— Искам подробности, момко! — започна Козела. — Почни от Адам и Ева!
— Знаете биографията ми, генерале. Еврейско семейство, бежанци в Латинска Америка, ще пропусна тези подробности, те са маловажни, завърших химия и се специализирах във филмоизолацията, това на достъпен език е нещо като кръвната обшивка върху нервите в човешкото тяло. Отсъства ли тази изолация, не съществува имунна система, така малко по малко къде от беднотия, къде от авантюризъм се свързах с картелите, които имаха необходимостта да транспортират дрога, неоткриваема, ни на химически анализ, ни на обоняние. Тогава направих един прост експеримент, съставих на пръв поглед нетърпящи се една друга субстанции и те се самоизолираха. После при флатацията им, всяка една от тях възстановяваше първоначалната си форма.
— Какви субстанции? — прекъсна го Козела.
— Не! — Влад Аберман поклати глава. — Моята флотация е за Гинес, дори за нобелова награда, ако всъщност не предвижда доживотен затвор. Не искайте от мен подробности, генерале.
— Но ти искаш от мен протекция, нали момче?!
— Да! — каза Аберман. — Срещу пари! Ноу-хауто не се продава.
— Както и да е — отегчено каза Козела. — Карай нататък!
— Боливийците, особено колумбийците, са касапи, господин генерал, те не само че не ценят човешкият живот, но получават ерекция при отнемането му. Затова е толкова опасен бизнеса с тях, включително американските мафиоти се съобразяват с наркобосовете, Меделин, Кали, Парнарибо, Ла Пас.
— Знам, Аберман! — прекъсна го Козела. — Казвай подробностите!
— Имам намерение да извърша удара на живота си, генерале и да изчезна. Разбира се, имам нужда от сериозна защита и място за оттегляне. Защитата ще подсигурите вие, срещу клетва, че никога и никъде няма да ме търсите.
— Това ще бъдат моите клетви, Аберман. Да чуя твоите!
— Аз ще подсигуря петдесет милиона долара или десет процента от сделката. Това е коректната цена и мисля че е задоволителна.
— Как си представяш подробностите? — попита Козела.
— Стоката ще дойде на порт Варна — отговори Аберман. — От там ще попадне под ваша защита до три точки в Европа. Когато стоката стигне местоназначението си, ще извършим разкешването и ще забравим че сме се виждали някога.
Нахален младок, мислеше си Козела докато го слушаше, той вече знаеше всичко за него, знаеше кои са варненските му братовчеди, с кого отпушва „каналите“ — Бенина Аберман, но нямаше никакво намерение да му отваря очите.
— Добре, момче — каза Козела. — Опитваш се да глътнеш голям залък, разбирам те! На младини и аз се опитвах да пръдна по-високо от гъза си. Желая ти успех! Но те предупреждавам, изпипай си добре каналите, запуши всички пробойни овреме, закъснееш ли, Владко, не тичай да ми хленчиш, просто няма да ме намериш, момче. Ясен ли съм?!
— Напълно, генерале! — отговори Влад Аберман.
— Добре тогава, запомни и от мен нещо, братовчедка ти Бенина търси контрабандни пробойни чрез Димитров, Петров и Тодоров, получи ли ги, твоето първо задължение не към мен момче, към семейството ти е да изпържиш тия тримата пред Европол. Не в нашето родно МВР, Владко. Запомни, Европол, Интерпол и ДЕА. Това са институциите, чрез които можеш да си осигуриш безпрепятствено напускане на страната, а до тогава довиждане, момче, знаеш как да поддържаш връзка с мене, но не прекалявай с контактите, не си падам по празни приказки.
Половин час по-късно Козела пътуваше от Варна за София, а Влад Аберман свика тревожно семейният съвет.
Събраха се в „Потейто Ин Екс Треид“. Беше нощта на трети декември, на другият ден Влад заминаваше, къде — нито те питаха, нито ако бяха задали този въпрос щяха да получат отговор.
— Започваме! — каза Влад. — Аз заминавам утре, в други ден Бени лети за Прага, в петък Сам в Цюрих, когато съм готов, ще потърся връзка с вас. Йехова да бди над делата ни, скъпи мои, започва великият ни час.
Влад Аберман обаче не знаеше, че няколко часа преди това един от приближените на „Самоковският принц“ и кумец на Нерон Вълка беше поискал среща с Маджо и му беше разкрил цялата схема, доколкото на него му беше известна, разбира се в листата на участниците не присъстваха Боб Денар и Джон Хакел, но участието на Козела беше поставено под сериозно подозрение.
Маджо събра по спешност акционерите на „Юнона корпорейшънс“, беше девет часа сутринта, необичайно време за среща, но именно затова и никой от съдружниците му не помисли да отсъства под какъвто и да било претекст. Странният час беше сигурна гаранция, че срещата ще бъде сериозна. Събраха се в централният офис на „Юнона“, персонала поднесе кафе, чай, безалкохолни и си оттегли и тогава Маджо откри заседанието.
— Четох една книга, пичове и ми дойде една идея, с две думи сюжета е следния. Един, пич, американец, наследява от баща си много кинти и вестник, кинтите не го интересуват. За него вестникът е важен. Да, ама старият му поставя условия — ако в срок от една година поне веднъж не биеш тиража на „Ню Йорк таймс“, губиш вестника. И оня пич почва да се чуди какво да прави и тогава се сеща за една много проста схватка, но много ефикасна, вместо неговият вестник да чака новини и да ги отразява по-добре, сам да си създава новините, да ги предизвиква и първи да ги изстрелва на пазара. Копелето влиза във връзка с мафията и започва да им поставя задачи, ще утрепете тоя, ще отвлечете оня, ще гепите еди си какво съкровище, но всичко това под мой контрол, което аз първи ще отразявам. И копелето избива рибата, нали се сещате. За нула време става номер едно, превзема вестникарският пазар и няма грижи. Та какво ми хрумна докато четях. Нас ни пържат разни вестникари в „Труд“, „Двадесет и четири“, „Монитор“ и т.н., не може ли вместо да им се оставяме да ни шибат разни разследващи репортерчета, ние просто да вземем да си ги купим и вместо нас да ни пържат из пресата, ние да им създаваме новини.
— Много деликатна работа — обади се Попито. Той беше главен счетоводител на холдинга и един от малкото, които си позволяваха да прекъснат Маджо.
— Кой каза че не е деликатна, да еба маа му, въпроса е как да е изпипана. Тия ебалници получават по пет-шестотин лева във вестниците си, ние ще им дадем троен релакс и ще пеят в нашият хор, та ще се скинат. Какво ще кажете, пичове?!
— Имаш ли предвид имена? — продължи да пита Попа.
— Да! Най шумните, Заркова, Въгленов, Слави Ангелов, те са десетина души в цяла България, купим ли ги, няма да имаме грижа с пресата, оставим ли ги да лаят, ще се държат като сводници между полиция и прокуратура.
— Един от тях да писне и жална ни майка — обади се големия Маргин. — Ще попаднем под много шибани параграфи.
— Точно затова трябва да изпипаме работата — продължи Маджо. — С всеки един от тях трябва да се работи индивидуално и в крайна сметка да се принудят да подпишат договори. Сложат ли парафа си под хартията, заклали сме ги с тъпото на ножа.
Акционерите на „Юнона“ се бяха смълчали. От време на време просветваха запалки, подрънкваха чаши, но тишината беше пълна.
— Какво ще кажете, момчета, добра идея? — обнадежден попита Маджо. Така звучеше, но в очите му се четеше и колебание, и недоверие.
— Много рискована работа, да еба маа му! — каза Пашата. — Нямам им никакво доверие на тия шибани вестникари.
— Кой ти говори за доверие, бе! — избухна Маджо. — Става дума за купуване! Не ви ли писна да ви стърчат имената из вестниците?!
— Какво ще правим с Христо Калчев? — попита Стоил. — Навремето Нерон беше решил да го освитка, после реши че е по-добре да не се занимава с него.
— Помня — каза Маджо. — Думите на Нерон бяха „Не правете от този драскач светец“ и беше прав, няма да се занимаваме с Калчев сега. Все пак той пише романи, а ония се ровят в следствието, и така дайте
