каквото ви казвам. Дишайте дълбоко. Добре.
Когато и дадоха и лауданум, тя наистина се почувства по-добре, но Маркъс не й разреши да говори.
— Искам да заспиш, Херцогиньо.
Тя успя да събере сили и да прошепне.
— Не ме оставяй сама.
За момент настъпи тишина, пълна с изненада, през която на нея й се стори, че той не знае как да й каже, че не му се остава. Но след това думите му прозвучаха твърдо.
— Няма да те оставя сама, обещавам ти.
Бавно отвори очи. Маркъс го нямаше наблизо и тя извика в паника.
— Тук съм — обади се той и бързо се приближи до леглото. — Шшт, тук съм.
— Обеща, че няма да се отделяш от мен.
— Отдалечих се само до камината и по-далеч не съм отивал. Когато естествените ми нужди наложиха да изляза от стаята, извиках Баджър да следи за спокойствието на съня ти. Как се чувстваш?
— По-рано — като буренце с бира, което се е търколило от каруцата и се е разбило върху камъните. Сега буренцето има само една дупчица.
— Усещането ми е познато — той й се усмихна, наведе се и леко докосна с устните си нейните. Топъл, успокоителен допир. — Има чай, който трябва да изпиеш. Баджър ме предупреди, че ще си жадна и специално за теб приготви смес от билки за чая.
Помогна й да пие, после я попита.
— Гладна ли си?
— Нищо не ми се яде. Чаят е чудесен.
— Кажи ми честно, чувстваш ли се добре сега?
— Дупчицата сега е само цепнатина.
— Добре — гласът му загуби мекотата си и се превърна в ниско, ядосано ръмжене. — Какво, по дяволите, правеше в библиотеката в четири сутринта?
Досмеша я, но й достигнаха сили само за усмивка.
— Съкровището. Отидох да търся насочваща нишка и намерих книга — близнак на тази, която видяхме у господин Бърджес.
Той намръщено каза.
— Трябваше да ме събудиш, ако си искала да ходиш на лов за съкровище. Никога вече не прави нищо сама. Що се отнася до книгата, нямаше я, когато слязох в библиотеката.
— Някой ме удари и я е взел. Предполагам, че този някой ме е видял да я чета и ме е ударил, именно за да ми я отнеме.
— Не. Не виждам смисъл. Сигурно паметта ти се обърква, Херцогиньо. Трябва да си се подхлъзнала и да си паднала, удряйки главата си при падането.
— Съжалявам, но наистина някой ме удари, Маркъс — видя, че й вярва, но неохотно. Да приеме казаното от нея за истина означаваше, че някой нарочно я е наранил, някой с непочтени замисли. И на нея не й се искаше да е така.
— Проклето съкровище. Къде намери книгата?
— Зад друга книга, на един от ниските рафтове, които само периодично се почистват.
— Така. Значи ти отиде в библиотеката с определена цел и намери книгата. Застоя ли се там за дълго? Когато минах през спалнята ти, вече те нямаше там. Чувствах се объркан за много неща, но не тръгнах да те търся.
— Отидох в Стаята на златния лист, но не можах да заспя. Не съм очаквала, че в библиотеката ще намеря книгата или каквато и да е следа. Някой трябва да е видял светлината от свещите. Не чух никакъв ясен звук, само нещо подобно на шепот, но така се бях съсредоточила над текста и рисунката…
Той постави пръстите си върху устните й.
— Не се вълнувай, ще ти стане по-лошо. Затвори очи и дишай дълбоко. Точно така. Отпусни се.
Лицето й имаше ужасяващо бледен цвят, но Баджър се беше заклел, че тя ще се оправи. Било необходимо малко време за това.
Дишането й се изравни и тя потъна в сън. Маркъс бавно се изправи от леглото и се протегна. Нуждаеше се от баня и чисти дрехи. Позвъни за Маги и прислужницата се появи. Разбърканата й коса правеше лицето й още по-красиво. Беше сравнително рано, едва осем часа сутринта. Изпрати я да намери Баджър, който се оказа в спалнята на Спиърс, отделен само с една стена от Херцогинята.
Проклети досадници, помисли си Маркъс.
Беше седнала в леглото — все още немощна, но напълно владееща се отново. Не понасяше да се чувства безпомощна.
— Все още сте смъртно бледа — каза Маги, докато внимателно сплиташе косата й, — но в сравнение със сутринта, когато приличахте на самата смърт, и това е подобрение.
— Благодаря ти, Маги.
— Трябва да хапнете още от ечемичената супа, която господин Баджър ви приготви. За човек, разминал се на косъм със смъртта, който трябва да е благодарен, че е в състояние да яде каквото и да е, супичката би трябвало да е като деликатес. Аз я опитах и не ми хареса, но за разлика от вас, Херцогиньо, съм здрава. Не се чувствам, като че ще изповръщам вътрешностите си.
— Не усещам вече гадене, Маги.
— Слава Богу. Изобщо не си представям да се занимавам с почистване на мръсотии от повръщано.
Маркъс чу последното изречение и едва сдържа усмивката си. А и всякакво желание да се смее се изпари него, когато зърна жена си. Изглеждаше абсолютно беззащитна. Страстната фурия не можеше да скрие уязвимостта си и това го плашеше. Предпочиташе тя да крещи, заплашително размахвайки юзди във въздуха, а не да го гледа уплашено, като че ли отново се страхува.
Някой я беше ударил жестоко. Някой от пребиваващите в имението. Някой от проклетите колонисти най-вероятно. Главният заподозрян в неговия списък беше леля Уилхелмина, дъртата вещица.
— Здравей — каза той, упътвайки се към леглото й. Наведе се и я целуна по бузата. Вгледа се в очите й и бистрият им поглед му хареса. — Господата Баджър и Спиърс ти оказаха неоценима услуга, като те отърваха от господин Тивит, изхвърляйки го собственоръчно от стаята.
— Смътно си спомням за някакъв дребен дебелан с червено лице и висок глас. Носеше мръсно черно палто, нали?
— Отвратително. Радвам се, че не видя ръцете му. Това е господин Тивит, местният доктор. Некадърник. Опита се да ти пусне кръв, но Баджър му каза да си събере инструментите за мъчение и да се измита. Той се отнесе към мен за защита, но аз се присъединих към мнението на Баджър и човекът се оттегли с шумни оплаквания за нараненото си достойнство.
Тя вдигна ръката си и я постави в неговата. Това го накара да се почувства силен; топлина се разля в душата му.
— Докторът е стар глупак. Никога не бих го допуснал близо до теб, но Тревор пратил да го повикат, без да знае, че още като млад оня не е бил с всичкия си.
— Някой помогна ли да се изясни какво се е случило?
— Искаш да кажеш дали леля Уилхелмина, просълзявайки се, си е признала? Де тоя късмет. Оказа се, че по това време Джеймс се бил отправил към конюшните. Решил бил да тръгне към развалините на зазоряване, за да търси съкровището. Идея, нелишена от романтика, която щеше да му коства възпаление на дробовете, като се има предвид колко влажни са тук утрините. Възможно е Джеймс да те е зашеметил, да е взел книгата и после да е вдигнал тревога. Може да се е изплашил, че те е убил или че ще умреш, ако не ти се окаже помощ — той замълча за момент, после я погледни право в очите. — Защо не си стоя в спалнята?
— Боях се, че ти ще дойдеш.
— Разбирам — кръвта започна да се качва в главата му, но съумя да запази гласа и изражението си непроменени. Въпросът беше глупав, като се имаше предвид състоянието й в последно време. Щеше да й го зададе пак, когато щеше да бъде възможно да й викне, да й вдигне полите и за пореден път да я докара до
