Съдби в окови

които беше взел от сейфа на баща си. Сгуши се между два чувала със зърно, за да се стопли. Пристигна пред къщата на баща си на площад Аботсфорд малко след шест часа сутринта. Беше му отнело почти час да открие къщата и когато най-после застана пред входа, очите му бяха пълни със сълзи.

На вратата застана Енгъс с широко отворена в прозявка уста, която забрави да затвори, като видя момчето.

— О, вие ли сте, млади господарю! Господарят сигурно страшно ще се зарадва. С кого сте дошъл, с госпожата ли?

— Бързо ме отведи при баща ми, Енгъс. Трябва да говоря с него.

Докато Енгъс го зяпаше и се опитваше да си събере ума, Филип го заобиколи и се стрелна нагоре по стълбата. Не спря да тича, докато не стигна господарската спалня и не разтвори със замах вратата, която се блъсна с трясък в стената.

Колин моментално се събуди и седна в леглото.

— Мили Боже, Филип! Какво, по дяволите, правиш тук?

— Татко, бързо, трябва да се върнеш у дома. Заради Синджан. Много е болна.

— Синджан? — попита недоумяващо Колин.

— Твоята съпруга, татко, жена ти. Бързо, тръгвай — Филип издърпа завивките от леглото. Трепереше от срах и от облекчение, че е успял да открие баща си.

— Джоан е болна?

— Не Джоан, татко. Синджан. Моля те да побързаш, леля Арлет ще я остави да умре. Сигурен съм, че ще го направи.

— Проклета да е преизподнята! Не ти вярвам. Кой е с теб? Какво става, по дяволите? — въпреки недоверието, още докато засипваше момчето с въпросите си, Колин отмести завивките и скочи гол от леглото. Кожата му настръхна от студа на сивата утрин.

— Отговори ми, Филип.

Филип наблюдаваше как баща му светкавично се облича, как плиска с шепи вода лицето си и как отпраща Енгъс, когато старият прислужник се появи на вратата.

Момчето му разказа за Кравешкото блато и за дъжда, който се бе изсипал върху тях по обратния път към замъка. Разказа му за това как Синджан си свалила жакета и го облякла с него. Каза му и за студената стая, и за отворените прозорци, и за лъжите на леля Арлет. Когато свърши, впи изплашени очи в баща си и започна неудържимо да хлипа. Бащата за миг се озова до него и силно го прегърна.

— Всичко ще се оправи, Филип. Ще видиш, че ще се оправи. Наистина си постъпил много правилно. Скоро ще бъдем у дома и Джоан ще бъде добре.

— Името й е Синджан.

Колин насили капналия си от умора и тревога син да хапне от набързо приготвената каша. След половин час те вече бяха на конете. Колин предложи на Филип да остане, защото момчето беше капнало, но той не искаше и да чуе за това.

— Трябва да се уверя, че е добре — каза той. При тези думи Колин видя бъдещия мъж в сина си и остана много доволен.

Синджан се чувстваше странно спокойно. В същото време беше така необичайно изморена, толкова отпаднала, че й се искаше да спи — часове наред, може би цяла вечност. Не усещаше болка, а само изпитваше сладостното желание да не мисли за нищо и да се отдаде изцяло на умората, която я бе завладяла. Тя простена тихо и чу гласа си някъде отдалеч, сякаш това не бе нейният глас, а на някой друг човек. Беше изморена, страшно изморена. Как можеше да е толкова изморена, а да е будна? След това чу мъжки глас, който отекна в главата й така, сякаш идваше от много далеч. Зачуди се дали не чува отново своя собствен глас и ако беше така, защо говореше. Не виждаше никакъв смисъл да говори в този миг, а и въобще. Не, този глас беше силен, плътен, нетърпелив, заповеднически — глас на мъж, който е недоволен от нещо. Беше чувала същата интонация достатъчно много пъти от братята си. Но това не беше нито Дъглас, нито Райдър. Не, не бяха те. Сега мъжът говореше от по-близо, беше до нея, но тя не разбираше думите му. Тези думи нищо не означаваха, нищо не й говореха. Различи гласа на още един мъж, и това беше глас на стар човек, беше по-мек и едва достигаше до нея. Не я смущаваше, а само се плъзгаше в съзнанието й, след това сякаш се търкулваше нанякъде и неусетно отзвучаваше.

Най-после суровият мъжки глас започна да се отдалечава. Скоро тя щеше да се освободи от него. Вече беше заминал и главата й се отпусна на една страна, напрегнатото й съзнание се успокои. Почувства как дишането й става по-леко, все по-леко.

— По дяволите, събуди се! Няма да ти повтарям повече това, Синджан. Събуди се! Ти не можеш да се предадеш по този начин. Събуди се, проклета глупачке!

Виковете я свестиха и тя отново почувства болката. По този начин крещеше Дъглас, но тя знаеше, че сега не крещи той. Не, той беше далече от тук. Имаше чувството, че е на ръба на нещо, което беше много близо до нея, но още не го виждаше. То я привличаше и в същото време тя се страхуваше от него. Но изкушението беше много силно.

Мъжкият глас отново прозвуча — силен, ужасно остър глас, който се заби в мозъка й като нож. Тя го мразеше. Искаше да му изкрещи да млъкне. Отстъпи от ръба, раздразнена от вмешателството. Дори отвори очи — да възроптае и да се скара на мъжа. Отвори устни, но от тях не излезе никакъв звук. Виждаше надвесен над нея най-красивият мъж, когото някога бе срещала. Съзнанието й погълна образа му, черната му коса, невероятните му тъмносини очи и трапчинката на брадичката. Тя успя да произнесе с дрезгав шепот.

— Ти си толкова красив — след това отново затвори очи, защото знаеше, че той сигурно е ангел, а тя е на небето. Не беше сама и беше благодарна за това.

— По дяволите, отвори очи! Не съм красив, малка глупачке. Мили Боже, дори не съм бръснат!

— Ангелите не ругаят — каза тя и отново се опита да отвори очи.

— Не съм никакъв ангел, а твоят проклет съпруг! Събуди се, Синджан, и то веднага! Няма да те оставя повече да се излежаваш! Никакви преструвки повече, чуваш ли ме? Събуди се! Отвори проклетите си шербруковосини очи! Върни се при мен и то моментално, иначе ще те набия.

— Проклет съпруг — повтори бавно тя. — Не, ти наистина си прав. Трябва да се върна. Не мога да оставя Колин да умре. Не искам той да умира, никога. Той трябва да бъде спасен й аз съм единственият човек, който може да го спаси. Твърде е почтен, за да се спаси сам. Той е милостив и само аз мога да го спася.

— Тогава не ме напускай! Не можеш да ме спасиш, ако умреш. Разбираш ли ме?

— Да — отвърна тя, — разбирам те.

— Добре. Сега ще те повдигна малко и искам да отпиеш малко вода. Разбра ли ме?

Тя успя да кимне. Усети една силна ръка под гърба си. Усети и студения ръб на чашата, когато се опря до устните й. Тя пиеше ненаситно, а водата беше като амброзия. Стече се по брадичката й, намокри нощницата й, но тя беше толкова жадна, че нищо нямаше значение освен сладката вода, която се стичаше в гърлото й.

— Достатъчно засега. Чуй ме. Ще те изкъпя и ще сваля температурата ти. Разбра ли? Температурата ти е много висока и аз трябва да я сваля. Но ти не бива да заспиваш отново. Разбра ли? Кажи ми, че си разбрала.

Тя каза, че е разбрала, но след това отново се отнесе. Мислите й поеха в друга посока, докато чу един писклив женски гласа да казва:

— Тя се влоши съвсем неочаквано. Тъкмо щях да пратя да повикат онзи стар глупак Чайлдрис, когато пристигна ти, Колин. Не съм виновна аз, че състоянието и й се влоши. Почти беше оздравяла преди този внезапен пристъп.

Синджан простена от страх. Опита се да се измъкне от тази жена, опита се да се свие на кълбо и да се скри от нея. Красивият мъж, който не беше ангел, каза със спокоен глас.

— Напусни стаята, Арлет. Повече не искам да влизаш тук. Махай се.

— Тази малка мръсница ще те излъже. Познавам те откакто си се родил. Ти не можеш да застанеш на нейна страна срещу мен!

Тя отново чу мъжкия глас, но сега той се отдалечаваше от нея.