Сащисаният Маркъс се обърна по посока на звука. За секунда и Спиърс, и Баджър се метнаха върху му. Маркъс се опита да се бори, но не му достигаха сили и за кратко време беше проснат върху килима. Спиърс много внимателно измъкна пушката от дясната му ръка.
— Милорд — обърна се той към него съчувствено, — боя се, че сега се налага да пийнете малко чай. Ще имате ли нещо против?
— Уволнен сте, Спиърс.
— Херцогиньо, това е монсеньор Жюно. Пуснете го да влезе — каза тихо Баджър.
Последвалите десет минути преминаха в такава тишина, че на Херцогинята й се стори, че ще се задуши от нея. Спиърс и Баджър се мъчеха да държат устата на граф Чейз отворена, за да налеят в нея чай, примесен с лауданум, и в крайна сметка съумяха да го сторят, преодолявайки упоритата съпротива. Над тях, ням като риба, беше застанал монсеньор Жюно, държащ в ръката си свещ. Изглежда му беше забавно.
Маркъс падна по гръб. Виждаше се усилието, с което се съпротивляваше на наркотика, но безуспешно. Сърцето й се късаше, като го гледаше, но не беше време за скрупули. Планът оставаше непроменен въпреки настъпилите усложнения. Друг начин за собственото му спасение нямаше.
Тя нежно докосна брадата му с връхчетата на пръстите си.
— Всичко ще бъде наред, Маркъс. Обещавам ти. Не се тревожи, само лежи спокойно, моля те.
Гласът му прозвуча завалено.
— Ще те убия, Херцогиньо.
— Може би ще ти се иска, но няма да го направиш.
— Не знам какво става, но ще те убия.
Монсеньор Жюно приближи.
— Готов ли е той за церемонията?
Погледът на графа беше замъглен и с всяка минута той ставаше все по-кротък.
— След две минути ще бъде готов — заключи Спиърс.
След още четири минути монсеньор Жюно весело заяви.
— Честито, миледи. Вече сте графиня Чейз. Много забавно бе да се види как негова светлост каза да, когато господин Спиърс леко го сръга. Ще трябва и да напише името си в брачното свидетелство.
Спиърс подкрепяше ръката на господаря си, но общо взето графът съумя четливо да се подпише. Тя сложи своя подпис до неговия. Извади от джоба на пелерината си изящна златна халка и я сложи на безименния си пръст.
— Добре — каза графиня Чейз и им се усмихна. — Готово.
— Няма да има вече изпъден граф — потри ръце Баджър.
— Чудя се — каза Спиърс, — дали негова светлост ще си спомня, че се освободи от услугите ми, когато се събуди.
Монсеньор Жюно се засмя.
— Това е най-интересната ми нощ, откакто руски снаряд почти разруши жилището ми преди два месеца.
Маркъс отвори едното си око. Над главата му се стелеше бял балдахин. Нещо не беше както трябва. Дори и да приемеше, че се намира в спалнята на Лизет, над леглото й нямаше драперии, а голямо огледало.
Бавно отвори и другото око. Отляво, през широк прозорец нахлуваше слънчевата светлина. Бе късна утрин, ако не се заблуждаваше. Беше легнал с нощницата си — странно, никога не го правеше.
Седна в леглото и разтърси глава, опитвайки се да проясни мозъка си. Намираше се в женска спалня. Мебелите бяха в златисто и бледозелено, всичко изглеждаше нежно и крехко. Не като в мъжка стая.
Застина дочувайки стъпки пред вратата, намираща се срещу леглото. Вратата бавно се отвори.
Влезе Херцогинята с поднос в ръце. Обърна се и внимателно затвори вратата с крака си.
— Значи не е било сън — започна Маркъс. — Ти дойде късно посред нощ в къщата ми и се канеше да вършиш нещо лошо! Какво беше намислила?
— Добро утро, Маркъс. Донесла съм ти закуска.
— С теб бяха Спиърс и Баджър. Спомням си как на вратата се почука и двамата негодници ме повалиха на земята и ми взеха оръжието. След това… — смръщи чело в опит да си припомни, — ти ме упои.
— Да, необходимо беше. Упорит човек си ти, Маркъс.
Той се размърда неспокойно и тя го запита със загрижения вид на бавачка с двегодишен повереник.
— Мога ли да ти помогна?
— Ако моментално не напуснеш стаята, ще се облекча пред очите ти, Херцогиньо. Не ме възпира никакъв срам.
Когато тя не помръдна, а остана взряна в него, Маркъс отхвърли завивките и спусна косматите си крака на пода. Без да каже дума, тя просто се обърна, постави таблата на една маса и излезе от спалнята.
Завръщайки се, тя го завари да унищожава закуската, която му беше донесла. Кифличките бяха топли и хрупкави, а кафето — горещо и силно. Нощницата си беше омотал около кръста.
— Болят ли те ребрата?
Той издаде грухтящ звук и отпи от кафето си.
Изглеждаше като пират — с насиненото око, приличната на четина брада, разрошената коса и белезите на челюстта.
Вниманието му беше заето изключително от закуската. Засега Херцогинята бе напълно изхвърлена от кръга на интересуващите го обекти.
Братовчедка му се настани на стол срещу него и си наля чаша кафе от разкошен кафеник от майсенски порцелан.
В този момент Маркъс се обади и в гласа му звучеше надигащата се буря.
— Ще те убия. Херцогиньо. След закуска.
— Но ти все още не знаеш защо го искаш и дали ще продължаваш да го искаш след закуска.
— Ще искам, няма значение за…
— Аз съм твоя съпруга.
Ръката му, поднасяща кифличка към устата, застина на половината разстояние до нея и така си остана. Маркъс разтърси глава, потръпна от болката в ребрата, причинена от движението му, после пак разтърси глава.
Последната му реплика прозвуча изключително учтиво.
— Моля за извинение, не разбрах?
— Твоя съпруга съм. Ние сме женени.
Все още смисълът на думите не успяваше да стигне до съзнанието му. Тя протегна ръка към него и Маркъс с удивление загледа безименния й пръст, които тя помаха насреща му.
Очите му видяха гладката златна халка. Без да ги отмества, той попита.
— Казваш, че си моя съпруга?
— Да. Мога всичко да обясня, ако ми разрешиш.
— О, да, разрешавам ти. После ще те убия.
— Упоихме те. Аз настоявах, защото знаех, че никога няма да се съгласиш. Прекалено горд и упорит си. Нямаше да се вслушаш в гласа на разума.
— Спиърс ти помогна.
— Да, както и Баджър. Надявам се да не се сърдиш на никого от тях. Те бяха убедени, че каквото вършим е правилно. Не искаха да се примирят да загубиш наследството си заради…
— Да, Херцогиньо? Заради какво?
— Заради ината и лошотията си. И защото си въобразяваш, че по някакъв начин отмъщаваш на баща ми, който е мъртъв и понятие си няма от твоите фантазии. И защото съм ти толкова противна.
— Ясно. Значи първо Спиърс се опита да ме упои, без да си дава сметка, че желаех Лизет повече от гадния му чай, който не изпих. Затова чух как се намъкнахте в апартамента ми. Може би трябваше да ви застрелям.
— На шестнадесети юни изтичаше срокът, Маркъс. Американският клон на фамилията Уиндъм можеше
