осемнадесет часа вечерта го събуди по същият начин, в двадесет и един и тридесет кацнаха в Мадрид, в нула часа и тридесет минути излетяха за София.
— Ти си луд, Козел! — каза Аса.
— Но жив, Ас! А твърде много уравновесени мъже напълниха дупките.
— Какво очакваш от тази среща? Това са убийци, Козел.
— Ние да не сме от Армията на спасението — отегчено каза старият артист. — Искам да ми струпаш целият ескадрон, между Драгалевци и Железница.
— Коста Македонеца ще ги разположи където намери за добре. Те ще дойдат с една армия, Козел. Облака и Мухата са в състояние да домъкнат петстотин души въоръжени до зъби.
— Ас! Ти си мой приятел и аз те ценя, момче! Моля ти се, обаче, старай се да не ми даваш акъл! Гангстерските войни са асиметрично явление. Това не са две армии на бойното поле, Ас, затова и числеността няма никакво значение! Важна е бързината, мотивацията и целта, а моята цел не е да водя война, Ас, а да я предотвратя, затова прави каквото ти казвам! И не се безпокой за Козела! Коста Македонеца ще ви каже къде да чакате, до тогава не се опитвай да влизаш във връзка с мен. Това е, Ас, „In boca lupo!“ (итал. — „На добър час!“), ако е рекъл Господ, по-късно ще се видим.
Петър Игов-Мухата и Антон Донев-Облака влезнаха в симеоновският хотел „Империал“ с точността на английски аристократи. Дойдоха с две коли с по един шофьор и охрана и никакви допълнителни разточителства на могъщество. Козела вече ги чакаше сам на масата. Не стана да ги посрещне, а те и едва ли очакваха такъв жест от негова страна, но им посочи столове, изчака ги да се настанят и повика сервитьора.
— Във вашите среди алкохол не се консумира, нали? — попита Козела.
— Зависи — каза Облака. — Има работодатели и работонаемници, ние сме от първите. Искам сто грама „Балантайнс“, минерална вода и лед.
— Аз същото — каза Облака, вадейки „Марлборо“.
— За нас е голяма чест да седим на една маса с легенда като вас, Козел! Искрено се надявам че срещата ни е за добро.
— Ще видим — неопределено измрънка Козела. — Колко души сте разположили по шосето?
— Нито един — каза Облака. — Много добре зная, че ескадрона на смъртта дебне от всеки храст.
Козела се усмихна криво.
— Така е, господа, няма да ви лъжа, наистина шосето е под контрол, но сега ще вдигна завесата и ако приемете, ще останем сами на колкото може по-откровен разговор. Това е моето предложение. Ако го приемате, отпуснете се спокойно, тази вечер никой никого няма да застраши.
— Разбира се, че приемаме — каза Облака. — Няма друга причина за да сме тук. И още един въпрос.
— Слушам! — каза козела.
— Как да ви наричам?
Козела се усмихна отново. Но това беше гримаса и създаваше по-скоро напрежение отколкото веселие.
— Знаете кой съм, момчета! Бившето ченге Иван Милетиев, генерал от разни служби, шеф на така нареченият „Ескадрон“, после заиграх в другият отбор… Всичко ви е ясно, говорете ми на „ти“, наричайте ме „Козел“, когато няма други очи на масата. Останалото ще уточним в разговора ни.
Сервитьора донесе питиетата, отпиха, пушеха, мълчаха, тогава Мухата попита:
— Защо сме тук, Козел?
Това беше най-същественият въпрос, отговорът не беше лесен, но нощта бе дълга и те не бързаха.
— Ще дойдем до същината на въпроса, момчета! — Козела отпи от водката си и ги погледна. — Колко годишни бяхте, когато напуснах държавата?
— Аз бях съученик с големият ти син — отговори Мухата.
Козела помисли, че ще повърне. Най-малко подобни сенки от миналото очакваше да изплуват в този момент на тази маса и в тази компания.
Евреите казваха „благоденствието е като славей, на едни каца на рамото, а други цял живот ги радва от вишневият храст пред прозореца“. Влад Аберман беше чувал много пъти тази фраза без да вниква в дълбоката й мъдрост, до онзи ден на тринадесети октомври, когато се качи в новият си „Мерцедес“ и потегли към дома на братовчедка си Бенина по повод честването на двадесет и петият й рожден ден. Сега той беше богат човек, със семейство и корени и отиваше с богатството си при корените на своето семейство. В багажника на колата му имаше едно палто от „Визон“, в жабката на колата — една огърлица от истински перли, които тази вечер той щеше да поднесе на най-близкият човек от единственото близко нещо, с което се беше сдобил — семейството си. Когато пътуваше из варненските улици към дома на братовчедите си, той си задаваше един-единствен въпрос „Какво по дяволите е щастието, ако не е радостта в очите на човека, който обичаш!“. Вечерта мина над очакванията му, братовчедите му го представиха на всички значими евреи във Варна, той беше един от тях и никой не се съмняваше в това, най-малко той, Володя Аберман, човекът готвещ се да извърши най-значимото престъпление от създаването на държавата България, до ден днешен. Бени сияеше, млада, красива, обичана, братя, братовчеди, роднини и приятели я заобикаляха с любов и ласки, а и тя намираше време за всички тях. Когато възрастните започнаха да се разотиват, някой предложи да завършат вечерта в казиното на Шведският хотел. Бени седна до Влад, прегърна с ръка коляното му и каза:
— Да не би ти да беше онази звезда, която ние евреите чакаме шест хиляди години, за да ни преведе на другият бряг.
— Не, ти си — каза Влад. — Ожени се за мен!
— Аз съм курва, Влад — спокойно отговори Бени.
— И аз не съм светец — кимна той. — Отпаднат ли подозренията, може би от нас ще стане здрава сплав.
Бени го погледна в очите.
— Това сериозно предложение ли е, Влад?
— Напълно! — каза той.
След известно мълчание Бенина отговори.
— Говори с Макс и Сам! Получиш ли съгласието им, ще имаш и моето.
— А ако не го получа? — попита Влад.
— Тогава ще си останем братовчеди, Влад — каза Бенина и отиде да изпраща гостите си.
Вечерта в шведското казино Влад поиска последователно съгласието на Максим и Самуел. И го получи без всякакви възражение. Тогава Бенина взе микрофона на диджеят и заяви на гостите си:
— Скъпи мои, Влад и аз искаме да ви съобщим една новина. Разбира се, той ще направи това. Моля те, скъпи! — и тя му подаде микрофона.
Тогава с пресъхнало гърло Володя Аберман заяви на присъстващите:
— Имам честа да ви съобщя, че поисках ръката на Бенина и тя прие да стане моя съпруга. До преди два часа празнувахме нейният рожден ден, моля ви до сутринта, бъдете гости на нашият годеж.
— Кой е Дяков, господин Игов? — попита Козела.
— Оперативен псевдоним на Поли Пантев, изживяващ се като Левски, но за да не е „Дякона“ много нахално щеше да бъде, се обяви за Дяков. Така го наричахме, когато говорехме за него по телефоните.
— Що за птица беше този Поли? — продължи да пита Козела. — По мое време не беше известен в ъндърграунда.
— Точно така — намеси се Облака. — Тогава действахме в Германия и Чехия. Когато се върнахме в България, ти, Козел вече бе зает с Нерон Вълка.
— Така е! — кимна Козела. — Но тогава други „артисти“ бяха популярни, не помня такъв човек в обкръжението на Нерон Вълка.
— В сянка, Козел — обади се Мухата. — Играеше двойна игра. Нерон му нямаше доверие, но го ценеше.
