— Продължавам да мисля, че Тревор е име, достойно само за някое жалко конте.
— Може би, но той е мъж, за когото думата жалък не подхожда. Не си ли съгласен?
— Така е, дявол да го вземе. Нелепо е да лепнеш такъв етикет на мъж с моя ръст.
— Да, но този въпрос сега хич не ме вълнува — тя помълча малко пред учуденото му изражение и сетне добави. — Радвам се да те видя, Маркъс. Надявах се да дойдеш.
— Нямах такова намерение, но…
Недовършеното изречение и външният му вид говореха, че се притесни, макар и за кратко.
— Независимо от това, радвам се. Леля Уилхелмина е труден характер, истинска загадка. Малката ти братовчедка Урсула изглежда чудесно, в което си се уверил, когато я видя сутринта в градината. Джеймс е на моя възраст, може би малко по-голям и нямам никаква представа що за човек е. Има определено мрачно изражение на лицето. Нещо при него не е както трябва. Както сам си имал възможност да видиш, Тревор е доста привлекателен мъж. Любезен е.
— Какво означава, че той е привлекателен?
— Висок, много силен и красив.
— Искам да внимаваш какво говориш с него и да не показваш прекалено приятелско разположение. Може да се опита да се възползва от него, а ти си много по-невинна от Тревор.
— Сега съм омъжена и със сигурност не съм чак толкова невинна.
Очите му се разшириха и той настоя, бавно разчленявайки думите.
— Да, невинна си. И не спори с мен с присъщата си добре овладяна сдържаност, а по-добре ми кажи защо се радваш, че съм тук.
Не трябваше да й напомня за сдържаността й. Това я накара сега отново да се отдръпне в себе си, докато допреди малко разговаряше свободно. Ръцете й се отпуснаха в скута й. Бавно вдигна лице, за да срещне погледа му. Усилието й беше забележимо. После каза смело:
— Ти си мой съпруг. Липсваше ми.
— Твой съпруг — повтори той саркастично. Беше забравил какво означава женско лукавство и почувства сякаш пламъкът му избухна пред него в един миг. — Не ти ли се струва чудно, че сме женени, Херцогиньо? Познавам те от деветгодишна, когато беше само кожа и кости и въпреки това гордостта ти беше колкото на епископ. Пълна с надменност, въздържана и наблюдателна. Още тогава, в мълчаливото момиченце съзрях бъдещата красавица и затова ти дадох името Херцогиня и всички го приеха, дори червенокосата ти прислужница — актрисата, която преди малко ме погледна така многозначително.
— А когато аз бях на девет години — поде тя на свой ред, — ти не ми отстъпваше по гордост. На четиринадесет вече беше чедо на дявола. Баща ми беше прав да те нарича така. Ти винаги предвождаше Чарли и Марк, когато трябваше да се извърши някаква лудория. Спомняш ли си ковчега, който тримата измайсторихте, напълнихте с камъни и поставихте на пода пред олтара в църквата? Сложихте отгоре му букет цветя и когато хората започнаха да прииждат за неделната служба, дълго време никой не се осмели да го отвори — тя се усмихна едва забележимо. — Възхищавах ти се, но не преставах й да се страхувам.
— Ти да се страхуваш, Херцогиньо? Не мога да си го представя. Ако някой се опита да те плаши, ти ще го смразиш с един от погледите ти, лишени от всякакво чувство. Защо пък ще се плашиш точно от мен?
Тя не срещна погледа му и не отговори на въпроса. Той долови объркването й.
— Защо?
Гласът й прозвуча неузнаваемо.
— Тук е твоето място, тук е силата ти. Дори и сега, когато се бориш да не възприемеш истината с цялата си абсурдна и неуместна гордост. Докато за мен Чейз Парк никога не е бил дом.
Точно в момента не му се занимаваше с нейните притеснения, имаше си достатъчно собствени. Сухо отряза.
— Сега ти си графиня Чейз. Не ми се вярва все още да мислиш, че тук не е домът ти. Истината е, че Чейз Парк е повече твой дом, отколкото мой, защото ти си най-облагодетелстваната наследница на баща си, а не аз. Не се ли отнасят всички почтително към теб?
— Всички са много мили. Чувствах се много нервна, когато заедно с господин Уикс пристигнахме преди три дни. Не съм забравила, че преди да стана господарка на имението, не бях нищо повече от незаконородено дете на предишния граф. Но хората тук се държаха чудесно и аз съм им благодарна.
— Не и леля Уилхелмина.
— Нейното поведение, честно казано, е толкова странно, че кара хората около нея да зяпват от удивление. Смея да твърдя, че съвсем скоро ще ти се представи целия й репертоар. Време е да се срещнеш с нея и с Джеймс, Маркъс.
— Много добре. Почакай, не мърдай. Дрехите ти не скриват почти нищо от това, което трябва да скриват, Херцогиньо.
Маркъс върза шала й на възел, с който се опита да, прикрие тази част от гърдите й, която роклята откриваше, но остана недоволен от резултата и го обърна с широката му част напред. Полученият резултат беше доста смешен, но тя не помръдна, нито възрази и с дума. Ръцете й спокойно бяха отпуснати отстрани. Маркъс се опита да издърпа роклята нагоре, но не му се удаде, защото я задържаше панделка, вързана плътно под гърдите на Херцогинята. За момент тя почувства топлината на пръстите му, докосващи плътта й. Дори и да забеляза къде е поставил ръцете си, той не се издаде, а каза намръщено.
— Не ми харесва. Трябва да я префасонираш. Надявам се, че другите ти рокли не са толкова предизвикателни. Без съмнение тоя мизерник Тревор ще те зяпа. Надявам се да му отвърнеш с някой от надменните си погледи и да навириш главата си до тавана, като че е нищожество.
— Мислиш ли, че на него ще му се хареса повече да бъде мизерник, отколкото идиот?
Маркъс не й отговори. Погледът му беше втренчен в гърдите й, после се премести върху пръстите, които ги бяха докосвали. Очите му потъмняха, бузите му се зачервиха. Ръцете му бавно се отпуснаха и погалиха голите й рамена. Изглеждаше напълно погълнат от заниманието си. Върховете на пръстите му запълзяха към гърдите й. Вътре в нея избухна желание да притисне плътта си към тези садистично играещи си с усещанията й пръсти. Когато дланите му се отделиха от тялото й, беше й нужно време, за да възстанови самообладанието си. Беше се вслушала в гласа на тялото си, но мъжът й я беше отблъснал. Успя да събере сили, за да отрони.
— Време е.
Погледът му не се отделяше от гърдите й.
— Да — каза той, — предполагам, че е време.
Часове по-късно, прозявайки се, тя осъзна, че няма да съумее сама да се справи с копчетата на гърба на роклята, за да я свали. Така си и остана пред огледалото, в недоумение как да постъпи. Недоумението й продължи, докато вратата между нейната и съседната стая не се отвори и на прага застана Маркъс — в кадифен халат и босоног. Тя замръзна.
— Какво правиш тук?
Той се запъти към нея, спря се съвсем близо и й се усмихна.
— Аз съм твой съпруг, а и господар на това място. Мога да бъда, където си поискам.
— Разбирам.
— Съмнявам се.
— Как намираш леля Уилхелмина?
Той се намръщи леко.
— Непредсказуема. Разсипа се от любезности към мен, но й нямам вяра. Що се отнася до Тревор, бях напълно прав — не отдели поглед от гърдите ти и няма смисъл да го отричаш. Джеймс — също, но него го занимаваха повече собствените му проблеми, отколкото атрибутите ти. Добре мина. Всички се държаха прилично. Добре е, че в момента има достатъчно теми за обсъждане като политическата обстановка например, а в немалка степен и личностите на презокеанските ни гости достатъчно отвличат вниманието. Чувала ли си песничката за Великата херцогиня Катерина с неприличните й римички? Тя и брат й, цар Александър, ще ни осигурят теми за разговор на масата за следващите три месеца.
— Чух Спиърс да си я припява. Никак не е лоша, а и той има хубав глас.
— Поне той така си мисли. Както вече отбелязах, леля Уилхелмина се държа нормално, или поне
