— Какво, по дяволите, правиш тук? Проклятие, всички си мислят, че си почиваш!
— Маркъс! — беше единственият й отговор.
— Какво правиш тук?
— Разглеждам — тя сви рамене. — Ела погледни издълбаното. Много е неясно, но линиите се различават. Сигурна съм, че се намираме в монашеска килия. Коленичи и погледни.
Без да обръща внимание на думите й, той я стисна за ръката и я изправи.
— Така значи, лъгала си всички ни! — разтърси я. — По дяволите, кажи нещо, каквото и да е! Някакъв звук поне!
Лицето й изведнъж побеля.
— Маркъс — каза тя, сама неразбираща какво става, — пусни ме. Ще повърна.
Беше толкова изненадан, че веднага я пусна. Тя падна на колене и мъчително се опита да повърне, но не й се удаваше, защото не беше яла много. Той се отпусна до нея и дръпна назад главата й, за да я подкрепи в усилието, което я бе разтреперило. Загриза го чувство за вина.
— Казах ти, че трябва да почиваш. Виждаш ли какво става, като не разбираш от дума? Още не ти се е разминало от удара.
Извади носната си кърпа и й я подаде. Тя избърса устата си и я притисна с шепа, когато тялото й се разтресе от нови спазми. Маркъс изруга и я вдигна на ръце. Прегърнал я, успя някак си да яхне жребеца си и да го смушка. За нейна изненада, не го подкара към имението, а няколко минути по-късно го спря до поточе, заобиколено от гъста тръстика.
Той я постави на земята на колене, загреба вода и й я подаде, за да измие устата си. Водата беше толкова студена, че устните й посиняха, а стомахът й се сви и отново й се догади.
Маркъс откъсна подгъва на фустата й, намокри го и изтри лицето й. Отнесе я под сянката на едно кленово дърво и я настани да легне, удобно подпряна на ствола.
— Не мърдай. Стомахът ти успокоява ли се?
— Не знам.
— Трепериш. Облегни се на мен и не говори.
Тя затвори очи и скоро дишането й стана равномерно и дълбоко. Беше топло. Пчели жужаха наоколо. Пееха птици. Не се виждаше жива душа. Той стегна прегръдката си около нея и подиря главата й на дънера на дървото.
Някъде наблизо измуча крава. Конят му шумно хрупаше от тръстиката. Очите му се затвориха. Когато се събуди, слънцето беше изминало доста път на запад. Трепването му събуди и нея.
— Стой спокойно. Кажи ми първо как се чувстваш.
— Добре съм, наистина. Благодаря ти, че ми помогна, Маркъс.
— Видях те, когато излезе от къщи и те проследих. Защо поне не взе кобилата си?
— Конярчетата щяха веднага да ти съобщят. А може и да не пожелаеха да я оседлаят.
— Предполагам, че не ти е за първи път.
— Да, излизам повече от седмица насам. Искам да открия дъба с кладенеца под него. Трябва да е близо до абатството, но намирането му ме затруднява.
Сложи я да легне върху краката си и я обърна с лице към себе си.
— Чуй ме сега. Не ти ли е минавало през ум, че човекът, нападнал те в библиотеката, може да има интерес да те прати отново в несвяст?
— Защо? Този някой се е нуждаел от книгата и аз съм му пречела. Удариха ме само заради книгата, Маркъс.
— Не можеш да си сигурна. Връщаме се в имението. Не, не се опитвай да се движиш. Аз ще те нося.
Малко по-късно, отнасяйки я към коня, който продължаваше да пасе, без да им обръща внимание, той я попита.
— Продължаваш ли да усещаш главоболие или гадене?
— Не. Днес ми се случва за първи път. Странно.
— Ще се пъхнеш в леглото си, когато се приберем. Нямам намерение да се намъквам до теб, така че можеш да си спестиш протестите. Ще те посетя през нощта и не се крий в друга спалня. Ако го направиш, ще ме принудиш да те издирвам, което няма да ми е приятно. И без повече лъжи и желания да умра или да стана импотентен.
— Защо просто не се върнеш в Лондон? При Целеста. А можеш и да доведеш тук Лизет.
— Бих ли могъл?
— Би могъл да опиташ — погледът й светна, а брадичката й се вирна за битка. — Чудя се дали си способен на такава глупост.
Опита се да я подразни като провлече.
— Да смятам ли, че ме заплашваш, жено? Нима намекваш, че ще ми прережеш гърлото, ако докосна друга жена?
— Казвам, че жестоко ще съжаляваш, ако доведеш някоя от женичките си. Що се отнася до докосването — ще си помисля и ще те уведомя. Смятам, че един мъж трябва да си дава сметка за постъпките си.
Без повече коментар, тя му се усмихна. Той настоя да я пренесе на ръце през входа на имението, та всички да видят, след това до спалнята й, където я заобиколи с всевъзможни грижи.
XXI
— Дано оплешивееш, та целият ти череп да лъсне!
— Какво? Какво каза?
— Казах — изрече Херцогинята, усмихвайки му се нежно, — че бих искала да ти донесат стол. Трябва да ти е неудобно да стоиш прав.
Той се засмя.
— Не беше лошо, но не можеш да съперничиш на леля Уилхелмина. Май нямаш талант за сполучливи рими.
— Имам си достатъчно такъв, за да не умра от глад преди време.
Още щом каза това, тя му хвърли уплашен поглед, поставяйки със закъснение длан върху устата си. Каква глупачка! За първи път да се издаде с непредпазливи думи, и то за начина, по който се беше издържала в Пипуел котидж, а именно — чрез стихоплетство. Искаше й се да отхапе езика си. За нейно щастие той не я разбра или не осъзна важността на току-що чутото.
— Значи се връщаме отново към темата за мистичния мъж, грижил се за издръжката ти в Пипуел котидж?
— Нищо подобно. Или може би лъжа, което според теб било присъщо на всички от рода Уиндъм. Така че може и да е имало мъж. Какво е твоето мнение, Маркъс?
Ако беше звяр, щеше да изръмжи, но се овладя и отвърна не по-малко предизвикателно.
— Е, знам, че никой не те е издържал. Не съм аз глупакът, който ще повярва, че си убедила някого да ти дава пари, без да се възползва от услугите ти в замяна. Е, хайде, хайде, Херцогиньо, шегувах се — усмивката му послужи вместо извинение. — Искаш ли да те преоблека? Къде стоят нощниците ти?
— Аз ще се погрижа, милорд — чу се гласът на Маги, която се появи като кралица, готова да раздава заповеди. — Вие я оставете на мира. Вижте колко е зачервена! Карал сте й се или сте я дразнил, нали? Нито едното, нито другото ще й се отрази добре, въпреки че аз — както и всички останали — видях, когато я внесохте. Това означава, че тя е излязла сама, а ние сме си мислели, че си почива. Не трябваше да постъпвате така, Херцогиньо. Чудовището, което ви нападна в библиотеката, можеше да го стори още веднъж.
— Колко са мъдри тия прислужнички — промърмори Маркъс.
Херцогинята затвори очи. Чудеше се дали да сподели с Маги, че зачервяването й се е дължало на смесица от удоволствие и гняв. Но не го направи. За своя изненада установи, че я завладява изтощение. Потъна в сън след секунди.
