напуснах. Но предварително й теглих един бой. И освен това й казах истината в очите. Казах й, че иска само да се забавлява с оная си работа. Казах й още, нали разбирате, господин Мьорсо: „Не виждаш ли, че хората ти завиждат на щастието! По-късно ще разбереше какво щастие си имала.“
Набил я до кръв. Преди това не я биел. „Потупвах я, но нежно, така да се каже. Тя пискаше малко. Затварях капаците и после всичко приключваше както обикновено. Но сега е сериозно. И според мен не съм я наказал достатъчно.“
Тогава ми обясни, че затова имал нужда от съвет. Млъкна, за да оправи фитила на лампата, която пушеше. Продължавах да го слушам. Бях изпил почти цял литър вино и слепоочията ми горяха. Пушех цигарите на Ремон, защото моите се бяха свършили. Минаха последните трамваи и отнесоха със себе си вече далечните шумове на предградието. Ремон продължи. Ядосвал се, че „тя все още го привличала като жена“. Но искал да я накаже. Най-напред смятал да я заведе в някой хотел и да повика „нравствената полиция“, та да предизвика скандал и да я зарегистрират. После се обърнал към приятели от „подземния свят“. Те нищо не измислили. И, отбеляза Ремон, не си струвало да бъдеш от подземния свят. Той им го заявил и тогава те му предложили да я „резнат“. Но не това искал. Щял да размисли. Първо искал да ме попита нещо. Но преди да ме попита, му се щяло да знае какво мисля за тази история. Казах му, че нищо не мисля, но че е интересна. Попита ме дали мисля, че е имало измама, и на мен ми се струваше, че наистина е имало измама. Попита дали според мен трябва оная да бъде наказана и какво бих направил на негово място, казах му, че човек никога не може да знае, но че разбирам, дето иска да я накаже. Пийнах още вино. Той запали цигара и ми разкри какво имал наум. Щял да й напише писмо „като ритник и в същото време такова, че да я накара да съжалява“. После, когато се върнела, щял да легне с нея и „точно преди края“ щял да й се изхрачи в лицето и да я изхвърли навън. Прецених, че по този начин тя наистина ще бъде наказана. Но Ремон ми каза, че не се чувствувал способен да напише писмото, както трябва, и се сетил за мен — аз да го напиша. Тъй като си замълчах, попита ме дали ще ми бъде неприятно, ако го напиша веднага, и аз отговорих, че не.
Тогава, след като изпи чаша вино, той стана. Отмести чиниите и малкото изстинала кървавица, която беше останала. Избърса старателно мушамата на масата. Взе от чекмеджето на нощната си маса лист разграфена хартия, жълт плик, малка перодръжка от червено дърво и квадратна мастилница с виолетово мастило. Когато ми каза името на жената, разбрах, че беше мавританка. Написах писмото. Съчиних го набързо, но се постарах да удовлетворя Ремон, защото нямах причини да не го удовлетворя. После прочетох писмото на глас. Той ме слушаше, пушеше и кимаше, после поиска да го прочета отново. Беше напълно доволен. Рече ми: „Знаех си, че познаваш живота.“ Отначало не забелязах, че ми говори на „ти“. Чак когато ми заяви: „Сега си ми истински приятел“, ми направи впечатление. Той повтори фразата си и аз казах: „Да.“ Беше ми все едно дали съм му приятел, а той, изглежда, наистина желаеше това. Залепи плика, доизпихме виното. После поседяхме още, като пушехме, без да говорим. Навън всичко беше спокойно, чухме свистене от гуми на отминаващ автомобил. Обадих се: „Късно е.“ И Ремон мислеше същото. Той отбеляза, че времето минава бързо и в известен смисъл беше вярно. На мен ми се спеше, но просто не ми се ставаше от стола. Сигурно съм изглеждал уморен, защото Ремон ми каза, че не бива да се отпускам. Отначало не схванах. Тогава той ми обясни, че научил за смъртта на мама, но че това било нещо, което все някой ден трябвало да се случи. Такова беше и моето мнение.
Станах. Ремон ми стисна ръката много силно и ми каза, че с мъже човек винаги се разбира. Излязох, затворих вратата и останах за миг на тъмното стълбище. Къщата беше тиха и от дълбочините й пълзеше по стълбите неясен и влажен лъх. Чувах само туптенето на кръвта в ушите си. Не се помръдвах. В стаята на стария Саламано кучето глухо изскимтя.
IV
Цялата седмица работих добре. Ремон се отби и ми каза, че изпратил писмото. Два пъти ходих на кино с Еманюел, който невинаги разбира какво става на екрана. Тогава трябва да му се обяснява. Вчера беше събота и Мари дойде, както се бяхме уговорили. Аз силно я пожелах, защото имаше хубава рокля на червени и бели райета и кожени сандали. Твърдите й гърди се открояваха и от слънчевия загар лицето й приличаше на цвете. Взехме автобуса и отидохме на няколко километра от Алжир на един плаж, сгушен между скалите и ограден откъм сушата с тръстика. В четири часа слънцето вече не приличаше, но водата беше топла, с леки вълнички, дълги и лениви. Мари ме научи на една игра. Плувайки, трябваше да отпиеш от гребена на вълните, да събереш в устата си пяната, а след това да се обърнеш по гръб и да я изхвърлиш към небето. Получаваше се дантела от пяна, която изчезваше във въздуха или падаше като хладък дъжд върху лицето ми. Но след известно време устата ми обгоря от солта. Тогава Мари ме настигна и се прилепи във водата до мен. Притисна устата си о моята. Езикът й освежаваше устните ми и ние известно време се търкаляхме сред вълните.
Когато се облякохме на плажа, Мари ме погледна с искрящи очи. Целунах я. От този миг нататък вече не проговорихме. Притисках я и побързахме да вземем автобуса, за да се върнем, да отидем у нас и да се хвърлим в леглото ми. Бях оставил прозореца отворен и ни беше приятно да чувствуваме как лятната нощ залива кафявите ни тела.
Мари остана до сутринта и аз й казах, че ще обядваме заедно. Слязох да купя месо. На връщане долових по стълбите женски глас в стаята на Ремон. Малко след това старият Саламано започна да се кара на кучето си, чухме шум от подметки и дращене на нокти по дървеното стълбище, после: „Мръсник, мърша“, и двамата излязоха на улицата. Разказах на Мари историята със стареца и тя се смя. Беше облякла една от моите пижами, чиито ръкави бе навила. Докато се смееше, пак я пожелах. Малко по-късно тя ме попита дали я обичам. Отговорих й, че това нищо не значи, но ми се струва, че не. Изглежда, се натъжи. Но докато приготвяхме обяда, пак се засмя без повод така, че я целунах. В този именно момент избухна караницата у Ремон.
Най-напред се чу писклив женски глас и след това Ремон, който казваше: „Ти ме измами, измами ме. Ще те науча аз как се лъже.“ Няколко глухи звука и жената закрещя, но по такъв ужасен начин, че стълбището веднага се изпълни с хора. Мари и аз също излязохме. Жената продължаваше да крещи и Ремон продължаваше да я бие. Мари ми каза, че това е ужасно, а аз не отговорих. Поиска да отида да повикам полицай, но й рекох, че не обичам полицаите. Все пак пристигна един заедно с наемателя от втория етаж, който е водопроводчик. Полицаят почука на вратата, но от стаята не се чуваше вече нищо. Почука по-силно и след миг жената проплака, а Ремон отвори. Беше захапал цигара и имаше престорено любезен вид. Уличницата се спусна към вратата и заяви на полицая, че Ремон я биел. „Кажи си името“ — нареди полицаят. Ремон се подчини. „Махни цигарата от устата си, когато говориш с мен“ — рече полицаят. Ремон се поколеба, погледна ме и всмукна от цигарата. В този миг полицаят замахна и му залепи силна, тежка плесница. Цигарата отхвръкна на няколко метра. Лицето на Ремон се промени, но в момента той не продума, а после попита със смирен глас дали може да прибере фаса си. Полицаят каза, че може, и добави: „Следващият път вече ще знаеш, че полицаят не ти е чучело.“ През това време уличницата плачеше и повтаряше: „Той ме би. Той е сводник.“ — „Господин полицай — попита тогава Ремон, — законно ли е да се нарича сводник един мъж?“ Но полицаят му заповяда да си затваря устата. Тогава Ремон се обърна към уличницата и й заяви: „Почакай, малката, пак ще се срещнем.“ Полицаят му повтори да си затваря устата и че уличницата трябва да си отиде, а той да чака в стаята си да го повикат в участъка. Допълни, че Ремон трябва да се срамува, дето е толкова пиян, та чак трепери. Тогава Ремон му обясни: „Аз не съм пиян, господин полицай. Треперя, защото съм пред вас“ После затвори вратата си и всички се разотидоха. Мари и аз приготвихме обяда. Но тя не беше гладна, аз изядох почти всичко. Тръгна си в един часа, а аз си поспах.
Към три на вратата ми се почука, влезе Ремон. Останах легнал. Той седна на края на кревата ми. Мълча известно време и аз го попитах как е минала работата. Разправи ми, че е постъпил така, както е искал, но че тя му е ударила шамар и тогава я набил. Останалото го бях видял. Казах му, че според мен сега тя е наказана и че трябва да бъде доволен. Такова беше и неговото мнение, отбеляза, че каквото и да направи полицаят, не ще изтрие ударите, които е получила. Добави, че познавал добре полицаите и знаел как се полага да се държи човек с тях. Тогава ми зададе въпроса дали съм очаквал, че ще отвърне на плесницата на полицая. Отговорих, че нищо не съм очаквал и че освен това не обичам полицаите. Ремон изглеждаше много доволен. Предложи ми да изляза с него. Станах и започнах да се сресвам. Заяви ми, че е нужно да му
