Катрин Каултър
Робинята
Глава първа
Пазарът за роби „Каган-Рус“, Киев,
916 година след Христа
Мерик усети, че на площадчето за роби въздухът е необичайно свеж. В ранната утрин още бе прохладно, над струпаните немити тела полъхваше лек ветрец откъм река Днепър. Беше юли, плаващите ледени късове най-сетне се бяха стопили и водата под дигата сега течеше бавно и спокойно между широките брегове на Днепър. Наводненията също бяха намалели и от коритото на реката се носеха чисти речни ухания.
Слънцето току-що беше изгряло над Киев и се открояваше ослепително златно зад безкрайната верига от голи възвишения и назъбени планински скатове. Вонята на непрани цяла зима кожи и на дълго некъпана, изпосталяла плът щеше да подразни обонянието на пришълците едва по-късно през деня дори тук, на площадчето за роби. В момента единственото, което би могло да впечатли някого, бе неимоверната човешка мъка, ала на подобно място тя бе толкова обичайно явление, че оставаше почти незабелязана.
Мерик Харалдсон откопча и измъкна иглата на сребро — кованата брошка от меката си кожена пелерина. Преметна пелерината през рамо, докато се отправяше към пазара за роби. Бе слязъл от лодката си „Сребърния гарван“, закотвена по-надолу, край дългия дървен пристан, в едно закътано заливче на Днепър, точно под Киев. Не се потеше вече, въпреки че изкачването бе трудно, а той вървеше бързо, за да стигне по-рано и да намери подходяща робиня за майка си, преди да са останали само болните и немощните.
Пазарът за роби „Каган-Рус“ бе отделен от града. Бе кръстен на киевския владетел — като напомняне, че всяка покупка се облага с данък, който отива направо в бездънните джобове на княз Каган-Рус.
Мерик се обърна към Олег, с когото се знаеха от деца — палави немирници, тръпнещи от желание да надминат по-големите си братя и да се сдобият със собствени лодки, за да търгуват, воюват и забогатеят, да си купят имения и един ден да се замогнат повече дори от бащите и братята си — мисъл, която им минаваше през ум само от време на време.
— Ще тръгнем веднага щом купя робинята. Отваряй си очите, Олег. Не искам да домъкна някоя повлекана в къщата на майка ми или кошута, дето ще постави на изпитание верността на баща ми. Цели трийсет години не е имал наложница. Не ща тепърва да се изкушава.
— Майка ти ще му строши главата, само да рече да погледне друга — знаеш това.
Мерик се ухили.
— Майка ми е жена с буен нрав. Но се опасявам за невестата на брат ми. Сарла е крехко, свито създание и лесно може да бъде командвана от някоя хитруша, независимо дали тя е робиня, или не.
— А брат ти е мъж с буйна страст, Мерик. И беззъба да е, Ерик пак може да я пожелае. Виж, признавам, че Кайлис е хубавица, макар синът й да е почти на десет години, но Мегът, с която ляга също толкова често, е тлъста ярчица и двойната й гушка се тресе, когато се смее.
— Да, така е. Трябва да се вземат предвид куп обстоятелства, преди да избера най-подходящата. Майка ми се нуждае от предана робиня, която да й служи вярно. Тя иска да я научи да преде, защото пръстите й вече се схващат и я болят. Роран ми каза, че тази сутрин изборът ще бъде богат, понеже снощи от Византия били докарани много роби.
— Да, и от великолепния Миклагард. Как копнея да ида там, Мерик! Разправят, че бил най-големият град в света.
— Да, трудно е за вярване, че в него живеят над половин милион души. Другото лято ще трябва да построим по-здрава лодка, защото теченията и бързеите под Киев са ужасни. Над седем са и всеки следващ е по-страшен от предишния. А в оня, дето му викат „Айфур“, загиват най-много хора. Дори прехвърлянето по суша е опасно, тъй като поречието на Днепър се населява от много войнствени племена, които само дебнат някой да слезе на брега и да изтегли лодката си покрай бързеите. За по-голяма сигурност ще се присъединим към някоя търговска флотилия. Хич не ща да си умра млад — зелен заради едното зърване на Миклагард и Черно море.
— „Айфур“, значи? — Олег се ухили на Мерик. — Говорил си и с други купци, Мерик. Тая мисъл вече ти се върти в главата, нали?
— Да, така е, Олег, но ние се замогваме и като търгуваме в Бирка и Хедиби, понеже там ни познават и ни се доверяват. От ирландските роби си докарахме повече сребро, отколкото можех да си представя. А тая година забогатяхме още, като продадохме нашите лапландски кожи в Старая Ладога. Помниш ли оня мъж, дето изкупи еленовите гребени? Каза ми, че имал куп жени и че до една искали гребени. Викаше, че косите им щели да го разорят. Не, ще изчакаме до догодина и тогава ще тръгнем за Миклагард. Бъди спокоен.
— Аз съм спокоен, но ти не си, Мерик.
— Добре, ще бъда търпелив. Ще се върнем у дома с повече сребро от бащите и братята си. Вече сме богати, приятелю, и никой не може да ни се изпречи насреща.
— Не забравяй прекрасната синя коприна, която според твърденията на стария Фиррен била чак от Халифата.
— Той е закоравял лъжец, който от край време вярва на собствените си измислици, но платът наистина е великолепен.
— Да, а ти ще продължиш лъжата. На невестата си ли ще го подариш? Сега ще си купиш ли свое имение, Мерик? Или може би ще идеш с невестата си при баща й?
Мерик не отвърна, но се намръщи. През изтеклата зима баща му бе преговарял с Торагасонови, държейки в неведение сина си, докато двамата родители не се бяха споразумели. Мерик почти не познаваше седемнайсетгодишната Лета. Ядоса се на баща си, задето му се меси, разтревожен, че Мерик гони вече двайсет и четири, но си премълча. Момичето бе хубавко и миловидно и зестрата му щеше да бъде внушителна. Прибере ли се вкъщи, ще я огледа по-добре и тогава ще реши. Но ако се ожени за нея, ще се наложи да напусне бащиното имение, защото най-големият му брат от две години живееше там със съпругата си, нежната Сарла, и двамата щяха да останат там и след смъртта на родителите му. Сигурно щяха да се сдобият с рояк деца и скоро в него щеше да бъде прекалено тясно дори за хората на баща му и брат му, камо ли за неговите приближени и роби. Мерик поклати глава. Хич не му се искаше да напуска дома си, но ако се оженеше, трябваше да отведе невестата си някъде, тъй като във Вестфолд нямаше повече свободна земя за обработване. Брат му Рорик бе отишъл на остров Хокфел, досами крайбрежието на Британия, и бе преуспял. Но да изостави родното огнище, това засега бе последното желание на Мерик. Беше му неприятно и при мисълта, че вече е достатъчно богат, за да замине. На Олег каза:
— Имението и булката са две решения, които човек трябва внимателно да претегли — така твърди баща ми, но винаги се усмихва, когато го изрича. Дали не иска да се махна от владението му. Ти как смяташ?
На така нареченото тържище бяха струпани най-малко осемдесет роби. Бяха на различна възраст и от двата пола, разпределени почти по равно. Някои още не бяха загубили достойнството си и стояха с изправени рамене, но повечето се бяха вкаменили по местата си със сведени глави, съзнавайки какво ги очаква, и може би се молеха на своите богове мъжете или жените, които ги купят, да бъдат добри с тях.
Мерик вървеше бавно между редиците. Младите жени бяха наредени от едната страна, по-старите — зад тях, а момчетата и мъжете — в другия край на тържището. Единствено зад мъжете имаше пазачи, които стояха нащрек с бичове в ръцете и наблюдаваха, смълчани и заплашителни, но без особена тревога. Никой от сбирщината нямаше да им създаде главоболия. Доведените бяха достатъчно смазани — едни бяха пленени при разбойнически набези, други — роби от години, а трети — дори родени в робство.
Мерик бе свикнал с тази гледка още от дете, когато баща му за първи път го бе завел в Йорк, за да купи роби. Всичко му беше познато, с изключение на това, че този пазар не бе толкова потискащ и мръсен. Понеже беше рано, въздухът все още бе прохладен и свеж, а и се намираха край Киев, а не в датска Англия, където саксонците смърдяха не по-малко от робите и вонята им се просмукваше навсякъде. Тук човек поне можеше да диша, докато избира.
Доста от момичетата изглеждаха хубави и чисти. Бяха от всички краища на света, някои с жълтеникава кожа, красиви скосени очи и толкова гъсти черни коси, каквито никога не бе виждал — дълги и прави като
