В дванадесет часа на обед Самуел Аберман влезе в фоайето на хотел „Черно море“ и отиде на рецепцията. Той много отдавна познаваше служителката и я попита свойски:
— Роза, ще ме свържеш ли със Станислава Пеева? Гост е на хотела ви.
— Стейси, манекенката? — каза рецепционистката. — Плати и освободи стаята. Но мисля, че още пие кафе в дневния бар.
— Благодаря ти — каза Самуел и със свито сърце тръгна към заведението.
Стейси наистина беше на една от масите, пиеше кафе и четеше някакъв булеварден вестник.
— Добър ден — каза той. — Виждал съм ви някъде.
— О, здравей, Сам — видимо приятно изненадана му се усмихна Стейси. — Случайно ли минаваш през хотела?
— Не — Сам седна срещу нея. — Надявах се да те намеря.
— Заминавам — каза Стейси. — Рулетката ми глътна парите, а е и време да се връщам.
— Чака ли те някой в София? — неуверено попита Самуел, надявайки се да чуе „не“.
— В какъв смисъл? — неразбиращо попита тя. — Имам майка, брат… татко почина преди години.
— Съпруг, приятел… сърцето тегли ли те в София? — все по-неуверено попита той.
— О, Сам — усмихна се Стейси. — Какви романтици сте вие, евреите. Аз съм манекен, приятелю. Модел. На такива като мен мъжете гледат като на парче месо. А понеже аз не съм, сама си плащам сметките.
Самуел Аберман почувства вътрешно ликуване. Истина ли беше всичко това което чуваше или сънуваше буден. Нима беше възможно тази изваяна красавица да носи толкова древна гордост в себе си. „За бога Сам, не полудявай“ помисли той и със стиснато гърло „изплю камъчето“.
— Ще откажеш ли един обед с мен? Ще ми доставиш огромно удоволствие ако приемеш.
— Нямам нито една причина за да ти откажа, Сам — каза кротко Стейси. — Но си свърших парите, а не съм държанка. Едва ще ми стигнат за бензин до София.
— Стейси — каза Сам, — не мисли за пари. Диаспората не е оставила никой на улицата. Мога ли да ти кажа нещо под клетва?
— За бога, Сам. От къде на къде ще ми се кълнеш. Та ние едва се познаваме.
— Въпреки това, Стейси, позволи ми да ти кажа нещо — продължи той, чувствайки потен улей по гръбнака си. — Нека говорим докато обядваме. И запомни, Стейси, докато Самуел Аберман е жив, ти нямаш парични проблеми.
Стейси го гледа дълго преди да попита:
— Богат ли си, Сам?
Когато един евреин е глупав, е много глупав, когато един евреин е влюбен, е много влюбен, а когато е и двете, то той е мъртвец. Проспериращият адвокат Самуел Аберман не си даваше сметка в какъв трап пада, когато отговори:
— Да, Стейси, аз съм богат човек. Много богат, за нашите стандарти. Ако ми позволиш, ще те превърна в собствената си икона, госпожице.
Стейси го погледна в очите:
— Не бързай с декларациите, Сам. Ще обядваме заедно, ще говорим на масата. Моля ти се, пази се от изхвърляния.
Стейси се изправи:
— Извини ме, ще отида до тоалетната, чакай ме в ресторанта.
Когато остана сама, Станислава Пеева проведе един телефонен разговор, по скоро продиктува „Оставам във Варна, най вероятно утре ще кацне «феникса». Подробностите допълнително“. Когато отиде в ресторанта, възбуденият Самуел Аберман вече беше събрал цяла армия келнери около себе си и се готвеше да струпа на масата „фрут оф дъ луум“ — „рога на изобилието“, както кулинарното разточителство беше известно според древните книги.
21.
Според легендата, която се носеше в средите на групировките, Козела отново беше оглавил „Ескадрона на смъртта“ и в концентрични кръгове приближаваше към сърцето на подземния свят. Един след друг разстреляха Данкина пред блока му, Нарциса и Борчо в колите им, Геле Стъклето в хотел „Империал“ в Враца, Христо Песа на площада в Ботевград. Даже една легендарна фигура като Мето Илиянския вече една седмица беше в неизвестност и кой знае напролет в коя пещера щяха да намерят мършата му. Сред мутрите цареше истинска параноя. Страхът беше повсеместен, защото никой не можеше да каже от къде ще дойде удара. Единствен Майора и обкръжението му знаеха, че никакъв Козел, а полицията си разчиства сметките с престъпниците или вътрешни вражди избиват толкова истерично, че се приписват на легендарния Козел. Другият човек, който знаеше истината, беше самия Козел. Макар и в далечна Марсилия той имаше поглед върху събитията в държавата и чакаше момента, в който ще трябва да се намеси. А, че такъв момент предстои, нямаше и съмнение. Докато Виктор Бут беше жив, докато структурите на Майора съществуваха и докато „Ескадрона на смъртта“ все още беше реална сила, макар и под дълбоко прикритие, за него и семейството му нямаше да има миг спокойствие, в която и точка на земното кълбо да се завреше. Блинд мълчеше, телефона му беше изключен, за това с голямо незадоволство и с вътрешни притеснения Козела се принуди да се обади на Флора.
— Как си, скъпа? — попита с фалшива бодрост той.
— Йон! — гласът на Флора беше тъжен както винаги, а сега и пълен с тиха паника. — Къде си, Йон? Кога се връщаш, за бога?
— Скоро, скъпа — каза Козела, опитвайки се да поддържа веселият си тембър. — Как е Осип?
— О, добре е! Учи, расте, слуша ме… Къде си, Йон?
Козела отново отклони въпроса.
— Майка ти… Флора, как сте в къщи?
— Добре, Йон, поддържам къщата. Всичко е наред… само ти ни липсваш.
— А Хелън? — попита Козела.
— И тя като мен чака мъжа си, Йон. Какво да й кажа, мога ли да й кажа че се връщате скоро?
— А семейството на Блинд… не помня имената им?
— О, Йон… — проплака Флора, — трагедията е пълна, скъпи!
Козела изтръпна, той вече знаеше всичко, но все пак трябваше да го чуе.
— Какво искаш да кажеш, Флора? Каква трагедия?
— Не знаеш ли, Йон? Убиха Блинд! Застреляли са го на пристанището в Пирея…
Козела мълча миг-два и каза.
— Поднеси съболезнованията ми, Флора. Ще се погрижа за тях като се върна. Това е, скъпа. Ще ти се обадя при първа възможност.
Козела си изключи телефона.
— Ас!
— Слушам, Козел!
— Блинд е застрелян в Пирея!
— Знам, Козел, знам и хийтмена. Това е Пройчо Лудия, беше камбоджански рейнджър. На заплата е при Майора.
— Убий Пройчо Лудия, Ас! Това не е молба, колега. Майора отмъсти за Облака и Мухата, но аз имам дълг пред жената и сина на Блинд.
— Не изпълнявам заповеди, Козел!
— Това не е заповед, Ас! Това е задължение! — каза Козела и прекъсна линията.
Седя дълго в бар „Кантин“ на марсилското пристанище. Изпи три пастиса, после мина на водка, почувства че го хваща. „Аз съм възрастен мъж“ помисли Козела, преди отново да набере телефона. На шестият-седми позив, Великият сабри си включи апарата.
— Кажи, Козел!
— Не знам от къде да започна, Морис. Тази безумна касапница в България трябва да приключи. Някой
