— Да му се не надяваш! — измърмори херцогът. — Но при дадените обстоятелства, склонен съм да проявя известно великодушие. Просто се погрижете повече никога да не се мяркате пред очите ми, Инес.
Господин Кейлъм Инес нежно се откъсна от Пипа и премина по мекия розов копринен килим, за да застане пред херцога.
— Аз пък смятам — каза той, — да ви се мярна пред очите, но още само веднъж, сър. Веднъж. Смятам, че на зазоряване ще е най-удобното време. Утре. Поради липса на друг, виконт Хънсингор ще бъде с мен като мой единствен приятел. И тъй като е редно аз да избирам оръжието, ще използваме пистолети.
4
— Знаех си, че въобще не трябва да се съгласявам — мрачно заяви Струан. Той седеше сгушен в ъгъла на раздрънкания уличен файтон, който Кейлъм бе наел, за да ги откара в пълна анонимност до Уайтчапъл.
Потънал в размисли за събитията, които предстояха тази нощ и утре призори, Кейлъм почти не чуваше оплакванията на Струан, които се точеха непрестанно, откак Кейлъм се бе върнал от „Пал Мал“ в ранния следобед.
Отиваха да се срещнат с двама души — брат и сестра, които той бе открил, докато търсеше истината за себе си. Въпросната двойка пътуваха от панаир на панаир из страната, за да продават някакви чудодейни илачи, за които гарантираха, че безотказно церели всичко: като се започне от треска, та се стигне до превръщането на грозния нос в съвършен. Майлоу и Миранда — те отричаха да имат каквото и да е друго име — по всяка вероятност държаха разковничето към загадката, която Кейлъм се опитваше да разреши. Но дали биха се съгласили с охота да му дадат търсения отговор, беше твърде съмнително.
— Кога ли ще се науча да се вслушвам в собствения си здрав разум? — упорстваше Струан. — В края на краищата аз съм човек, при когото хората често идват за съвет. Давал съм съвети и съм получавал поздравления за трезвия си разсъдък. Славя се като благоразумен човек. Надежден. Човек, който…
— Човек, който е на път да бъде удушен, ако не си спести проповедите — прекъсна го Кейлъм. — Човек, който явно е забравил, че едва преди година се върна в замъка Къркълди, преструвайки се, че все още е свещеник.
— Но то беше…
— То беше онова, което много хора биха нарекли богохулство. Ти се върна у дома и накара Арън да повярва, че цялата отговорност за създаването на наследник и за запазването на семейните имения продължава да тегне единствено на неговите плещи. Ти го преметна да се ожени.
— Аз? — Всяка следа от апатичност се изпари от Струан и той се наведе напред, седнал на ръба на седалката. — Аз ли съм го преметнал? За Бога, ей на това му се вика безочие! Ти дойде в Лондон и осигури булка за Арън. Ти го преметна да повярва, че тя напълно съзнавала какъв невъзможен отшелник бил той. Пък преди това бе преметнал нея, че щяла да се омъжи за някакъв старец, който нямало да иска от нея нищо повече от хладна ръка върху челото си и няколко утешителни слова, за да му помогнат да умре спокойно.
— Свърши ли? — любезно попита Кейлъм.
— Да!
— Не съм преметнал никого — рече Кейлъм. — Просто направих малка магия, и то повече чрез онова, което не казах, отколкото с това, което казах наистина. А и събрах двама прекрасни хора заедно. Нима ще отречеш, че Грейс Рен е идеалната жена за Арън?
Струан измърмори нещо, после рече:
— Не мога да отрека.
— А отричаш ли, че Арън, и единствено Арън можеше да стане идеалния съпруг за Грейс?
— Стига вече — сопна се Струан. — Нека се върнем към по-неотложния въпрос.
— А Арън стана ли добър съпруг на Грейс и възхитителен баща на дъщеричката им?
— Той е баща само от няколко седмици. Но щом питаш, да. Да, радвам се на Арън и Грейс не по-малко от теб. Обаче не виждам какво общо има това с идиотщината, която ни навлече. Дуел, за Бога! Дуел!
Кейлъм надникна през зацапаното със сажди прозорче към безразборно скупчените ниски сгради покрай пътя. Тук, в Ийст Енд, улиците през нощта бяха не по-малко оживени, отколкото в западната част на града, но едва ли можеше да се говори за някаква прилика между важните особи, които се мотаеха по Хановър Скуеър, и тукашното опърпано стълпотворение.
— Не съжалявам, че отидох на „Пал Мал“ тази сутрин — рече Кейлъм, сякаш мислеше на глас. — И пак бих го сторил.
— Поне да ми беше споменал за намеренията си! Лично аз щях да намеря начин да те спра.
Кейлъм не си направи труда да спори, че никой не би могъл да го спре.
— Лейди Филипа е красива.
Струан барабанеше с пръсти по коляното си.
— Май имаше някаква мъдрост, че красотата е нещо субективно. Въобще не трябваше да ходиш там.
Като се изключи дуелът, срещата му сутринта бе оставила Кейлъм по-разтърсен, отколкото би могъл да си представи.
— Тя въобще не харесва този човек — отбеляза той.
Презрителното изсумтяване на Струан бе единственият отговор.
— Дори мисля, че го мрази.
Още едно изсумтяване.
— Той се нуждае от нея. Без онази сигурност, която зестрата й би донесла на деловите му начинания, състоянието му в крайна сметка ще се стопи.
— Това няма никакво значение нито за мен, нито пък за теб.
— Но за мен би могло да означава много — рязко рече Кейлъм. — Очевидно дамата не мрази мен.
Струан моментално вдигна лице.
— Накъде биеш?
Накъде биеше, наистина? Че би могъл и ще заеме мястото на Франчът при лейди Филипа?
— Просто размишлявах на глас — най-сетне отвърна той. Франчът се нуждаеше от лейди Филипа; той не я желаеше, поне в това Кейлъм бе сигурен. Възможността да отнеме онова, от което този мъж имаше нужда, му се стори доста примамлива.
— Трябва да намеря начин да те откажа от тази глупост — рече Струан.
Кейлъм почти не чу думите на приятеля си. Дали би могъл да падне дотам, че да използва лейди Филипа Чонси? Заради удоволствието да придобие надмощие над Франчът? И то голямо надмощие?
— Ама че работа! Часът и мястото на смъртта ти вече са уговорени, а ние сме хукнали да ти търсим така наречените свидетели — каза Струан. — Не мога да повярвам, че ме изнуди да се включа в тая откачена история.
— Не съм те изнудил. Казах ти, че тръгвам. Ти не искаше да ме пуснеш да ида сам. Позволих ти да дойдеш, и ето те тук, за мое най-голямо неудобство.
Струан се намръщи.
— Още колко трябва да пътуваме?
— Пристигаме съвсем скоро. Надявам се, че съм пресметнал дните правилно.
— Аз пък се надявам да не си — измърмори Струан. — Все още не е прекалено късно да обърнем каретата.
Кейлъм се замисли, после рече:
— Още когато е започнала цялата история, е било вече прекалено късно. А тя е започнала дори преди да се родиш ти.
— Да можеше просто да зарежеш тая работа, Кейлъм. Всичко, като че ли съвпада, но не можеш да вярваш на историите, които са ти разправяли.
— И така да е — отвърна Кейлъм. — Но все пак им вярвам. А когато и самият ти ги чуеш, няма да можеш така прибързано да ги отхвърлиш.
