И тя се събуди на зазоряване с разтуптяно сърце, обляна в пот и с пресъхнало гърло. Тялото й беше безжизнено и отпуснато. Усещаше странна болка в корема. Знаеше, че насън е изпитала магията на любовта, но образите бяха неясни. За да изплуват отчетливи в съня и, трябваше да го познава, да бъде още по-опиянена от него. Искаше й се да знае поне името му, защото не можеше да приеме такава интимност с един безименен мъж.
За втори път го видя на една музикална вечер в градската къща на Ренли, на площад Карлисъл, три дни по-късно. Обемистата певица, сопрано от Милано, удари с юмрук по рояла, когато пианистът виенчанин започна с мъка да налучква клавишите, което не му пречеше с ентусиазъм и ожесточение да ги натиска. Синджан бързо се отегчи и стана неспокойна. След малко внезапно усети някакво особено раздвижване зад себе си и вече знаеше, просто знаеше, че той е влязъл в залата. Лекичко се изви на стола си — наистина беше той. Дъхът й секна. Току-що бе съблякъл черната си пелерина и разговаряше спокойно с един от господата. Видя й се още по-прекрасен, отколкото на бала на Портмейнови. Беше облечен в черно, със снежнобяла фина риза. Гъстата му коса беше сресана назад, малко по-дълга от модната линия за сезона, но според Синджан беше великолепна. Той седна малко встрани от нея и тя можеше да го гледа до насита, само като се обърне в профил към дерящото се сопрано. След като седна, той остана неподвижен. Синджан забеляза, че не помръдна дори когато сопраното наду гърди и изпълни едно звучно горно до. Явно е смелчага и храбрец, помисли си тя и кимна сама на себе си. Учтив и възпитан.
Пръстите я сърбяха да докоснат трапчинката на брадичката му Видя, че челюстта му е силна и добре оформена, че носът му е изящен и тънък и че устните му я караха да иска да… Не, тя трябваше да се овладее. За миг виденията от съня й се появиха отново и тя вече знаеше, че е загубена. Божичко, сякаш й беше съпруг или годеник. Успя поне външно да запази спокойствие, докато концертът свърши, най-после, й преминаха в салона за вечеря.
Без много да му мисли, тя се обърна към лорд Клинтън, приятел на Дъглас от клуба „Четирите коня“, който я придружаваше тази вечер.
— Кой е онзи господин оттатък, Томас? Един висок, с много черна коса. Виждаш го — с онези трима, които даже приблизително не са толкова високи, колкото него, нито пък толкова впечатляващи.
Томас Менърли, лорд Клинтън, хвърли поглед в посоката, която тя му сочеше. Беше късоглед, но въпросният мъж безспорно биеше на очи. Беше много висок и прекалено добре сложен, проклетникът.
— О, това е Колин Кинрос. Отскоро е в Лондон. Граф е на Ешбърнхам и е шотландец — последните думи изрече с презрителни нотки в гласа
— Защо е в Лондон?
Томас се втренчи в красивата девойка редом, която беше висока почти колкото него. Това със сигурност беше малък недостатък, но той не беше длъжен да се жени за нея, а само тактично да я държи под око. Докато махаше някакво въображаемо мъхче от ръкава на черното си сако, той внимателно каза:
— Защо се интересуваш, Синджан?
Тя не отговори, при което той се наежи.
— Мили Боже, да не би да те е обидил с нещо? Тези проклети шотландци си остават варвари, дори когато са получили образованието си в Англия като него.
— О, не. Не. Питам само от любопитство. Пирожките с омари са много вкусни, нали?
Той се съгласи, а Синджан си помисли: Най-после узнах името му. Най-после. Искаше й се да извести с цяло гърло победата си. Най-после. Томас Менърли я погледна точно в този миг и дъхът му секна пред най- красивата усмивка, която беше виждал някога в живота си. Забрави за пирожката с омари в чинията си. Каза й нещо, нещо галантно и даже мъничко дръзко-интимно, но остана разочарован, когато забеляза, че тя дори не го е чула. Ако не грешеше, тя беше впила поглед в проклетия шотландец.
Само след няколко минути отвътре започна да я човърка. Трябваше да научи нещо повече за него, не само името му и факта, че е шотландски благородник. Трябваше да разбере защо в думите на Томас Менърли усети някакво презрение към него. Тази вечер нямаше да има голяма възможност да узнае нещо повече за Колин Кинрос, но не се отчая. Скоро щеше да пристъпи към действия.
Дъглас Шербрук, граф Нортклиф, се бе настанил удобно на любимия си кожен стол в библиотеката и четеше „Лондон Газет“. Случайно вдигна очи от вестника и видя сестра си, застанала на вратата. Защо, по дяволите стоеше там? Нормално беше да нахълта с гръм и трясък и още преди да й обърне внимание, да бърбори нещо и да се залива от смях. Този смях, толкова безгрижен, обичлив и невинен, заразяваше и него. И тогава тя се навеждаше, целуваше го по бузата и силно го прегръщаше. Сега обаче не се смееше. Защо, по дяволите, изглеждаше толкова променена? Сякаш беше извършила нещо ужасяващо. Но в Синджан нямаше и следа от срамежливост. Разбра го още в мига, когато я взе от бебешката и люлка и тя го хвана за ухото и така го изви, че той изпищя от болка. Той сгъна вестника и го сложи на коленете си. Свъси вежди.
— Какво има, малчо? Е, вече си твърде голяма, за да те наричам така. В такъв случай, кажи, скъпа. Хайде, влизай. Какво става с теб? Алекс каза, че нещо си си наумила. Изплюй камъчето, Синджан. Не ми харесва как се държиш. Съвсем не е в твой стил. А това ме изнервя.
Синджан пристъпи бавно в библиотеката. Беше много късно, почти полунощ. Дъглас и посочи да седне срещу него. Невероятно, мислеше си тя, докато се приближаваше до брат си. Винаги беше вярвала, че Дъглас и Райдър са най-красивите мъже в света. Но явно, че е грешала. Нито един от тях не можеше да се равнява с Колин Кинрос.
— Синджан, държиш се доста странно. Не приличаш на себе си. Да не би да си болна? Или пък
Тя тръсна глава и отговори.
— Да, но тя винаги го прави. Казва, че е за мое добро.
— Пак ще разговарям с нея.
— Дъглас…
Тя спря. Той запримига от недоумение като видя, че е забила поглед в земята и нервно подръпва муселинената си пола.
— Мили Боже — бавно каза той, озарен от догадката. — Ти си срещнала мъж.
— Не, не съм.
— Синджан, знам, че не си надхвърлила определената ти сума. Харчиш толкова малко, че след няколко години ще бъдеш по-богата от мен. Вярно,
— Знам името му, но не съм се запознала с него.
— О! — Дъглас се облегна, усмихна й се и вплете пръсти в очакване. — И как му е името?
— Колин Кинрос, граф Ешбърнхам. И е шотландец.
Дъглас свъси вежди. За момент таеше надеждата, че Томас Менърли е този, когото тя харесва. Къде тоя късмет?
— Познаваш ли го? Женен ли е? Сгоден ли е? Комарджия ли е? Убивал ли е на дуел? Женкар ли е? — отрупа го с въпроси тя.
— Иска ти се да е нещо по-иначе, нали, Синджан? Шотландец! Не, не го познавам. Щом като дори не сте се запознали, защо си така дяволски заинтересувана?
— Не знам — тя замълча. Изглеждаше необичайно беззащитна. Сви рамене, търсейки нещо останало от предишната Синджан, и нерадостно се усмихна. — Просто така.
— Добре — каза Дъглас и изпитателно я изгледа. — Ще разуча всичко за този Колин Кинрос.
— Нали няма да кажеш на никого?
— Само на Алекс, на никой друг.
— Нали за тебе няма значение, че е шотландец, а?
— Няма, разбира се.
— Забелязах в гласа на Томас Менърли нотки на презрение и неприязън. Нарече го варварин.
— Верую на бащата на Томас беше, че истинският джентълмен още с рождението си трябва да диша
