Целуна я и установи, че не може да се спре. Дъхът й беше топъл и сладък от аромата на червеното вино, което беше пила. Прекалено много пиеше, помисли си Маркъс, но за момента пренебрегна мисълта. Искаше му се едно единствено нещо — да проникне в нея. Дишането й се у чести, а ръцете й го подлудиха.
Искаше му се да не бърза, да го направят бавно, но Лизет познаваше мъжете твърде добре въпреки крехката си възраст — деветнадесет години. Знаеше, че я желае, знаеше, че желанието му го е подлудило — нормално за мъж като него. С няколко движения го освободи от дрехите му и го завлече в спалнята си, където всичко свърши бързо.
Малко по-късно, когато сърцето му почти се върна към нормалния си ритъм, Маркъс отрони.
— Съжалявам, Лизет. Аз съм прасе.
Ръцете й гладеха гърба му и се спуснаха по бедрата, за да го накарат да се отпусне между бедрата й. Тя се изкикоти и го ухапа по брадичката.
— Вярно е, милорд, но ще проявя разбиране. Ще обещаете ли да се справите по-добре следващия път?
Той й се усмихна, усещайки цялата смазваща скука на ежедневието да се смъква от раменете му.
— Да — каза Маркъс, претърколи се и се изправи до леглото, — ще се представя по-добре.
Париж, хотел „Бюво“, улица „Роял“
Баджър не смееше да я погледне в очите. Нейният поглед изразяваше нарастващо нетърпение.
— Е, Баджър, откри ли го? Разбра ли къде живее?
— Да — отговори Баджър едносрично.
Очевидно нещо го притесняваше, а той не искаше да го сподели. Тя отиде до канапето, седна и зачака, без да каже дума повече. Дори си заприпява наум.
Ставаше за начало… Всъщност човекът си беше хитър поне колкото двама министри. Тя започна да си тананика, усети, че мелодията силно наподобяваше друга и се смръщи, обмисляйки как да я промени. Внезапно Баджър се обади.
— Намерил си е любовница, да пукне дано!
— Талейран? — попита тя недоумяващо. — Касълриа?
— Не, не. Негова светлост. Проследих двамата с лорд Чилтън — човек, когото трябва да избягваме на всяка цена, и след като се разделиха, негова светлост отиде у младото момиче, за което ви говоря. Разбрах, че му е любовница по начина, по който го посрещна — прегърнато, целуна го и го дръпна вътре в тясното здание на улица „Дю Варен“. Сигурно живее там с нея или поне я посещава редовно.
— Е, той не разполага чак с толкова пари — каза Херцогинята, опитвайки се да разсъждава безпристрастно. — Мисля, че ще му се наложи да прави икономии. Издържането на две домакинства безспорно ще натежат на бюджета му. Но бих се обзаложила с теб, Баджър, че си има и собствен апартамент. Маркъс не би живял при любовницата си. Не знам кое ме кара да съм толкова сигурна, но е така.
— Иска ми се да не проявявахте чак толкова разбиране.
— Той е напълно свободен да прави каквото си иска и с когото му се прииска. Поне засега. Спиърс също ли живее в апартамента?
— Не зная.
— Ето, виждаш ли, има си своя бърлога.
— Повтарям, не знам. Висях там цели два часа, преди да се появят и да се отправят, хванати подръка, към един от онези жабешки ресторанти, чиято гордост е да поднасят отвратителната животинка, залята с още по-отвратителни сосове. Тръпки да те побият. Не, не съм виждал господин Спиърс.
— Трябва да го открием, преди да пристъпим към изпълнението на Плана. Трябва да получим одобрението му. Доволна съм, че поне успяхме да научим от господин Уикс, че Маркъс е в щаба на Уелингтън в Париж. Въпреки че, разкривайки ни това, влезе в разрез с адвокатската си съвест.
— Утре, рано сутринта, ще се върна на пост пред апартамента и ще проследя къде ще отиде графът.
— Нека бъде много рано, Баджър. Той си има къде да спи.
— Едната му ръка се движи трудно.
— Какво искаш да кажеш? — тя се изправи уплашено и повтори. — Какво искаш да кажеш?
— Поразпитах напълно дискретно. Бил е ранен при Тулуза.
— Боже мой! Мислиш ли, че е страдал, Баджър? Че страда?
Баджър се вгледа внимателно в лицето й. Звучеше странно, но обнадеждаващо.
— Не зная. Не се притеснявайте, Херцогиньо. Утре, без значение как, ще открия господин Спиърс. Да го доведа ли тук?
— О, да — каза тя, но отговорът й беше разсеян. Господи, ами че тя си мислеше за раняването на негова светлост. Притесняваше се за него. Нещата се нареждаха по-добре от очакваното. Само да бяха успели да получат някакво известие от Спиърс, преди да тръгнат от Лондон!
— Чухте ли за стария крал Джордж, милорд? — попита Спиърс с присъщия си учтив тон. — Когато му съобщили, че съюзниците са навлезли във Франция преди два месеца, той попитал пазачите си кой е командвал британските сили. Отговорили му, че командващ е Уелингтън и старият Джордж се развикал: „Това е проклета лъжа. Него го застреляха преди две години!“
Маркъс се усмихна.
— Горкият луд Джордж III. Ако някога успее за малко да си възвърне здравия разум и разбере, че синът му15 е най-презираният принц в историята, сигурно ще изпадне в такава меланхолия, която ще го изпрати в гроба. Не беше лош управник, преди да полудее като бясно куче.
— Мисля, че това му е известно, милорд — каза Спиърс. — Мнозина вярват, че именно глупостта и безкрайната алчност на сина помрачиха разсъдъка на бащата. А сега, милорд, време е да се окъпете и облечете. Струва ми се, че присъствието ви на празненството в хотел „Де Сюли“ е наложително.
Отговорът на Маркъс се изрази в ругатня и все пак му се наложи да се напъха във вечерно облекло и да се качи на файтона, който да го закара до хотел „Де Сюли“ на улица „Сент Антоан“ за дипломатическия бал. Не си спомняше да е споменавал за събитието пред Спиърс и въпреки това човекът беше информиран. Както и за всичко останало. Маркъс поклати глава и се отпусна върху учудващо чистата облегалка на файтона. Но, разбира се, Спиърс се беше погрижил за файтона, както и за всичко останало, така че място за чудене нямаше.
Спиърс изчака търпеливо да види, че негова светлост се отправя по предназначение, след това взе наметката и шапката си и се запъти към улица „Роял“.
За негова неприятна изненада, на почукването му се отзова самата Херцогиня.
— Херцогиньо — обърна се сдържано той към нея, — защо не сте в гостната? Защо вие отваряте вратата? Така не е прието. Господин Баджър не би трябвало да го допуска. Ще говоря с него по този въпрос.
— Умолявам ви да не го правите, Спиърс. Баджър приготвя вечерята ни, а Маги без съмнение се кипри за излизане. Мисля, че довечера има среща с някакъв руски войник — добре изглежда и личи, че не е само прост войник. Тя сподели с мен, че руската история силно я интересувала, а един млад казак е най- подходящият учител в случая. Хайде, позволи ми да взема наметката и шапката ти, недей да се мръщиш.
