Като в тъп виц за Козела имаше две възможности. Добрата — Хакел да е отнесъл в гроба името на предателя. Лошата, а и фатална — ако ловците са тръгнали за главата му.
Петнайсета глава
— Ти си виновен за смъртта на Хакел, Козел — каза Алкалай.
Предстоеше нов театър, нито по-лек, нито по-малко опасен.
— Не… — глухо изстена Козела. — Каква смърт… И защо Джон, по дяволите!
— И аз това се питам, боклук с боклук! Изчезна! Само ти знаеш как и защо. Очаквам отговор, Козел. Джон Хакел има право на човешко погребение.
Интермедията приключи, започваше ново действие.
— Морис, моля те, искам да чуя всичко… Спокойно, сабри… Ще стигнем до моята вина.
— Хакел изчезна! — изкрещя Алкалай.
— Снощи телефонът не отговаряше. Беше в Генуа. Защо говориш за смърт? Какви доказателства имаш?
— Никакви! Отговорите са в теб. Давам ти двайсет и четири часа, Козел. Не спазиш ли срока, готви се за последното си причастие.
— Престани да ме плашиш, Морис. Всеки ден е последно причастие за мен. Какво знаеш? Защо ме подозираш? И престани да крещиш, сабри. Кажи нещо смислено.
— Хакел издуха… — Чух. Може да се е потопил.
— Не. Пресата съобщи за смъртта му.
— Къде е тялото му?
— Ал Кайда! Лежи някъде на дъното на Средиземно море.
— Балон. Ако талибаните са поръчали нечия смърт, ще тръгнат за мен. Ал Кайда едва ли има представа кой е Хакел! — Те не, но ти…
— Стига, Морис. Имам конфликти с Джон, но останаха в миналото. Добре знаеш, че му дължа живота си. Ако днес съм анонимен и спокоен, за това заслуга имате само ти и той.
— Не опитвай „double game, butcher“25! Искам тялото! Ще се чуем след двайсет и четири часа.
Алкалай изключи, но Козела веднага го набра отново. „Нямате връзка с този номер“, съобщиха от информация.
В Мегало Кастро беше деветнайсет градуса над нулата, в Москва — минус три. И не двайсет и четири, седемдесет и два часа бяха минали, когато включи телефона и набра Алкалай.
— Къде, по дяволите, изчезна, Козел? Или мислиш, че Крит е достатъчно голям?
— Крит не, но Москва е огромна, Морис. Чакам те в хотел „Савоя“.
Алкалай се нуждаеше от време, за да преглътне изненадата.
— Какъв го дървиш в Москва, момче?
— Дойдох за последното причастие!
И прекъсна връзката.
Козела знаеше, че трябва да изпревари събитията. Когато започна да тече срокът на Алкалай, той се обади на Лазар Аса и взе самолета за Атина. Флора се въздържа от въпроси, въпреки че го изпрати бледа като восък. Козела й показа бункера си, тайните си пари и оръжие, даде й лична чекова книжка, но я наплаши до призляване.
— Ти няма да се върнеш, Йон — по-скоро като констатация, отколкото като въпрос каза тя.
— Напротив, момиче. Ще се върна колкото може по-бързо. Отивам на среща със стар приятел без конфликти, без каубойски акции, просто трябва да осигуря пенсионирането си — усмихваше се, галеше я по косите, целуна я на тръгване, но не я успокои. — Застраховам те, Флора. Все пак тръгвам на път.
Когато излетя от Атина, Козела изтри от паметта на джиесема всички телефони, които биха го уличили във връзка с Виктор Бут, но остави номера на Исламболи и го предупреди къде отива и каква примка се затяга около врата му. Лазар Аса щеше да го чака пасивно и под прикритие. Останалото беше в ръцете на Бога.
Вместо Алкалай в хотел „Савоя“ влязоха трима омоновци26, дискретно го провериха за оръжие и му заповядаха да тръгне с тях.
Качиха го в арестантски автобус, оковаха го в белезници, вързаха му левия глезен за специален винкел, оставиха го сам в пълен мрак и потеглиха. Козела знаеше, че е безсмислено да опитва да определи и посока, и време. След няколко часа го предадоха на друг отряд от ОМОН, а те го заключиха в подземна килия на някакъв зандан, сигурно строен по времето на Иван Грозни. Тук мракът не беше пълен, но въпреки това му трябваше време, за да се ориентира в обстановката.
Аз съм някакъв шибан граф Монте Кристо!, с горчива ирония помисли Козела, хвърли се върху смърдящия нар и мигновено заспа.
На сутринта го изкараха на разстрел. Шест автоматчика го чакаха в двор, ограден с десетина метрови стени, оковаха го за кол, завързаха му очите и изстреляха стотина халосни патрона около него. Козела знаеше, че докато не застане очи в очи с Морис Алкалай, каквото й да му се случеше, ще е театър. Ако го бяха питали, щеше да им каже, но режисьорът на леталния им спектакъл беше разпоредил — мълчание.
Прибраха го в килията, оставиха му няколко листа, химикалка с виолетово мастило, канче супа, парче хляб и го зарязаха.
Нямо кино? Щом такъв е сценарият, така ще го играем!
Козела написа: Отегчаваш ме, Морис. Дойдох за „последно причастие“. Моля, не разигравай лош театър със слаби артисти! После легна, но не заспа…
Алкалай го плашеше, Козела не се страхуваше, но и двамата знаеха това. Каква беше целта на упражнението? За мъдрия сабри беше ясно, че е на прав път — ако не пряко, то със сигурност косвено Козела беше или причинил, или предизвикал смъртта на Хакел. Хакел беше от ЦРУ, Алкалай — от КГБ (ФСБ), никой не поръчваше на едната служба да отмъщава за мъртвите герои на другата, макар че и формално, и декларативно си бяха подали ръце в борбата срещу световния тероризъм. Козела знаеше това. Знаеше повече — и Хакел, и Алкалай бяха евреи, а това беше повече от съществена причина единият да търси възмездие за другия… и още нещо. Ни МОСАД, ни ЦРУ, ни КГБ щяха да му изпият кръвта по голо подозрение, но МОСАД…
После беше заспал. Когато се събуди, от вградената в земята каменна маса беше изчезнал листът с посланието, но се беше появила кутия „Ротманс“ и кибрит. Алкалай познаваше и навиците, и слабостите му.
На другата сутрин, след симулативното бесене, Козела пи вода до преливане, успокои дишането си и написа:
Морис, ако се готвиш да ме давиш утре, накарай тия уроди да си свършат работата. Моля те, сабри, започва да става отегчително.
На третия ден Алкалай се предаде, но Козела…
Омоновците го преместиха, Бог знае къде, прибраха му костюма, обувките, бельото, оставиха го да се напари до насита в банята, после му дадоха нови дрехи, съобразени с мерките му, и го върнаха в „Савоя“.
Беше обяд, кучешки студ, но в бара — топло, празно и полутъмно. Алкалай го чакаше. Бяха минали сто часа безсмислена инквизиция.
Козела се прибра в стаята, преоблече се, напъха омоновския тоалет в един плик и слезе в бара.
— Прояви фантазия, Морис, но кому беше необходимо разюзданото ти въображение.
