авантюра.
Козела знаеше че Денар няма да тръгне лично срещу Виктор Бут, но това нито го безпокоеше, нито беше негова работа. Важно беше, че ловният сезон е открит и той, Козела, командва „сафарито“. Вечерта „Нощен труд“ публикува снимка на Асен Донев-Облака. Обезкръвеното му тяло беше захвърлено край Перловската река, а следствието традиционно в такива случаи беше завело дело срещу неизвестен извършител.
Големите „каналджии“ прикрепиха към Бенина някакъв мъж, когото наричаха „Нарциса“ и я оставиха на негово разположение. Той я заведе в хотел „Свети Константин“ в Самоков, настани я в един от вип апартаментите и й заповяда да чака повикване. Бени вечеря в ресторанта, после се прибра в стаята си, взе душ, излегна се пред канапето в хола и заспа пред телевизора. По някое време започна да сънува еротични сънища, но после се разбуди и установи, че е изправена пред грубата действителност. На канапето до нея седеше около четиридесет годишен мъж, който я беше разголил до кръста и с показалеца пресираше клитора й, Бенина бързо дойде на себе си и задържа ръката му.
— Само толкова ли можеш? — попита тя.
— Имам медицинска забрана да еба умрели и спящи — каза той, съблече се, вдигна й краката и грубо проникна в нея. По-късно под душа я попита: — Не те ли интересува как се казвам, ма?
— Дреме ми на путката — отговори Бенина. — Не ми пука как ебеш, а каква работа можем да свършим.
Младият мъж се усмихна лукаво и отговори в същият стил.
— Сериозно ли си въобразяваш, че мен ме интересува нещо друго — излизайки от банята подхвърли през рамо. — За твое сведение фамилията ми е Димитров, ако това има някакво значение за теб.
— Никакво — отговори Бенина и усили налягането на душа.
В четири чака сутринта договора беше подписан и „нарцис“ запали колата.
— Къде? — попита Бенина.
— Където трябва — отговори той, слизайки по серпентините на Боровец. — Ще пътуваме дълго, ако ти е скучно, можеш да ми направиш една свирка дотогава.
Бенина нямаше нужда от второ предложение, на нея й трябваха спокойни, задоволени сътрудници, не изнервени и възбудени врагове.
На двадесет и седми ноември по обед Хакел заминаваше. Беше четвъртък, слънчев и топъл ден за края на ноември, зимата се бавеше, но и Козела вече трети месец беше в България. Време беше да вземе мерки за оттеглянето си, щяха да се видят в кафене „Тур“ на улица „Искър“ където Козела държеше квартира под наем, но Хакел нито знаеше такива подробности, нито ако знаеше щяха да му свършат работа. Заведението беше дълъг и тесен безистен, осветено в единият край до витрината и мрачно като нощ в дъното си. Козела си купи вестници, поръча си кафе и седна да чака Хакел. Имаше близо два часа на разположение, прехвърли заглавията с нарастваща досада, подмина политическите и клюкарските страници, но на последната страница на вестник „Труд“ откри любопитно съобщение „четете в утрешният брой, Виктор Бут бере душа в Хартум — Судан след престрелка на битова основа“. Може би Боб Денар беше започнал да действа или нещо повече, беше завършил своята част от контракта си. Козела показа вестника на Хакел и му преведе съдържанието на информацията.
— Това е твоя работа, нали, Козел? — попита германският евреин.
— Каквото и да ти отговоря, няма да ми повярваш — подкупващо усмихнат каза Козела. — Предлагам ти да направиш един подарък на Великият сабри Морис Алкалай.
— Принц Исламболи? — попита Хакел.
— Браво, Джон! — искрено възхитен каза Козела. — Винаги съм се възхищавал от умни мъже. Отървете ме от египтянина и аз съм на ваше разположение в еврейският валс.
След дълго мълчание Хакел каза.
— Не ти обещавам нищо, Козел. Това което можеш да очакваш от мен е да ти отговоря с да или не до края на годината.
— И това е нещо, Джон — кротко каза Козела. — Получа ли отговор „да“, следващите водки са от мен. При „не“ ебавай си майката, евреино! Мога да ти го кажа и на български, но няма да ме разбереш.
Бенина Аберман се върна във Варна на двадесет и девети ноември, събота, изглеждаше уморена, недоспала и отслабнала, но Влад познаваше бившата си братовчедка и настояща годеница и избягваше да й задава въпроси. Бени обаче се надигна на пръсти, целуна го, каза:
— Имам нужда от душ. — И след половин час застана срещу него свежа и ухаеща като чайна роза. — Подробности не те интересуват, нали, Влад?
— Не — каза той.
— Тогава отвори чантата ми, вътре са договорите, подписани от Димитров, Тодоров и Петров.
— Умното ми момиче — каза Влад, колкото да чуе гласа си. Той всъщност беше объркан и не знаеше как да реагира.
— Не бих казала така, Влад — унило каза Бенина, наливайки си от кафето. — Не знам колко ще ми издържат силите, приятелю, винаги съм обичала секса, но никога търговията с него.
— Приятелю? — озадачено попита Влад.
— А какъв по дяволите искаш — внезапно каза Бенина. — Братовчед, годеник, сводник, какъв по дяволите си ми ти, евреино?
12.
На първи декември Флора имаше рожден ден, ставаше на тридесет години и Козела трябваше да й се обади, знаеше че не бива, че рискува, че и МВР и мутрите могат да прихванат разговора му, но не бе я чувал четири месеца и предполагаше, че преданата молдовка е на края на нервите си.
— Да, Йон — чу той, когато връзката беше осъществена. Гласът й звучеше спокойно, уверено, дори ласкаво. Това не беше тембър на полудяла от нерви жена.
— От къде знаеш, че съм аз? — попита Козела.
— Знаех, че няма да пропуснеш рожденият ми ден, как си скъпи?
— Оцелявам! — неопределено каза Козела. — Ще се върна при първа възможност.
— О, не се съмнявам — каза бодро Флора. — Ние с Осип те чакаме, той става голямо и умно момче, Йон, но баща му му липсва.
— И той ми липсва — с пълното съзнание че лъже, каза Козела. — Не бива да говоря дълго, Флора, при вас всичко наред ли е?
— О, да скъпи, живеем спокойно, задоволено и в разбирателство. Единственото нещо, което ни липсва, си ти.
— Блинд при теб ли е? — продължи тя.
— Забрави за Блинд! — нервно каза Козела. — Кажи на жена му, че всичко си е наред и при първа възможност ще се върне. Довиждане, Флора.
— Довиждане, Йон и не ни забравяй — бодро каза тя и прекъсна връзката.
Козела остана още дълго с апарата в ръка, що за разговор беше провел.
Беше се обадил притеснен, че е оставил четири месеца близките си хора без протекция, като че ли нито им липсваше, нито евентуалното му завръщане с нещо би подобрило живота им. Беше им подсигурил материалната база, а те сякаш нямаха нужда от друго. Имам ли семейство, Козела си зададе този безсмислен въпрос и знаеше, че няма да намери отговора. Имаше семейство и не за първи път. Някога имаше жена и двама сина, мъртви, доколкото спомените могат да бъдат мъртви. Сега имаше ново семейство и нови грижи. Въпросът, на който трябваше да си отговори обаче беше — те, Флора и Осип имат ли семейство, имат ли нужда от глава на семейството и за какъв хуй по дяволите им е той, когато се чувстват добре без него. Козела избягваше да си зададе и друг въпрос, макар че знаеше отговора му. „В мое отсъствие те не са ли в по-голяма безопасност, отколкото когато са под моя протекция и не съм ли аз истинската заплаха за тях?“ Отговорът Козела никога нямаше да разбере.
