— Добре, Ас, поръчай водка и покани гостите!
Беше два часа през нощта, когато подновиха този разговор. Намираха се на стотина километра от София в мотел „Джорджо“ — Радотина. Завариха Перо Пора и Блинд да играят табла и да пият от изключителната ракия на мотелиера.
Деветнадесети август — непоносима жега в града, прохлада и спокойствие в подножието на балкана. В мотела имаше пет стаи, а те бяха пет души гости. Виктор, Хауки, Аса, Перо Пора или Коста Македонеца, Блинд и той. Охраната бдеше дискретно зад високите зидове на това правено от бога място, собствениците спяха отдавна, тук-там се чуваше кучешки лай, в тревата свиреха щурци, в краката им се галеше разгонената ангорска котка на стопанина.
— Твой ред е, мон пренс — каза Виктор Бут, влагайки сериозна доза ирония в обръщението си.
Исламболи, който познаваше Виктор от дълги години и не го смяташе за най-добре възпитаният човек на света, не обърна внимание на интонацията, но пое инициативата.
— Пет тона кокаин, Козел, на едро паричният му еквивалент е около петстотин милиона долара. Такъв удар не знам да е правен.
— Нито аз — кимна Козела. — А това значи, че и по-голям провал не е имало.
— Точно така. — Хауки кръстоса дългите си слаби крака, намести очилата си и продължи. — За да потегли такъв масив трябва или кешова гаранция за канала или висша държавна протекция, господа, едно от двете е вярно. Тази нощ трябва да разберем кое от тях е вярно.
2.
Володя Аберман пристигна във Варна, настани се в хотел, все още не беше започнал курортният сезон, и като всеки евреин навсякъде по света, първата му работа беше да потърси синагогата. В единадесет часа преди обед откри свещеният Мойсеев храм, в дванадесет — семейството на отдавна покойния си чичо Данаил. В тринадесет часа обядваше в ресторанта на хотел Черно море с братовчедите си Максим, Самуел и Бенина. На следващият ден се премести в дома на семейство Аберман и започна да подготвя „дивото, неистово забогатяване“, както го обяви пред братовчедите си.
Аберман бяха от така наречените евреи-шпаньоли, заможно семейство със здрави корени, дали възможно най-доброто образование на потомците си, но като всички евреи — подозрителни и жестоки. За късмет на Володя — и безмерно алчни. Максим и Самуел бяха семейни, но Бенина все още свободна и Володя хвърли въдицата си първо на нея. Максим беше лекар кардиолог, светило във Варна, а Самуел — адвокат на местната мафия, една от най-добре организираните банди в България и Володя бързо разбра, че ще се наложи да ползва услугите му. Бенина, все още студентка по връзки с обществеността и мениджмънт, беше красива, податлива на всякакви пороци и именно тя щеше да бъде неговият човек.
Бенина или Бени, както я наричаха роднините й, а и както беше позната на цяла Варна, беше изключително атрактивен миньон със странни разцветки за тази географска ширина. Беше висока около метър и шейсет, носеше тридесет и пети номер обувки, но имаше бюста на Памела Андерсън и червената коса на Бронхилда. Наричаха я „джобното гадже“, „под сурдинка“, „правостоящия минет“, но това не притесняваше нито нея, нито братята й. Евреите живееха двойствен живот. По един начин в Диаспората, по съвсем друг в реалният живот. Първоначално Володя се влюби в Бенина, преболедува като хрема тази слабост и бързо разбра, че тя може да му е всичко друго, но не и сърдечен капан. Тогава той й отмъсти, без да съзнава, че го прави. Сподели й тайната си и я превърна в заложник, и в мюре. Бенина не съзнаваше това, но добросъвестно и чистосърдечно се превърна в неговия криминален партньор. За двадесетте и петте си години тя беше видяла вече няколко гангстерски войни по улиците на Варна. Един от мимолетните й любовници беше взривен и разкъсан на парчета в асансьор пред очите й, така че тя знаеше какво е риск и каква е финалната му цена. Володя обаче не знаеше нищо от биографията й, когато реши именно на нея да се довери.
— Знам къде са големите пари, Дени — каза Володя една сутрин.
Беше около десет часа сутринта, в разгара на курортния сезон и те пиеха кафе в бар „Монте Карло“, заведение в старата част на Варна, което и за невъоръжено око беше ясно, че е свърталище на бандити. Бени го погледна разсеяно, но Володя знаеше че е нащрек, знаеше повече, този разговор щеше да продължи когато тя е готова да му зададе въпроса „къде са парите и как да се доберем до тях?“. Десетина дни по късно, една от емблематичните мутри на Варна, прострелян смъртоносно, но спасен от Максим Аберман, даде вечеря в морското казино. Това беше бойното кръщение на Володя. В разгара на вечерта Бенина го представи на трима мъже, без да ги назовава поименно.
— Господа! — каза тя. — Братовчед ми има делово предложение. Изслушайте го, моля!
Врътна се на токове и изчезна между гостите. Володя остана сам с трима души, на средна възраст под четиридесет години. Видимо бивши спортисти, мъже, към които гостите изпитваха и респект и страхопочитание.
— Слушам те, Владо — каза един русоляв оплешивяващ мъж с уши на борец и нос на боксьор. — Внимавай какво ще кажеш!
Аберман се беше се научил да се пази. Латинска Америка не беше безопасно място за живеене, а и той носеше наследствения ген на оцеляващ и беше плах и подозрителен като фенек.
— Аз съм химик — започна бавно той. — Навремето открих как мога да маскирам дрогата, неоткриваема нито за кучета, нито за други назални рецептори.
— По-ясно — продължи да пита русолявият борецо-боксьор.
Володя Аберман се усмихна подкупващо.
— По-ясно, когато се запознаем, господа! Ако намерите контрабандни канали за внос на дрога от Латинска Америка, по-специално Колумбия, Боливия и Венецуела, аз ще ви кажа как да я доставяте в порт Варна, в какъвто вид пожелаете. Не искайте да ви кажа ноу-хауото си. Аз съм тук, а не там, защото знам цената му.
Мъжете се спогледаха неразбиращо, но този, който се наричаше Венци и според него беше любовник на Бенина, красавец с вид на мулат, пое инициативата.
— Виж сега, Владко… — каза той, — ако те разбираме добре, предлагаш ни да играем партия, така ли?
— Да! — каза Аберман.
— Дрога от Америка, доставка във Варна, така ли?
— Да! — продължи да кима Аберман.
— Количество? — попита Венци.
— Въпрос на договорка — каза младият евреин. — Предлагам да започнем скромно.
— За да стигнем до… — Венци мулата не си довърши изречението.
— До тонаж! — каза кротко Аберман. — Ще зависи от вашият кураж и размах, господа. От мене връзките и ноу-хауто.
Венци мулата, както го наричаше Бенина, стана първи от масата, подхвърли през рамо: „Утре на обед ще ви отговоря в ресторант «Черно море».“ — и срещата завърши.
Същата нощ Володя Аберман потърси афро-азиатката Роза Ли Мартинес в Ла Пас — Боливия. Време беше неговото ноу-хау да влезе в работа.
Максим Аберман нае под наем, но с право за купуване стара еврейска триетажна къща на булевард „Владислав Варненчик“ и нае фирма да я ремонтира. След две години тази сграда щеше да стане фамилна собственост, но дотогава братовчед му Володя или както бяха започнали да го наричат във Варна — Влад, щеше да е пълен господар на новата фирма „Потейто Ин — Екс Трейдс“. Самюел имаше връзки с всички значителни кантори в града, а беше и един от най-проспериращите адвокати във Варна, така че в самият ден на регистрацията си новото предприятие вече имаше застрахователна полица включително и в „Лойд реджистър“. Володя и Бенина обаче бяха в чужбина, къде по дяволите — един Господ знаеше. Крайно време беше вече да се връщат, защото местната бандитска групировка „Кик“ беше започнала да се изнервя.
Сделката започна в пражкия хотел „Алкрон“. Първоначалната среща беше между Роза и Володя.
