— Прав си. Доколкото си спомням, информира ме, че ще прекара вечерта и нощта при любовницата си. Сещаш ли се, Баджър, онази с хубавото име, която според Спиърс не била зла жена.
— Как е възможно! Това е… ами, че това е…
— Засега нетърпимостта му към мен е ярко изразена. Що се отнася до вас със Спиърс, гневът му скоро ще премине. Започвам да си мисля, че при негова светлост той е като летните бури — бързо идва и още по-бързо отминава.
Баджър не беше особено убеден в последното, но само сви рамене и каза.
— Мислите ли, че довечера ще се върне?
— Съмнявам се. Уведомих го, че в петък заминавам за Лондон.
— Мислите ли, че той ще прояви желание да приеме подаръка ви?
— Няма избор. Поне толкова мога да направя за него, въпреки че отново сме на различни мнения. Той не желае да приеме проклетата графска титла.
— Това може да прерасне в сериозен проблем, Херцогиньо.
— Какво искаш да кажеш, Баджър?
— Анулиране на брака.
— Спомням си, че веднъж четох в „Лондон Газет“ за някой си лорд Хейвъринг, който анулирал брака на дъщеря си и майор Брадли. Не съм сигурна обаче какво ще рече анулиране — пълна отмяна?
— Точно така. И тя не ще бъде възможна, само ако бракът бъде… хм… консумиран.
Никаква предателска червенина по бузите й. Изражението й остана непроменено, а коментарът й бе кратък.
— Божичко! Това наистина би могло да представлява проблем.
— Ако подобна мисъл е минала през главата на негова светлост и двамата със Спиърс се опасяваме, че той ще анулира брака, преди да си даде ясна сметка какво точно върши. Мъже, които се чувстват предадени, са склонни на глупави постъпки. А негова светлост се чувства повече от предаден, защото е свикнал всичко да бъде под негов контрол.
— Боже мой! Без съмнение си прав, Баджър — тя се изправи и жълтите муселинови поли на роклята й прошумоляха. — Ще действаме по нов план. Но първо ще се заемем с най-неотложните неща. Баджър, знаеш ли къде живее Лизет?
— Да — отговори Баджър и я изгледа внимателно.
— Добре — каза Херцогинята и излезе от стаята.
Тясната сграда на улица „Варен“ имаше гостоприемен вид и беше разположена в чудесен квартал. Поне за Маркъс би трябвало да излъчва достатъчно привлекателност, а и за Лизет, приела Маркъс да я настани в нея. Беше ранно лято, дърветата хвърляха дебели сенки.
Херцогинята кимна на Баджър и, изпреварвайки възраженията му, категорично заяви.
— Ти ще останеш тук. Застани под ей оня дъб и се прави на французин.
Той премигна, но видя тъничката й усмивка и отстъпи до дървото.
На почукването й отговори млада прислужница с много приятен вид. Очаквала е да бъда мъж, вероятно Маркъс, помисли си Херцогинята, подавайки й визитната си картичка.
— Бих желала да видя господарката ви, моля — каза тя, усмихвайки се вътрешно на думата16.
Младата жена насреща й прие възможно най-намръщеното си изражение, огледа я внимателно, след което се обърна и я остави на прага без покана да влезе, докато съобщи за посещението.
Херцогинята затвори вратата след себе си и се озова в малко фоайе. Пред нея тясно стълбище извеждаше на горния етаж, а по-нататък извиваше и към трети. Дочу женски гласове, разменящи забързано реплики на френски. Настани се на стол във фоайето, скръсти ръце в скута си и зачака — занимание, с което се справяше изключително добре.
Изминаха пет минути. Горе размяната на реплики продължи — този път се касаеше за дрехи и преобличане. Вероятно до този момент Лизет е носела нещо твърде предизвикателно-съблазняващо. Херцогинята се надяваше Маркъс да не се появи по време на визитата й.
Лизет общо взето не изненада очакванията й. Млада, доста добре оформена в гърдите, с талия, която може да се обхване с две ръце, и доста дребничка на ръст. Дете и опитна жена в едно — със сигурност твърде впечатляваща комбинация. Последното, което Херцогинята забеляза, беше напрегнатостта в очите й, тъмни на цвят.
— Да? — обърна се тя към неочакваната си гостенка, слизайки по стълбите. Роклята й с нищо не загатваше за професията й, поне в очите на Херцогинята — тъмносин муселин, украсен с панделка в по- светъл тон, минаваха под гърдите.
Херцогинята се изправи, усмихна се и заяви на сносен френски.
— Името ми е Джозефина Уиндъм, лейди Чейз. Може ли да отделите малко време да поговорим?
Лизет беше готова да отвърне нещо, от което явно се отказа.
— Заповядайте в гостната.
Херцогинята не изпитваше никакви колебания — само истината щеше да й помогне най-добре. Тя изложи фактите от последната нощ насам, завършвайки с думите.
— Разбирате, че трябва да консумирам брака си с негова светлост, иначе той ще го анулира и ще загуби всичките си придобивки от него. Казвали са ми за вас, че сте почтена жена, госпожице Дюплеси, че не целите… хм… да се сдобиете с парите му. Ще ми помогнете ли да го спасим?
Лизет се взираше невярващо в красивата млада жена, разположила се спокойно насреща й.
— Наистина ли сте омъжена за него? Истина ли е, че сте го упоили? Всичко, което ми разказахте, е чиста истина?
Херцогинята кимна утвърдително.
— Не мога да си представя как го е понесъл Маркъс. Mon Dieu! Една жена да го надхитри — едва ли мисълта го прави щастлив. Представям си какъв удар е за самолюбието му. Великолепно сте се справила — наведе очи, но не можа да прикрие усмивката си. — Маркъс сигурно не е на себе си от гняв — да го надхитри едно момиче. Още ли не е убил някого с голи ръце?
Херцогинята също не успя да сдържи усмивката си.
— Предполагам, че щеше да го стори, ако я нямаше ужасната болка в ребрата му. Вероятно и това ще се случи, след като се излекува. Все пак аз се надявам, че до края на следващата седмица разумът му ще се проясни и той ще осъзнае с какво се е сдобил, за да не го захвърля лекомислено.
— И какво искате да направя?
— Бих желала да приемете от мен десет хиляди франка, с които да си намерите ново жилище и никога отново да не виждате Маркъс. Не желая да изпаднете в затруднено финансово положение заради помощта, която ще ми окажете, затова с най-голямо желание ви давам парите. С тях ще се устроите на ново място и ще си намерите нов господин по ваш вкус.
— Разбирам — каза Лизет и умът й запрепуска. Десет хиляди франка — сумата беше напълно достатъчна за задоволяване на нуждите й, докато си намери нов покровител по свой вкус. Някой като Маркъс — превъзходен любовник, мъж, умеещ да доставя удоволствие и да се наслаждава на удоволствието, което една жена е в състояние да достави. Съпругата на Маркъс наистина изглеждаше чудесно, но на физиономията й беше изписана такава невинност, че Маркъс би я схрускал на една хапка. Успяла е да го упои и да се омъжи за него, само за да го спаси. Това звучеше много странно. Отпусна се в стола си и се опита да премисли целия необичаен разговор. Не можа да се удържи да не се разсмее.
— Простете — каза тя малко по-късно, — но никога не ми се е случвало да ме посещава съпругата на някой господин. А и вие не изглеждате ревнива или поне добре го скривате. Не сте ли привързана изобщо към негова светлост?
— О, да — отговори Херцогинята. — Но не за това става дума, не разбирате ли?
— Може би разбирам — каза Лизет бавно и се изправи. — Негова светлост ще бъде тук след три часа. По това време обичайно се отбива. Имам много работа, за да успея да се изнеса, преди да е пристигнал.
Херцогинята също се изправи и извади малък лист хартия от дамската си чантичка.
— Ето ви адрес на апартамент във Фобур Сен Оноре. В близост до него се намират много посолства,
