Съдби в окови

Катрин КаултърСъдби в окови

ПРОЛОГ

Замъкът Bep, 1807 г.

Близо до Лок Левън, полуостров Файф, Шотландия

Той стоеше пред тесния прозорец и гледаше втренчено към двора на своя замък. Април вече бе настъпил, но освен дивно разцъфтелите храсти, чиито цветове пронизваха плъзналата мъгла и заслепяваха с ярките си виолетови багри, по нищо не личеше, че е пролет. Шотландският пирен1, както и самите шотландци, пробива скали и камънаци, за да разцъфти. Тази сутрин над каменните зидове се стелеше гъста, сива и влажна мъгла. До него, през прозореца на втория етаж на кръглата северна кула, пред който стоеше той, ясно долитаха гласовете на ратаите. Старата Марта къткаше пилетата и им хвърляше зърно. Бърни крещеше с цяло гърло на Остал, новия младок в обора, който на всичко отгоре му беше и племенник. Чу как кривокракият Крокър гълчи кучето си Джордж и отправя заплахи към мързеливия пес, че ще го срита, въпреки че за всички беше ясно, че Крокър е готов да убие човек само заради една обидна дума по адрес на Джордж. Утринната глъч от детството му до ден днешен оставаше, неизменно същата. И всичко си беше, както е било винаги.

Само че не беше.

Отдръпна се от прозореца и се приближи до малката каменна камина. Протегна ръце към пламъците. Това беше личният му кабинет и дори брат му Мелкъм, докато още беше жив, стоеше настрана от тази специална стая. Въпреки слабия огън беше топло, защото върху стените имаше дебели вълнени гоблени, тъкани от прабаба му, за да пазят от влагата и студа. Красив стар килим покриваше почти изцяло очукания и изтрит каменен под. Чудеше се как баща му, известен прахосник, и проклетият му брат бяха пропуснали да го продадат или заложат. Предполагаше, че струва доста пари и би могъл да им осигури най-малко седмица хазарт или леки жени, или пък и двете заедно за няколко дена. И така, освен килима и гоблените, не беше останало нищо, което да има някаква стойност. Над камината висеше доста изтънял гоблен, изобразяващ герба на Кинросови: Ранени, но никога покорени.

Той обаче беше смъртно ранен. Оказал се бе в голямо затруднение и единственият начин да се измъкне от него бе възможно най-бързо да се ожени за богата наследница. Не искаше да го прави. С по-голяма охота би изпил някой от горчивите билкови чайове на леля Арлет, отколкото да се ожени. Но нямаше избор. Оставените от баща му и от вече покойния му по-голям брат дългове го бяха поставили на колене и в пълна безизходица. Цялата отговорност бе прехвърлена единствено върху него. Беше новият граф Ешбърнхам, проклетият седми граф, който не искаше да се унижава, притиснат от финансови затруднения.

Щеше да загуби всичко, ако не действа бързо. Селяните му щяха да измрат от глад или да бъдат принудени да напуснат земите му. Домът му щеше да продължи да запада, а семейството му — да живее в аристократична бедност. Знаеше, че не може да го допусне. Загледа се в ръцете си, които още държеше разперени пред огъня. Имаше силни ръце. Бяха ли достатъчно силни обаче, за да спасят стария шотландски род Кинрос от пагубната бедност, която ги бе споходила за първи път още но времето на дядо му през 1746 г.? О, но дядо му бил хитрец. Бързо се приспособил към новите условия и спечелил благоразположението на малцината шотландски графове, запазили могъществото си. Освен това бил умен и прозорлив. Не се отнасял с презрение към пушека на фабричните комини. Вложил малкото пари, които стискал здраво в ръцете си, в няколко новооткрити железарски и текстилни фабрики в Северна Англия. Не само успял, но постигнал повече, отколкото и в най-смелите си мечти. Накрая умрял, както всички хора на този свят. Поне имал късмет, че умрял стар и доволен от живота си, без да подозира, че синът му ще се окаже негодник, ще прахоса спечеленото от него и над замъка Вер отново ще надвисне заплахата от разорение.

По дяволите, мислеше той, какво означава една съпруга, особено в Англия? Ако поиска, може да я заключи в някоя от плесенясалите стаи в кулата и да хвърли ключа. Може да я бие, ако се окаже горда и непокорна. Въобще може да прави с проклетата си жена, каквото си пожелае. Разбира се възможно е да извади късмет и тя да се окаже кротка като агънце, глупава като теле и непретенциозна като козите в замъка, които са на върха на щастието си, когато докопат и запреживят чифт стари ботуши. Каквато и да се окаже, той трябваше да се справи с нея. Нямаше избор.

Колин Кинрос, седмият граф Ешбърнхам, напусна кабинета на последния етаж на северната кула. На другата сутрин вече пътуваше за Лондон, за да открие невеста, чиято зестра да не отстъпва по размери от съкровището на Аладин.

ПЪРВА ГЛАВА

Лондон, 1807

Синджан го видя за първи път една вечер в средата на май на приема, даван от дука и дукесата на Портмейн. Той стоеше изправен в другия край на балната зала близо тридесет стъпки далече от нея, до една палма, чиято буйна зеленина отчасти го скриваше, но това нямаше значение. Беше видяла достатъчно, за да не откъсне повече очи от него. И когато той гъвкаво се отправи към групичка от няколко дами, тя проточи врат над двете знатни вдовици, между които стоеше, и го проследи с поглед. Той се поклони на млада госпожица, покани я на танц и я поведе във фигурите на котильона2. Беше висок, тя веднага го забеляза, защото партньорката му стигаше едва до рамото. Ако не беше така, значи младата дама до него е джудже, което е малко вероятно, помисли Синджан. Не, той наистина беше висок. Много по-висок от нея, слава на вси светии.

Тя продължи безсрамно да се взира в непознатия, без да си дава сметка за това. Усети, че някой сложи ръка на рамото й. Не й се искаше да изпуска от поглед красивия мъж точно сега. Без да се обърне, тя отмести ръката от рамото си и тръгна, като продължаваше да го гледа. Чу зад себе си женски глас, но не се обърна. В момента той се усмихваше на своята дама и Синджан усети как нещо вътре в нея се разбушува. Насочи се към двойката, обиколи дансинга и съвсем ги приближи. Сега той беше на десетина стъпки разстояние и го видя в цялото му великолепие. Беше, висок колкото брат й Дъглас, мускулест и силен като него. Косата му беше по-черна от тази на Дъглас — синьочерна и много гъста. Очите му — о, мили Боже! Не беше възможно мъж да има такива очи. Бяха тъмносини, почти черни. По-тъмносини от сапфирите, които Дъглас подари на Алекс за рождения й ден. Само да беше достатъчно близо да го докосне, да погали трапчинката на брадичката му, да прокара пръсти през блестящата му коса. В този миг разбра, че нищо друго не й трябва до края на живота, освен да го гледа. Разбира се това беше налудничава идея, но си беше истина. Тялото му беше прекрасно. И двамата й по-големи братя бяха неудържимо мъжествени, така че беше наясно с мъжката хубост. Да, имаше тяло на атлет — силно и мускулесто. Беше млад, може би по- млад от Райдър, който съвсем наскоро навърши двадесет и девет години. Някакъв тих глас, дълбоко в нея, й нашепваше настойчиво, че се държи като глупачка, че трябва да изтрезнее и да сложи край на това безразсъдство, защото в края на краищата той е само един мъж — мъж като всички останали, и в най- добрия случай под великолепната му външност се спотайва характер на трол3. А можеше и да е по-лошо — досаден бърборко, кръгъл глупак или пък да има развалени зъби. Но не, последното поне не беше вярно. Той току-що отметна глава назад и избухна във волен смях, който разкри красиви, равни и бели зъби. Този смях говореше на проницателното момиче за голяма интелигентност. Беше дълбок и богат, съвсем като очите му. А нали очите му бяха на интелигентен човек. Но въпреки това можеше да е пияница, комарджия или развратник, или пък да има някакъв друг осъдителен порок.

Това изобщо не я интересуваше. Не можеше да откъсне очи от него. Дълбоко в нея се надигна неудържим копнеж, който се сля с безброй други копнения, които тя не разбираше, но с цялото си същество усещаше, че са предизвикани от него.

Най-после котильонът свърши. Той сведе глава над ръката на младата дама, с която танцуваше и я, поведе обратно към възрастната й придружителка. След това се присъедини към няколко джентълмени, които радушно и шумно го поздравиха. Значи беше известен мъж, както нейните братя Дъглас и Райдър. За