криеше зад смисъла му, затова подхвърли плика на бюрото и я придърпа на канапето до себе си.
— Къде е Осип?
— С мис Барнс… Срича.
Козела я прегърна, целуна я по косата.
— Имаш ли време за малко любов?
— О, не, Йон… Долу е пълно с хора. Ще идва учител по гръцки, а на обяд — свещеникът от църква „Свети Атанас“.
— Поп?
Флора се сгуши в скута му.
— Имам една мечта, скъпи! Може ли да ти я кажа? Козела разроши косата й. Опита мил жест, но май се получи мечешка ласка.
— Казвай, момиче. Какъв е смисълът да крием мечтите си, щом грижите ни са общи.
Изглежда, Флора се прекръсти наум, защото гласът й трепереше.
— Искам Осип да бъде християнин. Аз също не съм кръщавана, Йон… Може би оттам идват всичките ми нещастия?
Козела остави впечатление у нея, че обсъжда отговора си, но всъщност го разширяваше с идиотското чувство, че да достави радост на най-близкия си човек, се готви да се превърне в шут в собствените си очи.
— И аз не съм кръстен, Флора. Уговори с попа кръщавка за тримата и нашата венчавка. Нямаме нужда от граждански брак, но църковният като че ли е задължителен — не очакваше отговор и не го получи. Знаеше, че Флора се бори със сълзите.
Габи беше изпратила две писма в един плик. В едното признаваше, че се обявява за вдовица на генерал Иван Милетиев — Козела с пълното съзнание, че е жив. Във второто го питаше: „Защо тъпчеш гушата на някакъв македонец, който въобще не познаваш? Не съм ли аз тази, която заслужава бонус заради мъките, които ми причинихте ти и твоите синове?“.
Козела запази писмата, не си направи труда да й отговори, но веднага се свърза с Джон Хакел. Време беше ЦРУ да издаде смъртен акт на живия покойник Козела.
На пети март стана православен християнин и се венча.
Че съм убиец — няма съмнение. Но че съм такъв демагог, нямах представа!, вътрешно развеселен мислеше той, докато участваше в лошия цирк, наречен „влизане в правата вяра“.
Тринайсета глава
Козела започна да свиква с „красивия“ живот, стига да не се окажеше измамен, мамичката му. В Крит и слънцето, и луната изгряваха от морето и потъваха в него. Зората променяше водната шир от оловно сиво до кобалтово синьо и залязваше за миг, сякаш Господ удавяше слънцето. Ако някой си играеше на нюанси, беше луната. Морето ставаше зелено, отровно жълто или виолетово като очите на Елизабет Тейлър. Имаше нещо по детински вълнуващо, но и тревожно в тази убийствена красота.
Превръщам се в сълзлив, сенилен старец, мислеше Козела, загледан от скалата на къщата в хипнотичните прелести на Крит. Целият остров беше магия, но скалата, която беше част от имота, стърчеше така над града, че осигуряваше изглед към пристанището. Козела се готвеше да възкреси този камък. Щеше да инсталира външен асансьор от двора си до върха, стърчащ стотина метра над морето и по-висок от най- внушителната сграда в Мегало Кастро. А после… После щеше да проникне в скалата. Да дълбае и укрепва, докато я превърне в пещерен комплекс „а ла Тора Бора“… Щеше да му дойде времето, сега беше достатъчно да лентяйства и да консумира платеното с бандитските му пари спокойствие. Беше го заслужил, да му ебеш путката майна. За чий хуй беше станал християнин, ако не да се помири с Господ и да изкрънка прошка за кръвта, пролял в нарушение на всякакви закони — и човешки, и Божи.
С притаен дъх Осип се въртеше около пълнещия се басейн, кучетата се боричкаха около него, канарчетата пееха, фазани и пауни гордо крачеха из клетките си, Флора зубреше английска граматика, немците довършваха снабдения с електроника гараж вляво от входната порта и всичко изглежда толкова рутинерско, че нервни тръпки го полазиха като термити. „Много арно не е за арно!“, казваха шопите и от опит го казваха.
Критяните трябва да свикнат с нас. Още тази нощ ще заведа Флора в казиното. Колкото по-затворено живеем, толкова по-подозрителни ще бъдем в очите на власт и полиция…
Козела влезе в хола за мобилния си телефон, когато Флора се обади.
— Йон?
— Свърши ли урока? Кимна.
— Хелън си отиде. Искаш ли кафе? Козела взе телефона, през рамо каза:
— Донеси го на терасата — и набра Хакел. „В момента нямате връзка с този номер“, каза операторът, когато чу Флора.
— Хелън трябва да замине…
— Защо?
— Колежът затваря от края на май до началото на октомври.
— Но заплатата й тече и там, и при нас, нали?
— Така е, но няма къде да живее?
— Да иде под наем.
— Не иска… Писнало й било да живее от сандвичи. Козела разбра накъде „бие“ жена му, но преглътна раздразнението си, отпи от кафето, запали цигара.
— Ако я поканиш вкъщи?
— Възможно ли е, Йон?
— Какво точно искаш, Флора?
— Осип трябва да издържи изпита за колежа, аз свикнах с нея…
— Покани я. Ще приеме ли?
— О, да, скъпи. Говорих с нея. Приема с благодарност… Много се надявах да се съгласиш. Козела се усмихна кисело.
— Свикни, че това е твоят собствен дом, момиче. По документи е изцяло твой. Ако поискаш, можеш да ме изриташ оттук.
— За Бога, Йон! — щастливо усмихната, нищо неразбрала от настроението му, извика тя. — През ум няма да ми мине, скъпи. Ти ни спаси…
Козела я прекъсна.
— Флора, моля. Отпусни се и се радвай на момчето. Не искам да слушам благодарности!
Флора млъкна усмихната, но като че ли замислена и занесена…
— Имаш ли роднини, Йон?
— Живи не.
Усмивката се изтри от лицето й, взря се в очите му.
— Аз имам майка… жива, сама. Козела се вдърви отново. Все пак му трябваше време, за да каже:
— Напиши й писмо. Ще го пуснат от Атина. Ще прибереш майка си, разбира се, но ще ми трябва време да организирам пътуването й.
Флора скочи пъргаво, целуна го в устата и се прибра в хола да напише писмото.
Телефонът на Хакел беше все още недостъпен.
Семейството ми се раздува като труп! — с вътрешен бяс помисли Козела, стана и си наля водка. — Така е при килърите! Всеки риск влачи сто други след себе си.
Вечеряха в казино „Атина Палада“ седнали на терасата над морето, Флора опитваше деликатеси „фрути
