непоправимото.
Пипа бе стигнала почти до края на едната от пътеките, обградена от двете страни с палми, когато чу дълбок мъжки глас:
— Няма нужда да ми показвате пътя. Оттук мога и сам да се ориентирам.
Пипа рязко спря, за да потърси път за бягство, а Нели се блъсна в гърба й.
Той се появи на вратата, слезе с една крачка двете стъпала към оранжерията и видя Пипа.
На дневна светлина, с лице, върху което танцуваха сенките на растенията, той изглеждаше дори още по-привлекателен, отколкото го помнеше.
В този опасен момент абсолютно най-доброто решение бе да се престори, че дори не си го спомня.
— Добро утро, лейди Филипа — каза той.
Сърцето й спря.
— Искрено се надявам, че не идвам прекалено рано.
Сърцето й беше спряло да бие. Скулите му бяха малко къси. Не бе забелязала това или пък, ако го е забелязала, е имало още толкова много други неща за запомняне, че го е забравила. Да, той наистина притежаваше най-невероятните скули. А и, като че ли не бе успяла да запомни устата му така добре, както заслужаваше. Ако за устата на един мъж можеше да се каже, че е красива, то този мъж със сигурност щеше да е Кейлъм Инес. С ясно очертани краища, устните му се извиваха просто… просто… ами просто се извиваха.
А очите му бяха почти черни, с извити мигли… Черни и проницателни и… питащи.
Пипа си спомни за плана си и леко се извърна настрани.
— Това е пътят към градините, сър. Вероятно сте се запътил в грешната посока? Или може би сте сгрешил къщата?
— Не мисля.
— Аз пък съм сигурна, че не е сгрешил — внезапно обяви Нели. — Явно не виждате добре, милейди. Казах ви навън да не се взирате в слънцето. Повредило ви е очите. Та това е господин Кейлъм Инес! Бих го познала навсякъде.
Пипа стисна ръце пред гърдите си и се постара да не се сгърчи от унижение.
— Само го погледнете — нареди Нели. — Толкоз висок и с ей такива широки рамене. И няма нужда от подплънки, милейди. Точно какъвто ми го описахте.
— Нели, не мисля…
— Знам, милейди. И се старая, колкото мога, да правя, както ми наредихте, та и аз да спра да мисля. Ама е трудничко. В косата му има червени отблясъци. А краката му…
— Нели!
Прислужницата набързо направи реверанс и рече:
— Да, милейди — след което се оттегли на няколко метра.
Пипа се обърна отново към господин Инес.
— Простете — каза тя. — Както спомена Нели, слънцето… О, каква бъркотия! Разбира се, че ви познах! Разбрах кой сте още в мига, в който се появихте… Даже, преди да се появите, Финч ми донесе визитната ви картичка, така че знаех за пристигането ви.
— Моля ви — каза той изключително тихо. — Не се разстройвайте. Дойдох без предупреждение.
— Това не е извинение за лъжите и преструвките ми — каза му тя. — Баща ми винаги е държал на честността, и аз много го харесвах за това. Честността нарежда нещата по най-добрия начин. Честността помага на човек да живее в мир със себе си.
— Несъмнено — съгласи се господин Инес.
— Просто ме слисахте, защото снощи херцогът бе много ядосан от вас… от нас. Когато Финч донесе визитката ви, веднага се уплаших да не би негова светлост да ви види и да поднови опитите си да ви извика на дуел.
Ето на, каза си всичко, както си бе, и… и от това въобще не се почувства по-малко уплашена.
Лицето на господин Инес бе застинало в напълно сериозно изражение. Пипа реши, че го харесва сериозен също толкова, колкото и засмян.
Той се приближи към нея и подпря единия си ботуш на ниския каменен перваз, зад който се намираха лехите. Като се наведе напред — много близо до Пипа, — той подпря лакът на бедрото си.
Бедрата на господин Инес изглеждаха невероятно силни, с дълги твърди мускули, които леко помръдваха отгоре… и отдолу. Високите му кожени ботуши прилягаха плътно към също толкова силни на вид прасци.
Пипа отмести очи от подпряния на перваза крак на господин Инес и погледна към пода.
— Лейди Филипа — рече той, — какво ви каза снощи херцог Франчът?
— Нищо.
— Аз не съм гневлив човек, милейди. И също като вас предпочитам честността винаги, когато имам избор. Кажете ми, как се държа херцогът към вас в гнева си?
Тя не знаеше как да му отговори.
Леко докосване по бузата й — пръстите му, които нежно се плъзнаха до брадичката й, — накара Пипа сепнато да си поеме дъх. И все пак не можа да го погледне в очите.
— Искам да знам дали с вас се отнасят сурово.
Тя поклати глава.
— Не. С мен въобще не се отнасят. — Уф, защо все изтърсваше пред този мъж първото нещо, което й мине през ума?
Едно целенасочено дръпване на връзките на бонето й я сепна и я накара да вдигне поглед.
— Господин Инес?
— Лейди Филипа? — Връзките бяха развързани и той смъкна бонето. — Тук вътре слънцето не е толкова силно. А вие имате най-прекрасните коси. Много лошо е да ги криете.
Пипа се изчерви и се огледа за Нели — тъкмо навреме, за да види как момичето се измъква от оранжерията и излиза на терасата.
— Значи сте ме описала на прислужницата си.
Руменината пареше по страните й.
— Да, описах ви. Казах й също, че танцувахме валс.
— Поласкан съм. При толкова много мъже, с които сигурно сте танцувала, едва ли ви е лесно да запомните всеки един.
— Танцувах само с вас, и вие го знаете. Ето, сега вие сте неискрен.
— Може би. Въпреки това, поласкан съм. Дойдох, за да се уверя, че сте в безопасност.
Пипа го погледна намръщено.
— Защо пък да не съм в безопасност?
— Самата вие казахте, че херцогът е бил разгневен. Страхувах се, че може да ви нагруби.
— Той въобще не говори с мен — прибързано отвърна Пипа. — Искам да кажа… Ако трябва да съм честна, господин Инес, двамата с херцога почти не се познаваме. Всъщност въобще не се познаваме. Били сме сгодени още когато съм се родила. Освен няколкото случая в детството ми, когато сме присъствали заедно на някои събирания, не се бяхме виждали допреди четири седмици.
Той все още стоеше изключително близо. Очите му се променяха заедно със светлината. Понякога бяха черни, но понякога блестяха почти тъмнозелени.
— Херцогът е много щастлив човек — най-сетне рече той. — Когато ви е видял преди четири седмици, сигурно се е чудил на късмета си.
— Вие сте безсрамен ласкател — каза Пипа, но леко се усмихна.
— Говоря истината — погледът му се премести върху устните й. — Във вас има някаква сладост. Мисля, че веднъж вкусена, тази сладост ще привърже мъжа към вас с нуждата да я опитва отново, и отново.
Пипа бе съвсем неопитна в изкуството на кокетниченето. Не знаеше абсолютно нищо за безгрижния женствен начин да се дърдорят глупости в моменти, когато мъжете започват да редят комплименти, които едва ли са искрени. Но добре съзнаваше, че в този момент това въобще не трябваше да се случва.
— Бих желал да съм ваш приятел, милейди — каза той, а гласът му бе трепетно, нежно дълбок. — Не се
