Маркъс се засмя.
— Освен това съкровището на Уиндъм е част от наследството.
— Кое?
— Баща ми говореше за него като за тъмна тайна, която никой друг не бива да узнае. Гласът му винаги се снижаваше до шепот, сякаш някой можеше да го чуе. Казваше, че някога ще се върне, ще го открие и ще станем по-богати от китайските императори.
— Никога не съм чувал за съкровище. Нито баща ми, нито предишният граф са споменавали за него или поне на мен не ми е известно. Много любопитно. Баща ти обясни ли ви за какво съкровище става дума?
— Не мисля, че и той е имал точна представа, въпреки че говореше за злато, скъпоценности и неща от тоя род. На майка ми са известни тези части от загадката, които той е успял да разгадае, преди дядо ни да го изхвърли оттук. Много отдавна било заровено, казваше, по време на управлението на Хенри VII25, когато бъдещият Хенри VIII26 бил още момченце. Богатства, които въображението е неспособно да си представи, изцяло принадлежащи на рода Уиндъм. На следващата седмица му щукваше да разправя, че богатството е заровено по времето на Хенри VIII или Елизабет. Как да разбереш истината?
Маркъс осъзна, че слуша разказа му като омагьосан от приказка и му е необходимо да се отърси, за да дойде на себе си. Тревор продължи невъзмутимо.
— Известно ти е, разбира се, че леля Гуенет и баща ми си пишеха до смъртта му, а после майка ми продължи кореспонденцията.
— Нямах и понятие. Но аз не съм стъпвал в имението за петте години, откакто Чарли и Марк умряха. Върнах се след смъртта на чичо, за да заема мястото му. Съкровище от шестнадесети век, а? Звучи ми като приказка.
— Както и на мен. Но майка ми вярва в нея.
— Ще се връщаме ли в имението?
Тревор кимна и се усмихна.
— Хич да не е, мога само да си седя и да гледам Херцогинята. Красотата и добрината й могат да стоплят всяко мъжко сърце.
— Имаш нужда от очила — каза Маркъс, обърна коня си и заби пети в хълбоците му. Двамата изминаха мълчаливо един до друг пътя до Чейз Парк.
XIV
Маги закопча на шията на Херцогинята огърлицата с перли, принадлежала някога на Елизабет Кохран, отдръпна се и я заразглежда в огледалото.
— Божичко! — възкликна Маги, съзирайки собственото си лице, отразено над това на Херцогинята, обрамчено от ослепително червена коса, и доволно тръсна буйните си къдрици.
Херцогинята се усмихна, без да бъде сигурна за коя от двете се отнасяше възклицанието. Пръстите й леко преминаха по перлите, сякаш ги галеха.
— Майка ми казваше, че тези перли често трябва да се допират до плът, в противен случай губят блясъка си.
— Божичко! — отново каза Маги, докосвайки една от перлите. — Тия топченца сигурно са стрували цяло състояние на негова светлост.
— Вероятно си права, Маги.
— Никога не съм допускала, че нечия коса може да е разкошна колкото моята, но вашата е доста прилична, дори и с тоя неприятен черен цвят, или може би точно заради него, защото кожата на лицето ви е по-бяла от сирене. Да, цялата тая черна коса разсейва вниманието, а то е важно за сцената.
— Благодаря ти, Маги. Сигурно имаш право.
— Ами да, вие си изглеждате доста добре, даже ако кажа, че сте красива, ще попресиля съвсем мъничко, но съм сигурна, че и негова светлост е на същото мнение.
— Мислиш ли, че и за негова светлост звучи попресилено, Маги?
— Кое, Херцогиньо?
Маркъс беше застанал в рамката на отворената врата, съединяваща спалните им. Херцогинята застина, неспособна да откъсне поглед от него. Облечен беше безупречно във вечерен черен костюм, с бяла ленена риза и шалче, вързано без съмнение от магьосническите пръсти на Спиърс. Гъстата му черна коса се завиваше по краищата, падайки върху шалчето. От сините му очи вееше мраз. Тя се опита да му се усмихне, да се усмихне на мисълта, че съпругът й е тук, при нея и че когато спят, ги дели само една тънка врата, а и сега дори са заедно и той я наблюдава. Съумя да каже със спокоен тон.
— Маги твърди, че мога да мина за повече от добре изглеждаща, ако само малко се попреувеличи.
— Точно така, милорд, и вие, като неин съпруг, няма да преувеличите много, ако кажете, че е красива.
— Така ли? Не знам. Попрекалила си с комплиментите, Маги. Сега можеш да ни оставиш.
— Минутка, милорд — каза Маги, пренебрегвайки факта, че нареждането дойде от самия граф. — Нека обвия раменете й с този хубав шал. Вечерно време си е студено и не бих искала тя да измръзне. Готово, Херцогиньо. Страхотно изглеждате. Нямам никакви възражения в този ви вид.
— Благодаря ти, Маги. И, моля те, не ме чакай да се прибера.
Маги само кимна, след което втрещи Маркъс като му намигна, и излезе от спалнята, без да престава при това да оправя оттук-оттам огнената си грива.
— Откъде, по дяволите, я изнамери? — попита графът с поглед, прикован върху вече затворената врата на спалнята.
— Баджър я намери в Портсмут. Или по-скоро тя него. Спаси го от колелата на пощенската карета. Аз имах нужда от прислужница, а тя — от някакво занимание, защото се намираше в периода между работата по две роли. Актриса е. Разбира от много неща и аз я намирам за забавна.
— Тя ми намигна!
— Та тя никога досега не е била прислужница. Вероятно е свикнала мъжете да я заглеждат и да й се възхищават, ако не и повече. Може би за момент е забравила къде се намира и си те е представила за изпълнителя на главна мъжка роля в пиеса.
Или като възможен покровител, помисли си Маркъс, но каза.
— Боже, графиня Чейз има прислужница актриса — и добави с усмивка. — Признавам, че оперението й е впечатляващо.
Той действително се отнасяше с нея като с графиня, което я обнадежди в известна степен. Графът се обърна и започна да крачи из стаята.
— Не трябва да й разрешаваш да те нарича Херцогиня. Не е никак почтително — забележката беше подхвърлена през рамо. — Всички те наричат Херцогиня. Ти не си Херцогиня, а графиня, миледи.
— За мен не е толкова важно — каза тя, наблюдавайки го внимателно. — Как е ранената ти ръка?
— Какво? А, ръката ми. Добре е. Всъщност понаболява ме, ако я претоварвам.
— А ребрата?
Той я загледа със скръстени на гърдите ръце. С внушителната си фигура искаше да я накара да се почувства нищожна, но как можеше да го постигне, след като тя си спомняше как е изглеждал на четиринадесетгодишна възраст? Макар че и тогава да бе впечатляващ в очите на момиченце на девет години.
— Какво е това? Загрижеността на добра съпруга?
— Би могло и така да се каже.
— И ребрата ми са добре.
— Много хубаво.
— Срещнах Тревор. Яздеше най-злонравния ми жребец и, по дяволите, справяше се така отлично, че изглеждаше като истински кентавър.
Тя се усмихна — непринудена широка усмивка, а не просто обичайното повдигане на ъгълчетата на устните. Ясно му беше защо — всичките му досегашни изказвания за Тревор сега вече звучаха смешно. Но не се предаде.
