Съдби в окови

помръдва, тялото и съзнанието й бяха напълно спокойни. Тя чакаше. Черен лъч премина през бялата светлина, след това се стопи и отново проблесна — като свещ, която немирно мъждука на лекия ветрей. По-късно черният лъч се открои по-ясно и заблестя по неповторим, свой собствен начин. Появи се някаква женска фигура, съвсем нормално тяло на жена, с добронамерен израз на лицето и рокля, цялата обшита в перли. Синджан никога през живота си не бе виждала толкова перли, събрани на едно място. Навярно роклята беше много тежка.

Перлената Джейн, помисли Синджан и се усмихна. Беше се разделила с Невестата-дева, за да попадне на друг призрак, с когото сега й предстоеше да се запознае. Не изпитваше никакъв страх. Нито тя, нито Колин бяха сторили нещо лошо на този дух, за да се страхуват от него. Тя чакаше.

Светлината, която струеше от перлите, ставаше все по-ярка и по-ярка, докато така ослепително заблестя, че болка прониза очите на Синджан. Перлите искряха и пръскаха светлина. Призракът не правеше нищо, само я гледаше с изпитателен поглед, като че ли се опитваше да прозре що за човек беше Синджан.

— Той се опита да ме купи — промълви най-после тя и на Синджан й се стори, че видя как устните на жената се раздвижиха. — Наистина го направи, този предател. Опита се да ме купи с една единствена перла, но аз добре знам какво искаше той. Той ме уби, нали? Не му мигна окото, когато ме изхвърли от каретата си, а в същото време до него седеше любимката му, вирнала гордо нос, сякаш аз бях една купчинка боклук, захвърлен на пътя. Тогава поисках за себе си толкова перли, колкото са необходими, за да покрия цялата рокля с тях. Само тогава щях да го оставя на мира.

Това обяснява защо по нея има толкова много перли, помисли Синджан и отново се запита — Но нали вече си била мъртва?

— Да, мъртва като умряла мишка под ламперията. Но се погрижих за този проклет мерзавец. Добре се погрижих за него. Направих живота му истински ад. Неговия и на сладката му женичка. Тормозих тази кучка, докато накрая тя не можеше дори да го понася. Видях, че портретът ми отново е свален. Върни го на мястото му. Той трябва да бъде между тях двамата, винаги между тях, да ги разделя и в смъртта, така както ги разделях в живота. Там е мястото на моя портрет. Погрижи се да бъде пак там. Не знам защо е свален. Върни го на мястото му. Вярвам, че ще го направиш.

— Добре. Моля те да идваш винаги, когато пожелаеш.

— Знаех, че няма да се изплашиш от мен. Добре е, че си тук.

Синджан потъна в дълбок, оздравителен сън и когато се събуди късно на следващата сутрин, тя седна в леглото и се протегна. Чувстваше се прекрасно.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Филпот отвори вратата и се стъписа от изненада. На стълбите пред входа стояха две елегантни дами, а на чакълестата алея зад тях беше спряла карета с висок покрив. Двата великолепни червеникавокафяви коня, които бяха впрегнати в каретата, дишаха тежко и потропваха с копита.

Двама конника стояха от двете страни на дамите, сякаш ги охраняваха. Кочияшът си подсвиркваше, подпрял камшика на крака си, и наблюдаваше Филпот със зле прикрито недоверие. Долни англичани, помисли Филпот, консервативни негодници, всички до един са такива.

Дамите бяха в пътнически костюми от най-високо качество. Филпот можеше и да е син на хлебар от Данди но имаше очи за качеството, когато то се изправеше пред него. Освен това бяха прашни и измачкани. Дамата, която бе облечена със сива рокля с военни ширити по раменете, беше с червена коса — не съвсем червена, а тъмночервена, която беше толкова тъмна… Той поклати глава. Освен това носът й беше изцапан. Другата дама беше също толкова красива и също толкова неугледна от пътуването. Роклята й беше с наситен тревисто-зелен цвят, а гъстата й кестенява коса бе сплетена на плитка и вдигната нагоре, а върху нея беше кацнала глупава малка шапчица. Кичур от гъстата коса се бе измъкнал от плитката и се спускаше по рамото й. Явно беше, че бяха бързали. Филпот се зачуди от колко ли далеч идват и колко време бяха пътували.

Дамата с червената коса, която всъщност не беше чак толкова червена, пристъпи напред и широко се усмихна.

— Това е замъкът Вер, нали? Домът на граф Ешбърнхам?

— Да, миледи. Мога ли да ви попитам за кого…

Зад него се чу писък и Филпот едва не припадна като чу гласа на графинята. О, Боже, да не би да й е прилошало? Той се извърна назад с най-голямата бързина, която възрастта и достойнството му позволяваха. Тя се бе подпряла на един резбован бюфет от времето на кралица Елизабет, който се намираше точно зад него. Гледаше с широко отворени очи двете дами.

— Алекс? Софи? Това наистина ли сте вие?

Дамата в зелено се втурна напред.

— Добре ли си, Синджан? О, моля те, скъпа, кажи, че си добре. Ужасно се притеснихме за теб.

— Мисля, че вече съм добре. Софи. Но вие как се оказахте тук? Дъглас и Райдър навън ли останаха? Защо…

— Била си болна! Знаем това. Дойдохме със Софи, за да се уверим, че при теб всичко вече е наред. Не трябва да се притесняваш за нищо.

Двете дами заобиколиха Филпот, докато разговаряха и бързо приближиха до болната графиня. Всяка я прегърна и помилва бледите й страни, като й призна, колко е липсвала на всички.

Накрая, след като те горещо изразиха своята обич, Синджан ги представи на Филпот и попита:

— Знаеш ли къде е господарят?

— Не трябваше да ставате от леглото, миледи — каза той неодобрително, същински проповедник.

— Не ми се карай, Филпот. Потъвах като камък в дебелия пухен дюшек. Ако бях останала още малко в леглото, щях да се задуша. Но ти си прав, наистина не съм съвсем стабилна. Ей сега ще седна. Моля те, прати да повикат господаря. Кажи му, че имаме гости. Не, просто му кажи, че са пристигнали снахите ми. Ние ще отидем в салона. Алекс, Софи, елате с мен.

Нейна светлост се опита да ги предвожда, но залитна. Филпот се втурна към нея, но двете дами се оказаха по-бързи. Тримата я отведоха в салона и я настаниха на канапето, като сложиха една възглавничка под краката й, а с друга подпряха главата й.

— Добре ли си вече, скъпа?

— О, да, Алекс. Добре съм, не се притеснявайте, въпреки че ми е много приятно да ви виждам около мен. Вие сте наистина тук! Това е чудесно. Не мога да повярвам. Как стана?

Алекс погледна Софи и простичко отговори.

— Невестата-дева ни изпрати. Каза ни, че си болна.

— А Дъглас и Райдър?

Софи сви изящно рамене и не изглеждаше да изпитва никакви угризения.

— С Дъглас се справихме лесно. Той беше в Лондон, така че Алекс просто пристигна от Нортклиф Хол да ме види, като доведе и близнаците със себе си. С Райдър обаче нещата се оказаха по-трудни. От стратегическа гледна точка той беше сериозно препятствие. Трябваше да изчакаме да замине с Тони на конните състезания в Еркот, които — слава Богу! — ще продължат три дни. Аз се престорих на неразположена, както и Алекс. След това потеглихме насам — тя спря за миг, после каза. — Струва ми се, че Райдър си мисли, че съм бременна. Непрекъснато ме гледа с типичния в такива случаи за всички мъже собственически поглед и ме гали по корема. Едва успявам да не избухна в смях, когато го прави. Идваше ми да го попитам да не би да мисли, че износването на дете е нещо заразно, тъй като — както знаеш — Алекс е бременна.

Синджан изохка.

— Те ще се появят, няма начин. Ще пристигнат и отново ще се опитат да убият Колин.

— Отново? — възкликнаха едновременно Алекс и Софи.

Синджан пак изохка, отпусна глава на възглавницата си и потвърди.

— Да, отново. Алекс знае за първия път. Тя самата халоса тогава Дъглас с бастуна си, за да ги разтървем! Освен този, имаше още два пъти — и двата тук, в Шотландия. Доведохте ли момчетата със себе