факти има дълбока, патетична и съществена връзка. „Да — провикна се той гръмко, — аз обвинявам този човек, че е погребал майка си със сърце на престъпник.“ Тази декларация, изглежда, направи силно впечатление на публиката. Моят адвокат вдигна рамене и изтри потта, която покриваше челото му. Но самият той изглеждаше някак разколебан и аз разбрах, че за мен нещата не вървят добре.
Заседанието беше закрито. Когато излязох от съдебната зала, за да се кача в колата, за миг преоткрих дъха и цвета на лятната вечер. В мрака на моя подвижен затвор улавях, като че ли от дъното на умората си, един по един всички познати шумове на града, който обичах и в който ми се бе случвало понякога да се чувствувам доволен. Виковете на вестникарчетата в успокоения вече въздух, последните птици на площада, подвикванията на продавачите на сандвичи, скрибуцането на трамваите по острите завои на града и шепотът на небето, преди нощта да се спусне над пристанището, всичко това представляваше за мен маршрут на слепец, който ми бе добре известен, преди да вляза в затвора. Да, беше часът, в който — вече много отдавна — аз се чувствувах доволен. Онова, което ме очакваше тогава, беше винаги лек сън без сънища. И все пак нещо се беше променило, защото в очакване на утрешния ден се озовах отново в килията си. Като че ли познатите пътища, очертани в летните небеса, можеха да отвеждат както към затвора, така и към невинни сънища.
IV
Дори и на подсъдимата скамейка е интересно да слушаш как говорят за теб. Мога да кажа, че през време на речите на прокурора и на моя адвокат за мен се говори много, и то сякаш повече за мен, отколкото за моето престъпление. Всъщност различаваха ли се толкова тези речи? Адвокатът вдигаше ръка и пледираше, че съм виновен, но със смекчаващи вината обстоятелства. Прокурорът протягаше ръка и разкриваше вината, но без смекчаващи вината обстоятелства. Едно обаче смътно ме смущаваше. Въпреки моята тревога понякога ми идваше да се намеся, но тогава адвокатът ми казваше: „Мълчете, така е по- добре за делото ви.“ В известен смисъл като че ли това дело се разглеждаше извън мен. Всичко се развиваше без моя намеса. Съдбата ми се определяше, без да се вземе моето мнение. От време на време изпитвах желание да прекъсна всички и да заявя: „Но все пак кой е обвиняемият? Важно нещо е да си обвиняемият. И аз имам нещо да кажа.“ Но ако размислех, нямаше какво да кажа. Впрочем трябва да призная, че интересът, който човек изпитва да приковава вниманието на хората, не трае дълго. Например речта на прокурора ми дотегна много бързо. Само някои откъси, жестове или цели тиради, но обособени от цялото, ми направиха впечатление или събудиха интерес в мен.
Основната му идея беше, ако добре съм схванал, че съм обмислил предварително престъплението си. Поне това се опита да докаже. Както сам твърдеше: „Аз ще го докажа, господа, и ще го докажа двойно. Най-напред под ослепителната светлина на фактите и след това под мрачното осветление, което черпя от психологията на тази престъпна душа.“ Той обобщи фактите, започвайки от смъртта на мама. Припомни моята безчувственост, припомни, че не съм знаел възрастта на мама, припомни посещението на плажа на следващия ден с една жена, киното, Фернандел и накрая завръщането с Мари. В оня момент не можах да го разбера веднага, защото той казваше „неговата любовница“, а за мен тя си беше Мари. После стигна до историята с Ремон. Намирах, че не липсваше яснота в начина, по който разглеждаше събитията. Това, което казваше, беше правдоподобно. Бил съм написал писмото в пълно съгласие с Ремон, за да подмамя неговата метреса и да стане жертва на грубиянщините на един мъж „със съмнителен морал“. Бил съм предизвикал на плажа противниците на Ремон. Той е бил ранен. Поискал съм револвера му. Върнал съм се сам, за да си послужа с него. Убил съм арабина така, както съм бил замислил да го убия. Изчакал съм. И „за да бъда сигурен, че съм си свършил работата“, съм изстрелял още четири куршума бавно, без колебание, разсъдливо, така да се каже.
„Ето, господа — заключи прокурорът. — Пред вас аз възпроизведох нишката на събитията, която е довела този човек до извършването на едно напълно съзнателно убийство. Наблягам на това — каза той. — Защото не става дума за обикновено убийство, за необмислено действие, което бихте могли да счетете за смекчено от обстоятелствата. Този човек, господа, е умен. Вие го чухте, нали? Той умее да отговаря. Той познава цената на думите. И не е възможно да се твърди, че е действувал, без да съзнава какво върши.“
Слушах и чувах, че ме смятат за умен. Но не разбирах добре как особеностите на един обикновен човек могат да се превърнат в съкрушителни обвинения по отношение на един подсъдим. Във всеки случай това ме порази и аз престанах да слушам прокурора до момента, когато го чух да казва: „Изрази ли поне съжаление? Съвсем не, господа. Нито веднъж през време на следствието този човек не се е показал развълнуван от своето ужасно престъпление.“ В този миг той се обърна към мен и ме посочи с пръст, като продължаваше да ме уличава, без всъщност да разбирам ясно защо. Без съмнение нямаше как да не призная, че е прав. Не съжалявах много за деянието си. Но подобна настървеност ме учудваше. Искаше ми се да се опитам сърдечно, почти с топло чувство да му обясня, че никога не съм могъл да съжалявам истински за нещо. Винаги бях завладян от това, което щеше да се случи днес или утре. Но естествено в положението, в което ме бяха поставили, не беше допустимо да говоря с никого по този начин. Нямах право да се показвам сърдечен, сговорчив. И се опитах да слушам още, защото прокурорът започна да говори за моята душа.
Казваше, че бил вникнал в нея и че нищо не намерил, господа съдебни заседатели. Казваше, че всъщност съм нямал никаква душа, нищо човешко и че ми били чужди всички морални принципи, които пазят човешките сърца. „Без съмнение — добави той — не бихме могли да го обвиняваме за това. Не можем да се оплакваме, че му липсва нещо, което не е бил способен да придобие. Но когато става дума за този съд, съвършено отрицателната добродетел на търпимостта трябва да се издигне до по-трудно достъпната, но по-висша добродетел на справедливостта. Особено когато душевната пустота, такава, каквато се разкрива у този човек, се превръща в пропаст, където обществото може да пропадне.“ Тогава той заговори за моето отношение към мама. Повтори казаното по време на дебатите. Но се разпростря много повече, отколкото върху моето престъпление, приказва даже толкова дълго, че в края на краищата не чувствувах вече нищо друго освен горещината на утринта. Поне до оня момент, когато прокурорът се спря и след кратко мълчание продължи с много нисък и много проникновен глас: „Същият този съд, господа, ще съди утре най-ужасното престъпление: отцеубийството.“ Според него въображението било безсилно да си представи такова жестоко посегателство. Смеел да се надява, че човешката правда щяла да възмезди без снизхождение. Но не се страхувал да каже, че ужасът, който му вдъхвало това престъпление, почти отстъпвал пред ужаса, който му вдъхвала моята безчувственост. Пак според него тоя, който убивал морално майка си, се разграничавал от човешкото общество на същото основание, както оня, който вдигнал смъртоносна ръка над твореца на своя живот. Във всички случаи първият подготвял действията на втория, той в известен смисъл ги предначертавал и утвърждавал. „Убеден съм, господа — добави той, повишавайки глас, — че не ще сметнете мисълта ми за твърде дръзка, ако кажа, че човекът, седнал на тази скамейка, е виновен и за убийството, което утре този трибунал ще трябва да съди. И съобразно с това той трябва да бъде наказан.“ Тук прокурорът избърса лицето си, лъснало от пот. Накрая рече, че задачата му е мъчителна, но ще я изпълни неотклонно. Заяви, че аз съм чужд на едно общество, най-съществените правила на което не зачитам, и че не мога да се позовавам на човешкото сърце, чиито елементарни реакции не познавам. „Аз искам от вас живота на този човек — каза той — и го искам с чиста съвест. Защото, ако през време на моята дълга кариера ми се е случвало да изисквам смъртни наказания, то никога по-силно от днес не съм чувствувал това мъчително задължение оправдано, непоколебимо, осветено от съзнанието за един неотменен и свят дълг и от ужаса, който изпитвам пред едно човешко лице, по което чета само чудовищност.“
Когато прокурорът седна, настъпи доста дълго мълчание. Колкото до мен, аз бях просто замаян от горещината и от изненада. Председателят се поизкашля и с много нисък глас попита дали имам да добавя нещо. Станах и тъй като имах желание да говоря, казах, при това малко наслуки, че не съм имал намерение да убивам арабина. Председателят отвърна, че това е само едно твърдение, че дотук не можел добре да схване системата на моята защита и щял да бъде доволен, преди да изслуша моя адвокат, ако аз уточня мотивите на своето деяние. Казах набързо, като обърквах малко думите и си давах сметка за смешното си положение, че причината е била слънцето. В залата се чуха смехове. Моят адвокат сви рамене и веднага след това му дадоха думата. Но той заяви, че е късно, че имал да говори с часове и че моли да отложат заседанието за следобед. Съдът се съгласи.
