Косьо седна срещу нея, опита да вземе ръцете й, но Габи ги издърпа и скочи.
— Преди известно време се обади твоят благодетел.
— Козела?
— Точно той. Поиска да му изпратя писмо — ръкопис, който да удостоверява, че играя ролята на вдовица при жив съпруг. Че съзнателно участвам в измама.
Косьо Македонеца зяпна.
— За какво му е такъв документ? Мисли да го използва?
Габи поклати глава. Очите й светнаха злобно, гласът й трепереше.
— Не още!
— Не разбирам. Какво значи „не още“?
— Значи, че ме мрази, че не ми вярва, че иска да ме накаже, а теб, светеца, да отрупа с блага. „[???]“20, македонецо. Знаеш ли превода на тази фраза?
— Продължавам да не загрявам, Габи.
— О, ще ти обясня. Аз, вдовицата, по право наследявам имуществото му. Апартамент в София и вила в едно тетевенско село.
— Е, и?
— Да, ама не! Трябва да прехвърля всичко на твое име. Подарък… Сватбен подарък един вид. Ако не го направя, ще прати копие от писмото ми в съда. Въобразява си, че по този начин защитава Константин Дарделев от вероломната курва Габриела Сиракова!
— Габи!
— Какво Габи, какво искате от мен… И ти, и той, Знаеш ли какво? Ще ти кажа. Шибаният Козел прави всичко възможно да те намразя… И ще успее, честна дума. Можеш да му го кажеш! Излизам. Не ме чакай. Не знам кога ще се върна… И дали изобщо ще се върна.
Габи се обърна, затръшна вратата, после токчетата й затракаха надолу по стълбите.
Четиринайсета глава
Осип спеше, Флора и Козела пушеха в стаята, бяха се любили току-що и още не можеха да успокоят дишането си, когато телефонът иззвъня.
— Чакам те в хотел „Кандия“. Веднага! — каза Хакел.
Козела се появи с два часа закъснение. Знаеше, че му къса нервите, но щеше да го отучи да командва. Или никога повече нямаше да се срещат като приятели. Не искаше да мисли как би изглеждала една среща между тях при други обстоятелства.
— Защо си тук? — попита той, докато сядаше срещу него.
— Аз задавам въпросите, Козел. Искам да те предупредя, че не съм сам.
Козела се разсмя. Не му беше до смях, но успя да изглежда развеселен.
— Това изглежда като заплаха, д’еба мама му.
Повика сервитьорка, поръча водка, Джон Хакел вече пиеше.
Шибаният килър излъчваше спокойствие и сигурност. Без да казва нищо конкретно, с появяването си беше взел надмощие, а това не можеше да му го позволи. Пагонът не го позволяваше.
— Имам няколко въпроса, Козел. Съдбоносни.
— Бързаш ли?
— Ти си мръсен предател и алчен като негър. Подготви се психически. Чака те тежка вечер. От отговорите ще зависи дали не е последна, мъртвецо!
Козела се усмихна приветливо.
— Все някоя вечер, все някога ще бъде последна! Няма да е тази, Хакел, уверявам те. Видях стрелците ти. Ако имаше причина да се тревожа, щях да съм ги избил, преди да седна срещу теб, приятел. Апропо, благодаря за съдействието. Тези дни всички ченгета в София пият за упокой на Козела.
Хакел беше „печен пич“ и не се гепи на въдицата.
— Къде е Хауки Исламболи? Козела не отговори.
— Аз съм богат гангстер, Джон. Сметките ми набъбват като циреи. Три живота няма да ми стигнат, за да изхарча кървавите пари.
— Къде е Исламболи, Козел?
Продължи да му се усмихва подкупващо.
— Знам въпросите, Хакел. След Исламболи ще по следват Виктор Бут, Пътят на коприната, Алкалай, Ал Кайда, Ескадронът на смъртта, Осама… — Козела поклати глава. — Прати охраната да спи. Нека профукат някой долар в казиното. За моя сметка, разбира се. А ние ще изпием питиетата и ще отидем да вечеряме. Аз те каня. На празен стомах няма да получиш никакъв отговор, след кафето ще отговарям като дипломант на държавен изпит.
Флора посрещна Хакел като стар приятел. За трети път щяха да вечерят заедно, но за първи път и с Осип. Масата беше застлана на мраморната тераса. Свещите запалени, питиета в ледени шампаниери, мезетата сервирани, основното ястие все още във фурната. Обходиха мълчаливо двора, двата етажа на къщата и едва тогава седнаха на масата, Флора беше в кухнята, Осип хранеше риджбеците. Козела наля водките. Продължиха да мълчат. Градските шумове бяха стихнали, щърбата луна висеше над главите им.
— Разбирам подтекста, Козел, но не е достатъчен. Съмненията са открити.
— Страх ме е, че не те разбирам, Джон. Вдигна чашата за наздравица, Хакел го последва машинално.
— Разбираш, Козел. Познавам те от години. С тази демонстрация на уют и благополучие искаш да кажеш: „Да не съм луд да си нарушавам спокойствието за пари, които и без това имам!“.
Усмихна се огорчено по своя преценка, неискрено според вътрешното чувство на Хакел.
— Вярваш ли, че съм луд? Да или не?
— Не, напротив. Прекалено умен си, Козел. Затова се изненадвам, че позволяваш гангстерските инерции да те командват.
Козела сложи лакти на масата.
— Знаеш ли какъв хонорар предложи Морис за група талибани?
— Около десет милиона долара.
— Знаеш ли, че започнах прочистването?
Хакел кимна.
— Поименно. Ползваш чужд труд, нали?
— Комунистическия Ескадрон на смъртта. Помниш тази формация. Аз бях третият пореден лидер на отбора.
— Какво обяснява това, Козел? Бягаш от въпросите? Така ли да те разбирам?
— Напротив, сега е моментът.
И Хакел подпря лакти на масата. Сега лицата им бяха на една педя разстояние.
— Познаваш ли Виктор Бут?
— Аз него — да, той мен — не!
— Абсурд!
— Обяснявам веднага. Бут беше клиент на „Кинтекс“, аз — ченге. Той внасяше дрога срещу калашници. фирмата ни предоставяше наркотиците, всички видове, МВР ги продаваше в Европа, а капиталът отиваше за покриване на външния дълг. Системата работеше безпогрешно. В началото на осемдесетте години задълженията на България бяха сведени до нула.
— Тогава Виктор Бут е ваш национален герой.
