Съдби в окови

като видя този страх.

— Ти доведе баща си. Прогърмя ушите му с твоите лъжи. Да, ти го върна тук с лъжи, накара го да се чувства виновен. Той не искаше да се връща. Той иска тя да се махне от тук. Вече е получил парите й. Повече не е необходимо да я търпи.

— Моля те да излезеш, лельо.

— Чух ви да говорите за кръст от самодивско дърво и келпи. Здравей, лельо, здрасти, Филип. Как е Джоан?

Филип подскочи, когато чу гласа на Сирена. Тя се бе промъкнала безшумно като призрака бе застанала до него в края на леглото.

— Името й е Синджан. Отведи леля Арлет от тук, Сирена.

— Защо трябва да го правя, скъпото ми момче? А сега ми кажете за самодивския кръст. Това е нещо противно, нали знаеш, лельо. Аз ненавиждам тези кръстове. Защо трябваше да говорите за тях? Аз наистина съм магьосница, но самодивският кръст въобще не ми влияе.

Филип започна да се съмнява дали не се е побъркал! Вече не се страхуваше. Независимо каква беше истинската същност на Сирена, тя никога не би позволила на леля Арлет да нарани Синджан.

— Махай се, Сирена. Ако не го направиш, ще ти сложа самодивски кръст.

— О, не, лельо. Ти няма да направиш това. Не можеш да ми причиниш нищо лошо и това ти е пределно ясно. Твърде силна съм, за да се справиш с мен. Освен това съм много добра.

Леля Арлет пребледня. Изглеждаше разярена и по-леденостудена от водите на езерото през януари.

След това Филип съвсем се успокои. Видя баща си да прекрачва прага на стаята. Той спря и при вида на сина си, надвесен над Синджан в леглото, сякаш се опитваше да я защити, лицето му се сгърчи и потъмня. Сирена изглеждаше отнесена и красива като приказна принцеса, която по грешка се бе озовала в лудница и се чудеше какво да прави там.

Що се отнася до леля Арлет — сухото й лице беше съвсем безизразно. Тя гледаше надолу към бледите си, покрити с кафяви старчески петна ръце.

— Колин?

Той се усмихна и пристъпи към леглото. Синджан беше будна и най-после в съзнание.

— Здравей, Джоан. Вече си на себе си. Много съм доволен от теб.

— Какво е това келпи?

— Зъл дух, който живее в езерото. Може да приема най-различни форми. Силата му идва направо от дявола. Откъде ти дойде на ума да питаш за това?

— Не знам. Непрекъснато ми се въртеше тази дума в главата. Благодаря ти. Би ли ми дал малко вода?

Филип й помогна да утоли жаждата си.

— Здравей и на теб — каза му тя. — Какво има, Филип! Нима изглеждам толкова зле?

Момчето нежно докосна бузата й с връхчетата на пръстите си.

— О, не, Синджан. Много добре изглеждаш. Вече не се чувстваш зле, нали?

— Да. Знаеш ли, гладна съм — тя погледна леля Арлет и каза. — Ти ме мразиш и ми желаеш злото. Не те разбирам. Не съм ти направила нищо лошо.

— Това е моята къща, госпожичке! Аз ще…

Колин спокойно я прекъсна.

— Не, лельо Арлет. Не се бъркай. Повече нямаме нужда от теб — той я проследи с поглед, докато тя бавно и неохотно напускаше стаята. Страхуваше се, че силно разстроеният й мозък вече не се контролира. Той си обърна назад и чу жена си да казва на Филип.

— Донеси ми пистолета, Филип. Той е в джоба на амазонката ми. Пъхни го под възглавницата ми, ако обичаш.

Колин нищо не каза. Искаше да й каже да не се държи като глупачка, но всъщност въобще не беше сигурен, че водена от някаква маниакална идея за преданост към него, леля Арлет няма да се опита да я убие.

Сега, като видя, че синът му изгаряше от желание да й даде пистолета, той каза:

— Ще кажа на мисис Ситън да ти приготви нещо леко за хапване, Джоан.

— Спомням си, че ме беше нарекъл Синджан.

— Не отговаряше на истинското си име. Нямах друг избор.

Синджан затвори очи. Беше страшно изморена. Тялото й беше сякаш налято с олово и тя дори не беше убедена, че ще има сили да вдигне и най-лекия пистолет, ако се наложи да се защити. Температурата й отново започна да се покачва и започна да я тресе. Беше жадна, ужасно жадна.

— Татко, ти остани при Синджан. Аз ще говоря с мисис Ситън. Ето пистолета, Синджан. Внимавай да бъде винаги под възглавницата ти.

Колин й даде да пие вода, после седна на леглото и се загледа в нея. Тя усети дланта му на челото си и го чу как тихичко изруга.

Температурата обаче рязко спадна и тя имаше чувството, че ако помръдне, тялото й ще се разпадне, направо ще стане на парченца, все едно натрошен лед. Чувстваше се чуплива. Мислеше си, че може да види струйките въздух, когато издиша, защото дъхът в дробовете й беше леденостуден.

— Всичко ми е ясно — каза Колин. Той съблече дрехите си и се качи на леглото при нея. Притегли я към себе си, като я притискаше все повече и повече към тялото си, за да й даде от своята топлина. Щом усети разтърсващото се от конвулсии тяло, той изпита болка заради страданието й. Искаше да разбере много неща, но сега не му беше времето.

Продължаваше да я притиска към себе си, дори когато започна да се поти. Тя най-после се отпусна и заспа, но той продължи да я държи в прегръдката си и галеше нежно гърба й.

— Съжалявам, че не бях тук — прошепна той, заровил устни в косите й. — Много съжалявам — усещаше как гърдите и бедрата й се притискат в него, коремът й… не, не трябваше да мисли за това. Беше странно, че е възбуден, защото изпитваше повече желание да я покровителства, отколкото да й се наслаждава. Беше странно, но беше така. Искаше тя отново да е здрава. Искаше да крещи насреща му, когато отново легне с нея, но той беше сигурен, че тя повече нямаше да има нищо против той да я има, защото щеше да бъде много мил. Тя щеше да го приеме с готовност.

На следващия ден треската премина. Колин, изтощен повече от всякога, се усмихна на доктора:

— Нали ви казах, че ще оживее. Много е жилава.

— Странно — отвърна Чайлдрис. — Тя е англичанка.

— Каквато и да е, сър, тя е моя съпруга. Следователно вече е шотландка.

През нощта в замъка пристигна един от селяните. Макферсон беше откраднал две крави и беше убил Макбейн и двамата му сина. Колин чак се разтрепери от ярост.

— Жената на Макбейн каза, че убийците поръчали да ви предаде, че това било отмъщение — око за око — за живота на Дингъл, когото вие сте убил.

— Дингъл! Как ли не, не съм виждал този нещастник от сума ти време… — Колин изруга. — Не помня кога го видях за последен път. Какво има, Филип? Какво става? Нещо с Джоан ли?

— Не, татко. Аз знам всичко за смъртта на Дингъл.

И той разказа на Колин какво се бе случило. Когато разбра, че синът му е бил на косъм от смъртта по време на пътуването си до Единбург, стомахът на Колин се сви на топка. Въпреки това намери сили да потупа сина си по рамото. След това се качи в кабинета си в кулата.

Не виждаше никакъв изход. Искаше да сложи край на родовата вражда. Трябваше да разговаря с Макферсон. Но какво да му каже? Може би, че наистина нищо не помни за смъртта на Фиона, нито пък защо е лежал в безсъзнание на ръба на скалата?

Синджан спеше на пресекулки. Смътно долавяше присъствието на някаква странна светлина — много мека и много бяла светлина, която блестеше топло и ясно, и в същото време беше пълна с тайни, които тя искаше да разгадае. Опита се да я заговори, но знаеше, че това няма да свърши работа. Лежеше, без да