— Защо бе, Сашо, не бих казал — кротко каза Майора. — Какво толкова се е случило. Всички сме закъсвали. Пари се изкарват. Ако не по един, то по друг начин. Само дето мъртъв не съм чул да се е върнал от оня свят.
— Какво ще правим със задължението, Майоре? — плахо попита Сашо.
— Ти ще кажеш! — каза Майора. — С Попето сме тука за да чуем предложението ти.
— Моят партньор ме прееба тотално… — започна да се оправдава Пеев.
Майора го прекъсна.
— Зарежи тия работи! Знаем ги тия ламбади! Все някой друг ни е виновен за всичко. Задълженията са си задължения, Сашо. Знаеш оная приказка, „заем тъпкано се връща“! Знаеш ли кое му е шибаното на заема?
— Не! — прегракнало отвърна баскетболистът.
— Най-шибаното на заема, брато, е че ти взимаш на заем чужди пари временно, а връщаш свои завинаги!
Майора се разсмя с острия си педерастичен глас, много доволен от шегата си. След това го погледна в очите и мигновено промени настроението си.
— Сестра ти Станислава е ченге! Стейси, манекенката. Тя е къртица при едни евреи във Варна. Изстискай я като лимон. Ако ми донесеш информацията, която ме интересува, дълга ти пада наполовина, а отсрочката се удължава с една година. Приемаш ли, Сашо?!
В пълната си безизходица бившата баскетболна легенда брои до десет и попита със суха уста и стегнато гърло:
— Какво искаш да знаеш, Майоре?
Един час по-късно на волана на една от колите на „Юнона“, той пътуваше към Варна на среща със сестра си.
Кокаинът се бавеше. Двама души знаеха кога и как ще пристигне пратката във Варна. Това бяха афроазиатката Роза Ли Мартинес и Педро Алмавил. Влад обаче знаеше, че е безсмислено ги търси. Щяха да включат телефоните си в последния момент. Сега трябваше само да се въоръжи с търпение и да чака. Атмосферата в дом Аберман беше изключително напрегната. Максим ходеше по цял ден мрачен като облак, Самуел беше безнадеждно влюбен в една атрактивна софиянка, бивша манекенка. Единствено Бенина не даваше вид, че нещо се е променило, но и не променяше начина си на живот. Уж бяха семейство, но най- редовно отсъстваше нощем и когато на другия ден се прибереше грохнала от умора, подхвърляше „ти не си следовател, нали скъпи“ и влизаше в банята. Влад поддържаше телефонна връзка единствено с Боб Денар с една-единствена цел. Приключеше ли успешно операцията в България, той нямаше да остане и миг в тази забравена от бога държава. Монте Карло беше обетованата „скала мечта“, в която той щеше да прекара остатъка от живота си, ако Йехова не решеше друго. Един ден го потърси Боб Денар.
— Имаш ли новини? — попита той.
— Не още! — отговори Влад. — Когато щрауса измъти, яйцата са за теб!
Не за първи път разменяха тази безсмислена парола, но бяха свикнали с нея, тогава Денар каза:
— Намери Козела, момче, как е твоята работа! Да запали свещ за Виктор Бут. Чакам го да се обади!
Десет минути по-късно Влад Аберман беше при Козела. Петнадесет минути след това пиеха водка в зимната градина на вилата в квартал Виница.
— Трима души отърваха кожата — мрачно каза Козела и му продиктува един адрес във Варна.
Влад трябваше да намери Коста Македонеца, а той веднага да тръгне за Лесидрен — родната къща на Козела, в която щяха да скрият кокаина на първо време. Не в Благоевградските казарми, както си въобразяваше Майора, а от троянския балкан тази колосална пратка щеше да плъзне по света.
Вечерта Влад Аберман му се обади с разтреперан глас. След дълго звънене и чукане, той беше разбил вратата и проникнал в апартамента на Коста Македонеца. Беше го заварил в леглото, в локва кръв, с гърло прерязано от ухо до ухо.
„Сега си еба майката“ помиели си вяло Козела. „В Крит ме чакат вдовиците на Блинд и Македонеца. Ако е рекъл господ, един ден да се добера до Мегало Кастро, как ще им обясня къде са мъжете им?“
Козела си наля една водка, изпи я на екс, повърна жлъчен сок и с плувнали в кръв очи се върна на масата. „Ще мисля като му дойде времето“ реши той. С мъка се добра до леглото, легна по гръб и затвори очи. „Бог да ги прости и Блинд и Коста Македонеца“ беше последната му мисъл преди да припадне в съня си.
Майора след като изпрати силовите групировки да гонят Михаля, тоест да търсят Козела, и Александър Пеев да шпионира агентката на генерал Борисов, Майора повика дедо Вълчо — основния „касапин“ на „Юнона“, заповяда му да изпрати „вършачи“ във Виена за Джон, в Амстердам за Самоковеца и на софийската улица „Кракра“ за Пиер. Остави Попето като изпълнителен директор на „Юнона“ и замина за Атина. Настани се в хотел „Хаят“ и зачака новини. Добре знаеше, че те няма да закъснеят, и те наистина не закъсняха. На другия ден тръгна лавината.
23.
Армагедон
По донос на Майора и след тримесечно дебнене, ченгетата заловиха кораба „Латакия“, който ловуваше паламуд в неутралните води на Черно море. Предишният ден беше напуснал пристанище „Трабзон“. На следващият щеше да влезе в порт Варна за петрол и вода. Ченгетата нападнаха кораба с въздушен десант. От три хеликоптера МИ–24 командосите превзеха борда, арестуваха екипажа и намериха стоката.
Влад получи телефонно обаждане от капитана преди да му щракнат белезниците. Педро Алмавил беше един от тримата застреляни в престрелката. Роза арестувана. Десет минути по-късно той беше предупредил братовчедите си и потърси Бенина. После всичко се разви като в американски екшън. Максим се самоуби с газова инжекция, заключен в кабинета си. Самуел беше намерен със счупен врат на стълбите пред дома си. Щеше да мине време и да стане ясно, че в безизходицата си бившият баскетболист Александър Пеев беше убил любовника на сестра си с намерение да я спаси и да отърве себе си, а и нея от позора на предателството. Нищо подобно не се случи. Хората на „КИК“ взривиха колата на Стейси с опаковка „семтек“, когато тя се готвеше да тръгне за София, а година по-късно Александър полудя и умря в психиатрията в Карлуково.
Трима души наблюдаваха събитията отстрани. На пръв поглед недокоснати от тях. Алкалай от Москва, Денар „кучето на войната“ от Марсилия, и Майора край басейна на хотел „Хаят“ в Атина. Използвайки венецуелския си паспорт, Влад успя да се добере до Констанца, качи се на самолета и кацна на букурещкото летище „Отопени“, там го настигна новината, че Косьо Самоковеца беше разстрелян на площад „Дам“ в Амстердам. Потърси Козела, но телефона му не отговаряше. Да потърси жена си беше повече от безсмислено. „Дали е негова съпруга, дали братовчедка или просто бреме“ беше все едно в момента. Под краката му гореше, а той беше „сървайвър“ и с рефлекса на „фенек“ знаеше да седи далеч от пожарите. Един час по-късно излетя за Будапеща, в пет се настани в хотела на пражкото летище „Рузьене“. Потърси Боб Денар и Козела. Телефоните и на двамата бяха изключени. На другия ден излетя за Марсилия.
Живота не е сериозно нещо. Когато Майора разбра, че кокаиновата далавера е приключила и конкурентите му извън строя, той отиде на летище „Еион“ в Атина с намерение да излети за София. Придружаваха го двама от служителите на „Юнона“, хора от финансовия отдел на фирмата, които нямаха нищо общо с бандите и никога не бяха притежавали лично оръжие в живота си. На входа на „вип“-а, той се размина с един мъж, който с нещо подразни въображението му. „Виждал съм някъде този човек“ мислеше си Майора, докато чакаше кафето му да изтече от автомата. „Кой по дяволите беше тоя? Знам го от някъде?“ Тогава същият този мъж застана до него.
— Добра работа, Майоре! — каза с пресипнал, по-скоро пиянски глас. — Но не е свършена, момче! Имаш още работа!
— Козел!? — искрено шокиран възкликна Майора.
