де маре“, Козела — колкото и отегчително да беше за самия него — продължаваше да пие водка. Беше топло, красиво и… сигурно. Една трета от критяните бяха турци, но половината от капитала — техен. За разлика от Кипър, където двата етноса си бяха разделили острова с телена ограда и танкове, тук живееха съвместно и с вековете бяха се превърнали в обща маса. Единственото затворено общество беше италианското малцинство, останало на острова от окупациите на средновековна ренесанска Венеция. Те бяха и аристокрацията, и финансовата олигархия на Мегало Кастро. Ако искаше наистина да живее сигурно, Козела трябваше да проникне именно в тази среда, още повече че и в квартала им — с незначителни изключения — къщите бяха италиански. Крит беше типична офшорна зона. Тук действаха всички мафии, известни по света, но и всички шпионски служби, така че трябваше да бъде много внимателен в каква компания ще попадне.
Едва ли има по-кървав бандит от мен на това парче земя, но в никакъв случай не бива да допусна мафиите да открият в мое лице сродна душа. Би било фатално.
Хакел прекъсна и мрачните му настроения, и фамилната романтика.
— Всички български вестници съобщават за смъртта ти, Козел. Някои поместват подробната ти биография, други дори снимки. За твое щастие Иван Милетиев и Йон Марин си приличат единствено по ръста. Следя пресата. Ще изпратя всичко свързано с теб. Проверявай пощата си в хотел „Кандия“.
— Благодаря — измънка той. — В София ли си, Хакел?
— Да. Искам среща с твоето момче…
— Македонецът?
— Нека ме потърси в „Шератон“.
Козела забави отговора.
— Той работи само под моя команда, полковник.
— Не, Козел. Всичко и всеки свързан с теб се управлява от Лангли.
Обзе го бяс. Край със зависимостите, ченге! Дотук бях!
— Хакел, ние с теб сме минали през Ада. Нека да не заставаме от двете страни на полосата.
— Аз съм американски офицер, Козел. Знаеш, малко по малко свикнахме да си пием питието заедно, но това не значи, че не получавам заповеди и не служа на определена кауза.
— Какво искаш да кажеш? — глухо, злобно попита Козела, макар че добре знаеше какво иска агентът на ЦРУ.
— Не мога да си затварям очите, Козел. Ако не догледам добре някоя наркосделка, може да мине за разсеяност, но ако позволя на Виктор Бут да избива американски войници с оръжие, доставено чрез теб, това ще е престъпление и пред моите шефове, и пред света въобще.
Алкалай ме е прецакал! — все по-дълбоко потъващ в гнева си помисли той. — Каква му е авантата на сабри да има мир В Средния изток? Ако обществото се отърве от стреса „Ал Кайда“, ще взре поглед В израелските операции В Палестина. А Алкалай е от посветените евреи „сабри“.
— Слушаш ли ме, Козел?
— Да, но ти се чудя на акъла. Защо ме свързваш с Бут? Чу се нервен смях.
— Забравяш къде служа. Всеки „Калашников“ и „Макаров“ на въоръжение в Ал Кайда са произведени в Чехия, България, Украйна и Русия и чрез Бут доставени на Бин Ладен. Ти си на лов за главата на Осама, аз — за руския таджик. Никой няма да ти позволи да заиграеш с него срещу млада американска кръв. Никой, Козел!
— Не съм и помислял за такъв съюз, Хакел — безочливо излъга Козела. — Твърде много ценя кожата си. Имам пари, убежище, дори семейство. За какво ми е да сядам с гол гъз в камината?
Този път Хакел направи дълга пауза.
— Да речем, че ти повярвам, Козел. Какво ще стане, ако те хвана, че минаваш зад гърба ми?
— Тогава решението е твое. Но тогава. За какво ти е моето момче?
Козела знаеше отговора предварително, но въпреки това искаше да го чуе.
— Ще го пратя в Африка.
— Срещу Виктор Бут?
След нова пауза Хакел попита.
— Откъде знаеш, че Бут е в Африка?
— Чета вестници… Не, Хакел. Държа на това момче, ценя го. Няма да го положа на дръвника.
Прекъсна връзката и изключи апарата.
— Случило ли се е нещо, Йон?
— Нищо особено. Просто никой не може да избяга от биографията си.
В двойна игра го подозираше Хакел и беше прав. Осама бин Ладен беше призрак. Всяка вечер CNN пробутваше нови версии за предполагаемите му скривалища. Един ден беше в родния си Хадрамуд в Саудитска Арабия, на другия — в Малайзия, после филипините, обратно в Либия, отново в Афганистан. Тази нощ генерал Уестли Кларк показа на картата някаква долина в грузинската част на Кавказ на границата — Чечня. Версията му беше, че Осама връща жеста. „Чеченците подкрепиха Ал Кайда срещу Америка, сега талибаните воюват с тях срещу Русия!“ Логично, от една страна, невероятно, от много други. Първо, грузинците бяха християни, дълги векове патили от ятагана на полумесеца, не търпяха никакво външно присъствие, камо ли намеса, и имаха лошия навик първо да стрелят, после да мислят. Пътят от Кандахар до Кавказ беше много дълъг, транспорт никакъв, а разузнавания колкото искаш. Никъде интересите на КГБ (ФСБ), ЦРУ и МОСАД не съвпадаха така явно както по отсечката Хиндукуш — Кавказ. Алкалай го потвърди. Говореха повече от час, преди Козела да му зададе единствения въпрос, който истински го интересуваше.
— Какво знаеш за Виктор Бут, сабри?
— Всичко. Лангли отдавна го държи в списъка Dead or alive19, а миналата седмица и Европол обяви награда за главата му. Но пред мен Хакел не е споменавал това име. — Защо?
— Подозира, че играя в един отбор с Бут.
Алкалай се забави с отговора, но той беше спасителен.
— При Исламболи има къртица.
— Сигурен ли си?
— Само смъртта е сигурна, Козел.
Половин час по-късно предаде думите му на Хауки Исламболи.
Козела гледаше тържеството за Трети март, когато телефонът го извади от инфантилната носталгия. Шпионинът на Хакел лежеше на дъното на генуезкия залив. На следващия ден Исламболи заминаваше за чешките заводи „Збройовка“, а ескадронистите трябваше да посрещнат транспортния самолет в Бургас и да го препратят в Кампала — Уганда. Хонорарът вече беше преведен по сметката на Козела.
Когато Косьо Македонеца се върна от обиколката на аптеките, Габи вече беше вдовица. Той нямаше навика да чете българските вестници и тази вест го изненада, макар че се сещаше каква далавера се крие зад нея. Козела окончателно беше „замел“ следите си. Имаше и друга новина, касаеща лично него. Президентът на Републиката го беше удостоил с гражданство. Не само Козела, и той беше замел следите си. Ако утре се върнеше в Скопие, на АНА нямаше да им мине през ум, че българският поданик Константин Дарделев е убиецът-фантом Перо Пора.
Габи обаче го посрещна мрачна като облак.
— Случило ли се е нещо? — ласкаво попита Косьо.
— Не.
— Майка ти… — тази полудяла от мъка по покойния си съпруг жена беше в състояние да отрови и най- светия празник.
— Не се занимавай с майка ми! — кресна Габриела. — Забранявам ти да споменаваш името й.
