— Моите поздравления за богатството — каза той. — И за това, че не сте стара. О, извинете, не ви се представих. Граф Ешбърнхам, както навярно знаете.
Тя се усмихна. Очите й сияеха, от щастие. Гласът му беше чудесен — дълбок, пълен с живот, много по- пленяващ от гласовете на братята й. И двамата изобщо не можеха да се сравняват с този невероятен мъж.
— Да, знам. Аз съм Синджан Шербрук.
— Странно име. Не е ли мъжки прякор?
— Мисля, че да. Бях на девет години, когато брат ми Райдър се опита да ме изгори на клада и ме кръсти така. Иначе името ми е Джоан, но той държеше да съм Сейнт Джоан. Започна да ми вика Синджан, което е съкращение на Сейнт Джон… Ето откъде идва името ми.
— Харесвам истинското ви име. Предпочитам да ви наричам Джоан. По-женствено е — Колин прекара пръсти през косата си. Смути се, защото усети, че това, което каза, няма никакъв смисъл. Ако изобщо можеше да има нещо смислено в този разговор. — Признавам, че съм доста объркан. Нито аз ви познавам, нито вие ме познавате. Не проумявам защо постъпихте така.
Светлосините й очи искряха от щастие, когато започна да му обяснява.
— Видях ви на бала в Портмейнови и след това на музикалната вечер в Ренли. Налага се да се ожените за богата наследница. Аз съм богата наследница. Ако не сте трол — по характер, разбира се — нямате никакъв проблем да е ожените за мен.
Колин Кинрос, Ешбърнхам или просто Еш, както го наричаха приятелите му, успя само да се облещи безмълвно срещу момичето, което явно не възнамеряваше да отмести погледа си от него.
— Това е най-невероятното нещо, което ми се е случвало някога — определи доста сдържано ситуацията той. — Като изключим времето, когато учех в Оксфорд и съпругата на един от преподавателите ми пожела да се любя с нея, докато мъжът й учеше на латински моя приятел в съседната стая. Дори искаше да оставя вратата открехната, за да го гледа, докато прави любов с мен.
— И направихте ли го?
— Какво да съм направил? Дали съм се любил с нея? — закашля се, докато се ровеше в спомените си. — Вече не помня — каза той категорично и се намръщи. Между другото един мъж не помни случаи като този.
Синджан въздъхна.
— Ако брат ми беше на ваше място, щеше да ми се довери. Но естествено, не мога да очаквам това от вас, след като не ме познавате. Знам, че не съм голяма красавица, но все пак съм прилична. Това е моят втори сезон в обществото, но още не съм сгодена. Нямам си даже дребничък флирт с някой господин. А съм богата и мила.
— Не мога да се съглася с всичките ви определения.
— Може би вече сте намерил дамата, която да задоволява финансовите ви изисквания?
Той се засмя, когато чу предположението й.
— Нека бъдем наясно. Не съм я намерил — както предполагам сте разбрала, докато сте надавала ухо за моите жални вопли. Всъщност вие сте една от най-приятните дами, които съм виждал. Висока сте, а това е добре, защото няма да ми се налага да превивам до болка врата си, за да разговарям с вас.
— Нали! И аз мразя да разговарям с по-ниски от мен. А по отношение на моята привлекателност, и братята ми твърдят същото, но аз съм приятно изненадана да чуя, че вие мислите така. Както вече ви казах, това е вторият ми сезон и направо умирах от досада, докато не ви видях.
Тя спря да говори, но не и да го гледа неотстъпно. Той се изплаши от копнежа, който излъчваха тези прекрасни светлосини очи. Наистина, за първи път му се случваше нещо толкова особено. Беше объркан, чувстваше се като първия глупак. Самообладанието, с което се гордееше, се беше стопило.
— Нека минем малко встрани. Да, така е по-добре. Вижте какво, доста е трудно, а и ситуацията е необичайна. Нали е удобно да ви се обадя утре? Една млада дама се е запътила към нас и ми се струва, че има някакво намерение.
Тя му отговори с ослепителна усмивка.
— О, разбира се. Идеята ви е прекрасна — даде му адреса на градската къща на семейство Шербрук на „Патнем Плейс“. — А дамата, която идва към нас, е снаха ми Алекс.
— Как е цялото ви име?
— Всички ме наричат Синджан.
— Да, но аз не го харесвам. Предпочитам Джоан.
— Добре. Тогава лейди Джоан, защото баща ми беше граф. Лейди Джоан Елейн Уинтроп Шербрук.
— Ще ви се обадя сутринта. Искате ли да пояздим?
Тя кимна, загледана в белите му зъби и красивите устни. Неволно се наклони към него. Колин замръзна от смущение и отстъпи назад. Мили Боже, нямаше ли срам това момиче. Любов от пръв поглед? Ха! Щяха да пояздят утре заедно и тогава ще разбере защо си правеше тази безумна шега с него. Щеше да остане с нея насаме, да я гали и целува и да й даде заслужен урок. Проклетата нахална фукла — англичанка до мозъка на костите си! Но за Лондон това си беше съвсем нормално. Все пак, надяваше се, че не всички английски дами са толкова невъздържани и нахални.
— До утре тогава — каза той и се отдалечи, преди Алекс да връхлети върху тях.
Колин потърси Брас и без никакви обяснение го изведе от театъра.
— Не, не се оплаквай. Измъквам те далеч от тези побъркани жени, за да ми кажеш какво, по дяволите, става тук. Предполагам, че ти си в дъното на тази нелепа шега и искам да знам защо си изпратил това момиче при мен. Още ми се вие свят от наглостта й.
Алекс видя как този мъж, Колин Кинрос, издърпа Брас от претъпканото фоайе. После обърна очи към Синджан и видя, че и тя гледа в същата посока. Правилно беше предположила, че мислите на зълва й за този мъж не са толкова прозаични, както нейните.
— Господинът изглежда интересен — забеляза Алекс, колкото да отвори дума.
— Интересен? Не ставай смешна, Алекс. Определението ти е съвсем неподходящо. Той с красив, красив до съвършенство. Не видя ли очите му? И как се усмихва и говори…
— Да, мила. А сега да вървим. Антрактът свърши и Дъглас сигурно вече нервничи, че ни няма.
Алекс изчакваше удобен момент да съобщи новината на съпруга си, но такава възможност не й се отдаде. Когато пристигнаха в градската къща на Шербрукови, тя целуна Синджан за лека нощ, бързо хвана Дъглас за ръка и го задърпа към спалнята.
— Толкова ли неудържимо ме желаеш? — попита я Дъглас весело.
— Синджан се запозна с Колин Кинрос. Видях ги да разговарят. Опасявам се, че се е държала доста предизвикателно, Дъглас.
Дъглас се загледа в ръцете си. След това взе един свещник и го постави на тоалетката до леглото. Заразглежда го, без да пророни дума. След това сви рамене и каза,
— Да изчакаме до утре. Синджан не е глупава, нито леконравна. Двамата с Райдър добре сме я възпитали. Тя не е човек, който действа прибързано.
В десет часа на другата сутрин Синджан беше готова да действа. Чакаше пред главния вход красива като кукла, както я беше уверила Дорис. Чувстваше се малко изнервена и леко удряше с камшика за езда по ботуша си.
Защо още го няма? Дали не е помислил, че се шегува. Дали не е решил, че не му харесва и да се е отказал да дойде?
Тъкмо когато беше на ръба на отчаянието, тя го видя да се задава, възседнал великолепен черен жребец. Щом погледът му попадна върху нея, тоя дръпна юздите, наведе се напред и леко се усмихна.
— Ще ме поканите ли в дома си?
— Мисля, че не е удобно. Още е рано.
Добре, помисли той, засега ще трябва да се примирим, с това.
— Къде е конят ви? — попита:
— Последвайте ме.
Минаха зад къщата и отидоха в конюшнята. Кобилата й Фени си кротуваше и равнодушно приемаше
