— Никога не ме е наранявал истински. По-скоро обратното.
— Аха. Колко странно. Или пък не? Трябва да помисля. Божичко, вие се изчервявате, Херцогиньо!
— Баджър, вярно, че за мен си бил баща, повече от родния ми, но трябва да си дадеш сметка, че понякога забележките ти ме карат да се чувствам неудобно. Запомни, моля те, че не съм студенокръвна, наистина не съм.
— Ще кажа на господин Спиърс да не се притеснява. Херцогиньо, ще ми кажете ли, ако негова светлост премине границата на позволеното от възпитанието му на джентълмен?
— Не знам — отвърна тя с внезапно събуден интерес. Къде се намираше границата и какво имаше отвъд нея? Самата тя миналата нощ беше достигнала до състояния, непознати й дотогава. Познаваше ли себе си и своите граници? Какво още би могло да има отвъд? Много й се искаше да узнае.
— Предлагам да седнем в малката дневна, която вие харесвате, Херцогиньо, и да подготвим менюто за седмицата. Решил съм да си премеря силите в приготвянето на някои от жабарските ястия със специалните им сосове. След двадесет минути?
Тя кимна. Баджър я потупа но рамото и се запъти обратно към кухнята.
Тогава зад нея прозвуча познат глас.
— Не трябва да позволяваш на един слуга такова свободно поведение, Херцогиньо. Той не само наистина те докосна, но си позволи да фамилиарничи през целия ви разговор. А говореше и на френски!
— Всичко ли чухте или само последната част?
— Достатъчно, смея да твърдя — леля Уилхелмина беше готова за битка.
— Чудесен ден, не мислите ли? — каза Херцогинята. — Ще изляза на разходка. Какво мислите ще е по- подходящо, лельо Уилхелмина — боне или малка сламена шапка, вързана под брадичката с бяла панделка?
Леля Уилхелмина я изгледа напълно озадачена и прехапа долната си устна.
— Или, може би, трябва да облека костюм за езда. Тогава ще мога да си сложа възхитителната шапчица от боброва кожа с късото щраусово перо. Какво е вашето мнение?
— Надявам се конят ти да те хвърли, кучко такава.
— Какво? Моля за извинение, госпожо?
— Казах: трябва да внимавате да не се изгубите или да не паднете от коня.
— А, да, разбира се. Точно това чух и аз. Загрижеността ви ме изненада и трогна.
— А защо просто не се махнеш?
Херцогинята й се усмихна и наклони глава на една страна.
— Казах: защо не се порадвате на хубавия ден?
— Разбира се, че точно това казахте. Добрината ви може да се сравни само с тази на баща ми, който ме направи наследница на цялото си имущество.
— Е, никак не ни се искаше да сме чували за теб, но нямаме избор. Познаваме те достатъчно от писмата на Гуенет. Всички знаят, че си се оженила за негова светлост заради титлата и парите му.
— Всички? Бихте ли могла да бъдете по-конкретна, госпожо?
— Така е по думите на моя скъп Тревор, а той е много умен.
Тревор да каже такова нещо? Успя да запази спокойствието в гласа си.
— Не е вярно. В най-лошия за мен случай наследявах петдесет хиляди лири, напълно достатъчна за мен сума. Маркъс щеше да се намери в неприятно положение, ако не бяхме се оженили, не аз.
— Петдесет хиляди лири! Нечувано е такова богатство да се оставя на копеле!
— Ще те помоля да не забравяш, лельо Уилхелмина, че баща ми ме направи свое законно дете, скоро след като ми завеща парите. Досадно е, когато паметта ти изневерява. Направо ми се доспива в компанията ти.
— Графът не изпитва никакви чувства към теб. Ожени се по необходимост. Ще си намери безброй любовници и ще се разкарва с тях под носа ти.
— Е, не виждам защо това трябва да те притеснява. Скоро ще си заминеш за Балтимор, а аз няма да си спомням и думичка от казаното от теб.
И за пръв път Херцогинята остави Уилхелмина Уиндъм, неспособна да отговори но какъвто и да е начин.
Тя отиде при Баджър и прие без възражения предложеното от него меню, като от своя страна направи две допълнения.
След още двадесет минути, облечена в плътно прилепнала черна амазонка с еполети, високи черни ботуши и закачливо килната черна шапчица от боброва кожа с щраусови пера, се отправи към конюшнята за кобилата си.
Тревор тъкмо възсядаше непокорния си жребец, чийто опити да го хвърли от широкия си гръб, го развеселяваха. Когато я видя, извика.
— Ела с мен, Херцогиньо! Ще ходя до Рийт да изпълня една поръчка на майка ми.
— Дотам е два часа езда, Тревор.
— Зная. Получих отлични упътвания от Сампсън. Ела с мен, Херцогиньо.
— Момент, вие двамата — Маркъс се приближи, пляскайки по ботуша си с камшика за езда. — В настроение съм за езда и Рийт е подходящ като цел. Сам без съмнение ще се изгубиш, Тревор, а Бог ми е свидетел, че Херцогинята не може да ти бъде от помощ.
Отговорът беше толкова провлечен, че човек оставаше с впечатлението, че ще са нужни часове на Тревор да изрази мисълта си.
— Въпреки всички затруднения, които вероятно щяха да ни връхлетят, щяхме да се справим, Маркъс. Явно ти твърдо си решил да се присъединиш към нас. Да тръгваме, скъпи приятелю, преди жребецът ми да се е нахвърлил на кобилата на Херцогинята, че тогава наистина ще загазим.
Тримата препуснаха през парка и после по дългата алея, оградена от гигантски дъбови и липови дървета. Продължиха по тесния провинциален път, водещ на юг. Яздеха в напрегнато мълчание. От тримата тя най-леко и безгрижно вдъхваше чистия летен въздух. Дори се усмихна, когато Маркъс успя да промуши коня си между другите два. Подобна проява на ревност я изненада, но й достави и абсурдна радост. Чудеше се колко ли ще съумее той да се сдържа.
Оказа се, че не за дълго.
— Не ми харесва, когато излизаш без мое разрешение с хора, които слабо познаваш27, Херцогиньо.
XVI
Тя се извъртя в седлото към него.
— Странен? Смяташ, че Тревор е странен ли, Маркъс? Екзотичен? Особен? Нали не мислиш така само защото не харесваш името му?
— Много добре разбирате какво искам да кажа, мадам. Не си играй на думи с мен, особено в присъствието на тоя негодник. Прекалено голямо е удоволствието за него.
— Значи аз съм не просто странен, а и негодник. Мнението ти ме издига в собствените ми очи, братовчеде.
Маркъс осъзна, че разговорът го прави за смях и почти не отвори уста, докато стигнаха Ричмънд, само на четири мили източно от малкото селце Рийт, разположено по склона на хълма. Спряха пред странноприемницата „Черния бик“ да пийнат по чаша ябълково вино.
— Тъй като съм с теб, Херцогиньо, ще можеш и ти да влезеш в пивницата — информира граф Чейз съпругата си, докато ръцете му я смъкваха от седлото. — Ако само те придружаваше този мизерник, щеше да ти се наложи да го почакаш навън, така че всеки да разбере, че се съобразяваш с положението си и с благоприличието, и да се отнесе към теб с подобаващ респект.
— Грижовен съпруг — каза Тревор с усмивка. — Запази словесните стрели за себе си, Маркъс. Аз съм жаден. Винаги ли е толкова загрижен какво мислят хората за теб? — обърна се той към Херцогинята.
— Не — гласеше отговорът — за първи път е. Харесва ми. Прави го да изглежда авторитетен.
— Авторитетен? Изтъкваш го като положително качество, така ли? Ти какво ще кажеш, Маркъс?
