клечки. Бяха слабички и стояха до едно с наведени глави. Имаше червенокоси и блондинки от Самарканд, някои много високи и едри, други — набити, с налети тела и къси крака, дошли от земите отвъд България, Мерик забеляза едно момиче, което му хареса. Даде си сметка, че твърде много му харесва, защото беше със златисторуса коса, характерна за неговия народ, с млечнобяла кожа и стройно, тънко тяло. Усети лек пристъп на похот и поклати глава. Не, не ставаше за майка му. Брат му без време щеше да я опъне по гръб, ако Мерик не я обладаеше преди него. Нямаше да осигури поредната наложница на брат си Ерик, защото, за разлика от него той виждаше колко страда Сарла, когато съпругът й я пренебрегваше вечер и лягаше с друга.
Трябва да потърси някоя със симпатично лице, но не прекалено симпатично, достатъчно е просто да бъде приятно, може би някое кокалесто и плоско като дъска създание. Брат му не обичаше слаби жени. Мерик се заозърта за момичета с хлътнали бузи и мършави тела. Спря се на три млади робини и се обърна, за да открие търговеца Валай, с когото да се спазари. Докато чакаше Валай да приключи с един шведски купец, вонящ на развалена риба и на вкисната сперма, се сети, че го е виждал — беше толкова тлъст, че дори когато говореше, пухтеше. Предната вечер беше с още дузина търговци в къщата на един, който държеше много робини за продан. Всеки получи по парче и пред очите на останалите взеха да разсъбличат момичетата едно по едно и да ги обладават върху дървените пейки, наредени покрай вътрешната стена на огромната трапезария. Отначало Мерик почувства възбуда. Пет-шест момичета още бяха свободни и все някое щеше да се падне на него, но после забеляза как търговецът е награбил едно момиче, което лежеше проснато със затворени очи, толкова неподвижно, сякаш бе мъртво, а дебелакът го бъхтеше ли, бъхтеше и пухтеше, огромният му корем се тресеше, докато накрая изля семето си в него. Момичето въобще не отвори очи. Мерик видя как изпод стиснатите му клепачи се процеждат сълзи и се стичат по лицето. Тогава той си тръгна.
Извърна се от тлъстия търговец и погледна равнодушно към дългата редица от момчета и мъже. Тогава замръзна на мястото си.
Не знаеше защо от цялата тълпа се взря точно в това момче, но щом очите му се спряха на него, не можа да ги откъсне повече. Момчето бе навярно около дванайсетгодишно. Беше толкова слабо, че Мерик без усилие забеляза щръкналите кости по голите му рамене, възлестите, покрити със струпеи лакти, тъничките китки, които можеше да обхване два пъти с пръсти, дългите, хилави ръце, отпуснати вяло до тялото. Краката му, боси от коленете надолу, бяха също толкова мършави и болезнено бели там, където не бяха почернели от мръсотия или не бяха нашарени с корички на незараснали рани. Личаха дори светлосините му вени. Момчето беше в окаяно състояние и сигурно щеше да умре, ако не го купеше някой, който поне щеше да го храни както трябва. Очевидно към него се бяха отнасяли ужасно. Бе облечено в дрипи и в изпокъсана мърлява тюленова кожа.
Не че това засягаше Мерик. Момчето бе роб и щеше да бъде продадено може би на някой жесток господар, а може би на някого, който ще му позволи да откупи свободата си. Това бе обичайна практика и току-виж хлапето извади късмет. Все едно. Но в него имаше нещо, което караше Мерик да стои като вкаменен и не му позволяваше да откъсне очи от него. Искаше да отплава от Киев тази сутрин, а му предстоеше да свърши още куп неща, преди да тръгне. Тъкмо се извърна, за да продължи, когато момчето внезапно вдигна глава и погледите им се срещнаха. Очите на момчето бяха сиво-сини, съвсем нормален цвят, дори често срещан, особено в Норвегия, но тези бяха различни. Сивото бе по-тъмно от скъпия оловен бокал, който майката на Мерик бе получила като сватбен подарък от баща му, а синьото — по-наситено от морето през зимата. Под цялата наслоена чернилка ясно личеше, че кожата на момчето е много бяла. Веждите му бяха тъмни и изписани, а чорлавата му, сплъстена коса бе толкова мръсна и мазна, че бе трудно да се определи цветът й. Беше просто пепелява и мърлява. Изобщо момчето бе незабележимо на вид, с изключение на очите. Те накараха Мерик да се вцепени. Очите на момчето бяха празни, мътни, примирени. В това, разбира се, нямаше нищо странно. Но изведнъж, съвсем ненадейно, в тях настъпи невероятна промяна — празното изражение стана студено и предизвикателно, което, рано или късно, със сигурност би погубило момчето, ако не се научеше да прикрива тези изблици на ярост по-умело. За миг предизвикателството в погледа му се превърна в гняв, в неистов гняв, изпълнен с такава невъздържана ярост, че Мерик се потресе. После, също тъй внезапно, в очите на момчето се възцари предишната пустота, а цялата му бясна злоба се стопи от пристъпа на безнадеждност и на съзнанието, че в живота му е отредена робска участ и че навярно ще трябва да я изтърпи докрай. На Мерик се стори, че момчето се затвори в черупката си. Сякаш то умираше и приемаше смъртта пред очите му.
Мерик се отърси от нелепото си бълнуване. Момчето беше роб и нищо друго. Нямаше никакво значение дали е било отмъкнато от бедна селска колиба, или от богато имение. Мерик никога не ще го зърне пак, след като си тръгне от тържището. Ще престане да мисли за него в мига, щом ръката му докосне руля на лодката и вятърът, издул платната, започне да бръсне лицето му. Сви рамене и поклати глава. В този момент Олег го дръпна за ръката, за да му покаже един роб, и Мерик се обърна.
Чу сърцераздирателен писък и отново се извърна. Тлъстият търговец, същият швед, познат на Мерик от миналата вечер, който до преди малко се пазареше с Валай, бе сграбчил момчето за ръката и го дърпаше от редицата с останалите роби от мъжки пол. Той крещеше, че е платил прекалено много сребро за мръсното, дребно и хилаво прасе и че то или ще млъкне, или насила ще му запуши устата. Но крясъците и виковете не идваха само от момчето. Най-пронизително ревеше едно хлапе, което се беше вкопчило с все сила в другата ръка на момчето. О, господи, помисли си Мерик, това сигурно беше по-малкото му братче и търговецът не го бе купил. Детето пищеше ужасено, покъртително и необяснимо защо нещо се надигна в Мерик и стегна душата му. Пристъпи крачка напред и видя как тлъстият швед зашлеви момчето, понеже то се опитваше да се улови за братчето си. После свирепо срита детето. Мерик наблюдаваше как то се просна по очи и остана да лежи, свито на топка и задавено в сълзи. Момчето блъсна търговеца с юмрук в корема, навярно леко, защото Мерик се съмняваше, че има достатъчно сила, но сигурно дебелакът го беше заболяло. Той вдигна ръка, ала сетне я отпусна. Изруга, метна момчето на рамо и се отдалечи.
Детето бавно се надигна, притиснало с ръка ребрата си, и се изправи, без да плаче, вперило поглед в отдалечаващата се фигура на брат си.
Изведнъж, най-неочаквано, Мерик почувства, че не издържа повече. Нещо дълбоко в него се скъса. Не, не можеше да го понесе, не желаеше да го понесе.
— Почакай ме тук — каза той на Олег.
Коленичи пред детето. Нежно улови брадичката му в огромната си шепа и я повдигна. По изцапаното личице още се стичаха сълзи и дълбаеха грозни бели дири по пътя си.
— Как се казваш? — попита Мерик.
Момченцето шумно подсмръкна. Зяпаше Мерик със сгърчено от страх лице. Мерик рече:
— Няма да те нараня. Как се казваш?
Детето отвърна отчетливо с едва доловим акцент:
— Таби. Оня дебелак отведе… — Гласът му заглъхна, направо секна. Погледна Мерик, сълзите му потекоха по-буйно и детето се разхълца безутешно. А в очите му се четеше такъв ужас, че Мерик изпита желание да вие като вълк. Ала не искаше да изплаши детето още повече. Само промълви тихо и бавно:
— Как се казва брат ти?
Детето сгуши глава между раменете си и не отвърна.
— Брат ли ти е?
Детето кимна и толкоз. Беше много уплашено. Мерик не го винеше.
Докато говореше, Мерик потърси с очи търговеца, но той си бе отишъл. Детето бе останало само. Погледна сведената главица и забеляза как слабичките раменца се тресат от ридания. Добре знаеше каква е съдбата на такива невръстни роби. Повечето умираха, а ако оцелееха, онова, което ги сполетяваше, бе дори още по-лошо. Изведнъж Мерик разбра, че не иска това дете да умре. Хвана го за ръка, усети мръсотията по кожата му, напипа крехките му като вейки кости, готови да се счупят при най-малкия натиск, и нещо в него се отприщи. Детето не беше толкова слабо като брат си и Мерик се досещаше защо. Момчето бе давало всичката храна на по-малкото си братче.
— Ще дойдеш с мен, Таби. Аз ще те отведа оттук. Имай ми доверие.
Детето потрепери при тези думи, но не вдигна глава и не се помръдна.
— Знам, че ти е трудно да ми вярваш. Ела, Таби, няма да те нараня, кълна се.
— Брат ми — прошепна детето и изви очи нагоре към Мерик с трогателна надежда. — Брат ми го няма.
