаваше да се смее. На кея, докато се сушахме, ми рече: „Аз съм по-почерняла от вас.“ Попитах я дали иска да отидем на кино вечерта. Тя пак се разсмя и ми каза, че искала да гледа един филм с Фернандел. Когато се облякохме, се изненада много, виждайки ме с черна вратовръзка, и ме попита дали съм в траур. Обясних й, че мама е умряла. Тъй като искаше да знае кога, отговорих й: „Вчера.“ Тя малко се стресна, но не направи никаква забележка. Изпитах желание да й кажа, че вината не е моя, но се въздържах, защото си спомних, че вече бях казал така на работодателя си. Това нищо не значеше. Във всеки случай човек е винаги малко виновен.
Вечерта Мари беше забравила всичко. Филмът беше на места смешен и всъщност твърде глупав. Тя притискаше крака си о моя. Аз галех гърдите й. Към края на прожекцията я целунах, но несръчно. След като излязохме, тя дойде у дома.
Когато се събудих, Мари си бе отишла. Беше ми обяснила, че трябва да отиде при леля си. Спомних си, че е неделя, и ми стана неприятно: не обичам неделите. Обърнах се на другата страна в кревата, потърсих във възглавницата дъха на сол, който косите на Мари бяха оставили, и спах до десет часа. После, все така легнал, пуших цигари чак до пладне. Не исках да обядвам както обикновено в ресторанта на Селест, защото сигурно щяха да ме разпитват, а аз не обичам това. Изпържих си яйца и ги изядох направо от тигана, без хляб, защото се беше свършил, а не ми се слизаше да купя.
След обяда скучах и се шлях из апартамента. Той беше удобен, когато мама беше тук. Сега е твърде голям за мен и бе се наложило да пренеса в стаята си масата от трапезарията. Вече живея само в тази стая сред поиздънените сламени столове, скрина, чието огледало е пожълтяло, тоалетката и табления креват. Останалата част от жилището е занемарена. Малко по-късно, за да правя нещо, се зачетох в един стар вестник. От него изрязах една реклама на солите за вана „Крюшен“ и я залепих в стара тетрадка, където си подреждам нещата, които ме забавляват във вестниците. После си измих ръцете и накрая отидох на балкона.
Стаята ми гледа към главната улица на предградието. Следобедът беше хубав. Но паважът беше влажен, минувачите — редки и при това забързани. Забелязах най-вече семейства, които отиваха на разходка, две момченца в моряшки костюмчета с панталонки до под колената, малко притеснени в стегнатите си дрехи, и едно момиченце с голяма розова фльонга и черни лачени обувки. Зад тях вървяха майка им, едра жена в копринена рокля с цвят на кестен, и бащата, дребен човек, доста слаб, когото бях виждал. Беше с гарсонетка и папийонка. В ръка държеше бастун. Когато го видях с жена му, разбрах защо в квартала говореха за него, че е изискан. Малко по-късно минаха младежите от предградието, с набрилянтинени коси и червени вратовръзки, с вталени сака, бродирани джобни кърпи и обувки с квадратни носове. Реших, че отиват на кино в центъра. Затова бяха тръгнали толкова рано и бързаха към трамвая, като се смееха твърде високо.
След тях улицата постепенно опустя. Казах си, че представленията навсякъде вече са започнали. На улицата бяха останали само дюкянджиите и котките. Над фикусите, които ограждаха улицата, небето беше чисто, но без блясък. На отсрещния тротоар продавачът на тютюн изнесе един стол, постави го пред вратата си, възседна го и опря двете си ръце върху облегалката. Трамваите, които допреди миг бяха претъпкани, сега минаваха почти празни. В малкото кафене „При Пиеро“, до магазинчето за тютюн, келнерът метеше стърготините в пустата зала. Наистина беше неделя.
Обърнах стола си и го възседнах, както бе направил търговецът на тютюн, защото реших, че така е по- удобно. Изпуших две цигари, влязох, за да взема парче шоколад, и се върнах да го изям на прозореца. Скоро след това небето притъмня и се помислих, че иде лятна буря. Но то постепенно се проясни. Преминалите облаци обаче оставиха върху улицата нещо като обещание за дъжд, което я направи по-мрачна. Дълго стоях и гледах небето.
В пет часа трамваите се зададоха с грохот. От стадиона на предградието те докараха гроздове зрители, увиснали по стъпалата и дръжките. Следващите трамваи доведоха играчите, които разпознах по куфарчетата им. Те крещяха и пееха с цяло гърло, че техният клуб не ще загине. Мнозина ми махнаха. Един даже ми извика: „Бихме ги!“ И аз кимнах утвърдително. От този миг нататък автомобилите започнаха да нахлуват.
Мина още малко време. Над покривите небето стана червеникаво и с раждането на нощта улиците се оживиха. Тези, които бяха излезли на разходка, започваха да се прибират. Сред минувачите познах изискания господин. Децата плачеха, а родителите ги влачеха подире си. Почти веднага след това кварталното кино изхвърли на улицата вълна от зрители. Сред тях се открояваха младежите, които имаха по-решителен вид от обикновено, и си помислих, че са гледали приключенски филм. Онези, които се
