страната, за да не мине никога повече през нея, както самият той се беше изразил.
Козела дълго мисли дали да му разкаже за разговора си с Бут, но реши, че е по-добре да остави принца да „изпусне“ информацията, с която разполага. Обучен по елитни колежи и университети, възпитан като истински аристократ, Исламболи присъстваше по коренно различен начин на масата. От него лъхаше на спокойствие, учтива увереност и сдържаност, присъща на благородниците. На Козела му омръзна от куртоазия, а и срещата с неговите хора наближаваше.
— Имам проблем, принце — каза Козела. — Тази вечер Виктор Бут ме превърна в свой заложник.
— Невероятно! — усмихна се египтянинът — Хората все по-трудно общуват по между си.
— Говоря сериозно, принце! Бут отправи недвусмислени заплахи.
— Убий го, Козел! — сериозно каза Исламболи. — Истинският мъж не робува никому.
— Изпуснах тази възможност, принце! Орелът отлетя.
— Тогава му се подчини — кротко каза Исламболи, настоя да плати сметката, извини се с липса на време и напусна „Шератон“.
Вместо за Прага, Бенина замина за София. Настани се в леля си Едит, но нае и апартамент в частният хотел „Нишава“ на двама братя сърби, които познаваше отдавна. „Аз ще бъда много богата“ — мислеше си тя. — „Не защото съм алчна за богатство, а защото умният човек е неприлично да бъде беден!“. Тази фраза беше чувала от дядо си навремето, но я запомни завинаги. В това на пръв поглед банално заключение се съдържаше твърде много житейска мъдрост, ако не житейска, то еврейска мъдрост, а Бенина беше научена от дете да не подценява умния човек, още по-малко когато той е евреин. Братовчед й Володя Аберман беше и двете. Тя щеше да се превърне в неговото оръжие, предано, ненатрапчиво, но смъртоносно. Горкият Володя нямаше представа на какъв верен генерал е поверил армията си.
След като вечеря с леля си, Бенина се преоблече и поръча такси, но вместо „бар Червило“, което беше целта й, мина да се преоблече втори път в хотела. Беше на път за срещата си с един от най-малко познатите, но най-опасните млади мъже на страната. Един от трите супер-контрабандисти на България. Тя знаеше, че тази нощ ще прави секс, дори и извращения, но нищо не можеше да спре истински мотивираната Бени, още по-малко че на сутринта една гореща вана щеше да заличи спомените й. В 23.30 часа тя застана пред бара на „Червило“ и каза на охраната:
— Заведете ме при Пепи Амигос.
Коста Македонеца и Козела пиеха водка в отвратителния тийнейджърски бар „Червило“. Децибелите бяха непоносими, публиката — детска, музиката — сръбско-циганска чалга. Козела беше почнал да чувства непоносимо пулсиране в слепоочията, когато вибрацията на телефона му се обади. „Идва“ чу гласа на Блинд и майора наистина влезе в заведението, придружен от двадесетина души охрана, в компанията на няколко ефектни млади жени, най-вероятно манекенки, ако съдеше по физическата им еднотипност, и няколко от старите „артисти“, които помнеше от годините, когато все още действаше в София. В компанията на майора бяха Стоил — Пашата, един мъж, който Козела помнеше от Белград — тогава той се въртеше в обкръжението на Аркан и се опитваше да се представи като наемен убиец от България. Да, без съмнение това беше бай Боне, според Блинд един от двамата основни „жътвари“ на групировките. Козела срита Коста Македонеца, което значеше „снимай“. Палейки си цигарате и напускайки заведението, те се разминаха с босовете на „Юнона“, излезнаха в свежата октомврийска нощ на София.
— Гладен съм! — каза Коста Македонеца.
— Яж ми хуя! — свирепо отвърна Козела и си тръгна.
На сутринта министерство на вътрешните работи обяви всенародна операция „Чисти ръце“. Вечерта в бар „Червило“ беше станало някакво сбиване, а възмутените софийски бюргери не можеха да понасят нищо, което сами не причиняват сами. Господи, тези хора не знаеха колко са вредни, сами на себе си.
4.
Когато Бенина замина, Влад Аберман реши да се запознае с братовчедите си. Под запознанство той разбираше едно-единствено нещо, да проникне в същността им и да открие слабостите им. Той ги обичаше. Древната Мойсеева повеля на Диаспората живееше в него, но чувствата бяха най-големия враг на разума, а той беше в ситуация, в която не можеше да си позволи размекване. Една сутрин Влад се появи в болницата, потърси братовчед си Максим и се оплака от болки в корема.
— Check up! (анг. пълен преглед) — заповяда доцент Аберман и в продължение на три дни Влад беше изследван от главата до петите. Братовчед му прояви такава педантична подробност, за каквато на редовия български гражданин биха му отнели три години. Една вечер Максим го повика в дома си и след вечерята, когато жена му и децата му се оттеглиха, каза спокойно и уверено:
— За какво ти беше тази симулация?
Заловен в измама, Влад беше принуден да свали маската.
— Исках да имам доверие в теб, Макс. Ние сме едно семейство.
Доцент Аберман му се изхили в лицето.
— Пази се от насилствена смърт, това е най-реалната заплаха.
Тогава Влад каза спасителното си изречение:
— Мога ли да разчитам на теб?
— А на кой друг, по дяволите? — отговори Максим. — Може би на Осама Бин Ладен?
Максим Аберман беше лекар, макар и хирург, но и фармацевтологически и медикаментозно запознат с физическите механики, които тази нощ братовчед му му разкри. Така в картофеното пюре групата беше вече от двама души. Преди да си тръгне Влад го попита:
— Мога ли да говоря със Сам, Макс?
— Прецени ти, братовчеде — беше отговорът. — Самуел е мой брат. — И с това му даде да разбере, че разговора е приключен.
Парите на Влад бързо свършваха. Една сутрин преброи по-малко от деветстотин долара в джоба си. Бенина не се обаждаше от Чехия, а дневните му разходи, колкото да бяха банални и скромни, скоро щяха да го поставят в безизходица.
В центъра на Варна, до Съдебната палата срещу театъра имаше едно кафене, в което адвокатите се събираха в паузите между канторната си дейност и съдебните заседания. С ръце в джобовете и с вид на лентяй, но всъщност абсолютно целенасочено, Влад отиде да потърси братовчед си Самуел в професионалната му обстановка. По средата на пътя някакъв облак го направи вир-вода. Той влезе в заведението под претекста че се е подслонил там по принуда. Самуел Аберман беше сред колеги, но когато го видя, поиска от персонала да донесат кърпи за подсушаване, настани го на масата си, запозна го с адвокатската колегия и го попита:
— Приемаш ли да те поканя на обяд? Приключих за днес.
Тогава Влад каза прошепнатото му от Йехова изречение.
— С тази надежда съм тук, Сам.
Разделиха се през нощта. От братовчеди, братята Аберман вече се бяха превърнали ако не в братя, то поне в съзаклятници. Оставаше да изчакат завръщането на Бенина. Преди да заспи Влад опита да я набере по „хендито“, но нямаше достъп до този номер.
Бенина обаче не си губеше времето, нито своето, нито на близките си. Тя беше човек на диаспората и го знаеше с такава сигурност, с каквато помнеше рождената си дата. Когато застана пред точните мъже тя им зададе точния въпрос:
— Искате ли да организирам безпрепятственото влизане на пет тона кокаин в България?
Последва бурен смях, закачки, двусмислени, недвусмислени, дори мръсни намеци, но на Бени не й мръдна и мускулче на лицето. Когато царете на контрабандата млъкнаха срещу каменната й маска, тя повтори въпроса си.
— Как? — попита Иван Доктора.
Бени му показа среден пръст.
