ботушите си.
— Ще има също и сладкиш с череши и бадеми. Един от любимите на майка ми. И бисквити с канела.
Погледна я, както седеше с кръстосани крака върху полата си; до нея — свитата на топка носна кърпа, блузата, покриваща тялото й само до бедрата, от което оставаха открити два красиво оформени бели крака. Изглеждаше прекрасна с разбърканата си коса и дори с безмълвното си отчаяние, което събуди у него неясна тревога. Невъзможно. Не и Херцогинята. Тя не би почувствала никаква емоция с изключение на моментите, когато я обладаваше. И това му даваше власт над нея. Можеше да разклати хладнокръвието й през въпросните скъпоценни мигове. Направи крачка към нея, после спря и се намръщи.
— Не ти ли се струва малко странно да говориш за рецептите на Баджър, непосредствено след като си правила секс с мен?
— Предпочиташ ли да мълча?
— Най-често така и правиш. Студенината и поддържането на дистанция са твоя специалитет. Именно това очаквах.
— Заговорих за ядене, за да не стоим в мълчание, докато се обличаш. По-добре ли ще е да сменя темата?
— Да. Говори за мен и за това, което направих с теб. За себе си и за онова, което би могла да научиш също. Засега ти само взимаш, Херцогиньо. Имаш ли желание и да даваш?
Тя отклони поглед от лицето му.
— Знаеш ли как се захаросват ябълки и сливи?
— Не знам.
— Не трябва да забравяш, че добър готвач като Баджър умее да приготвя и укрепваща и възстановителна храна при болести.
Маркъс хвана и стисна брадичката й.
— Млъкни.
Сякаш й заповяда: Вкамени се!
Целуна я, разтваряйки устните й, без да упражнява никакво насилие. Езикът му внимателно се плъзна помежду им и леко, по ненатрапчив начин, докосна нейния. Тя притвори очи, мъчейки се да игнорира зараждащата се в дълбините на утробата й топлина. Беше унизително — играта с усещанията й не му костваше изобщо усилия.
И изведнъж той се отдръпна и се изправи до нея.
— Облечи се. Предполагам, че на всички слуги в конюшнята е станало ясно точно какво правихме. Хайде, ще ти помогна. В косата ти се е оплела слама. Аз ще взема кърпата. Тя е попила миризмите ни, а не искам нещо да ти напомня, че си дива като кобила, когато я възкачва жребец.
Внезапно нещо друго се пръсна вътре в нея. По жилите й плъзна гняв, какъвто чувстваше за първи път в живота си. Остави го да набира сила, да се подхранва от собствения си пламък и да изпълва всяка част от тялото й. Започна да се задушава от ярост, която все по-трудно сдържаше. Трудно изградената външна маска на спокойствие и невъзмутимост имаше цена — още откакто деветгодишното момиченце, загубено в самотата си в огромното имение, случайно дочу от устата на една слугиня, че е копеле. Още откакто графинята на Чейз стовари върху момиченцето цялата си омраза, породена от факта на съществуването му. Злоба, студенина и презрение — това беше получавала от деветгодишна. Нямаше на света Херцогиня, която би понесла смирено такова отношение. А тя се чувстваше вече Херцогиня не само по име, а като личност.
Гневът й все повече се разгаряше. Тя беше разголена и в буквалния и в преносен смисъл и унижението й я потикваше да отговори с насилие на насилието спрямо личността й. Потискан и лишаван от всякакво проявление в течение на години, толкова по-сладък беше сега този гняв. Ръцете й трепереха, когато се опита да изглади намачканата си и изцапана блуза.
Той се върна до стола и седна. Сложи крак върху крак и кръстоса ръце на гърдите си.
— Докато се обличаш, бих желал да изпробваш някои от женските номера, съпровождащи този ритуал, за да преценя дали имаш заложби и в тази област. Не ме ли разбираш, Херцогиньо? Забавено обличане на всяка дреха, разкършване на тялото, така че да се подчертаят извивките му, съблазняващо въртене на бедрата, по някое възбуждащо открехване на дрехите. Ще се справиш ли?
Това беше мъжът, на когото се беше отдала, когото без преувеличение беше спасила, като същевременно бе съхранила родовата линия на Уиндъм. Тиранин и глупак, унизяващ я отвъд границата, в която едно човешко същество би могло да понася униженията от друго. Не я допускаше до себе си, защото мразеше баща й. Отнасяше се с нея като със съд, в който да излива сладострастието си. За него тя сигурно не беше нищо повече от копеле и не го беше грижа какво й причинява. Мислеше, че тя ще приема безропотно всичко, което й се предлага и налага.
Гневът избистряше мислите й. Тя дори се усмихваше, докато погледът й обикаляше стаичката. Гневът й напираше неудържимо, търсеше външно проявление. Ако имаше подръка пушка, щеше да го застреля. Тя грабна един камшик, вдигна го високо и се спусна към него, влагайки чудесно доза безумие в крясъка си.
— Проклет кучи син! Мислиш си, че ще ти позволя да ме унижаваш, без да ти кажа думичка? Мислиш си, че можеш да се отнасяш към мен като към човек без всякаква стойност? Мразя те, чуваш ли ме, Маркъс, проклети глупако! Никога вече няма да ти разреша да ме оскърбяваш и да си мислиш, че това е твое право!
Камшикът изплющя през гърдите му. За момент той не се помръдна и не отмести поглед от нея, неспособен да възприеме чутото или болката от удара. В съзнанието му Херцогинята, която познаваше от десет години, и разбеснялата се амазонка просто не можеха да се свържат в една и съща жена.
Тя дишаше тежко, гърдите й се повдигаха и спускаха като на маратонски бегач.
— Искаш да ти играя ролята на прелъстителка? Да се кривя пред теб, като че ли съм ти робиня? Мръсник!
Тя го шибна отново и този път той усети парването на камшика върху кожата си, тъй като дрехата му се сцепи. Скочи с ръмжене на крака.
— Достатъчно, да те вземат дяволите! Какво ти става? Допреди малко си седеше кротко, глупава краво, и ми дрънкаше за менюто на Баджър!
— Не смей да ме наричаш глупава крава!
Получи трети удар и се нахвърли върху й, но едва избегна четвъртия, който със сигурност щеше да разкъса плътта му. Помогна му залитането й, когато тя отскочи назад, за да не я достигне.
Той се закова на място. Беше готов да повярва, че сънува, ако не беше болката от ударите. Гласът му прозвуча по-строго и безмилостно, отколкото този, с който вкарваше войниците си в битка:
— Да не си ме ударила още веднъж, Херцогиньо! Ще те накарам да съжаляваш, задето изобщо посмя да ме удариш.
— Опитай се и ще те смачкам, глупако, неблагодарно нищожество. Господи, като си помисля, че аз те измъкнах от жалкото ти положение, че считах, че ти дължа наследството! Не заслужаваш нищо друго освен един хубав унизителен бой. Точно от това се нуждаеш и заслужаваш.
Тя захвърли камшика по него, сграбчи чифт поводи и ги размаха с всичка сила. Почувства мига, в който металното парче се впи в плътта му, а после се стовари и върху черепа. Заслужил си го беше. Загледа го как се олюлява с ръка на главата, където го беше ударила, как после се свлича на колене и се килва на една страна в безсъзнание.
Колко хубаво беше да осъзнаеш силата си! Тя постави юздата на земята и се отпусна до него, за да провери пулса му. Сърцето му работеше нормално. Щеше да се оправи, глупакът му с глупак. Надяваше се само да го сполети главоболие, не по-слабо от най-ужасните й пристъпи на болки в стомаха.
Тя се изправи, приглади още веднъж блузата си и съвсем спокойно се облече. Хвърли му последен поглед, след това се усмихна при вида на пораженията по дрехите му от камшика и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата зад себе си.
Валеше, духаше силен вятър и наоколо беше притъмняло. Клоните на дърветата се блъскаха едни в други.
— Също като в нощта на Белтейн, за която пишеше монахът — произнесе тя високо и се разсмя, подлагайки лицето и косата си на дъжда. Чувстваше се чудесно, пълна със сили.
