l:href='#note_1-12' type='note'>12.
Младата жена се отказа да се съпротивлява и само стоеше, отпиваше от чая си, съсредоточена в усилието да държи устата си затворена и да се ослушва за Маки и лекаря.
— Да, Изабела Одсботл. Окуражавах я официално да смени името си, но тя отказа, защото много обичала „Изабела“ — това било името на баба й.
Този път Каролайн отказа да захапе въдицата. Колкото до лорд Чилтън, той се беше облегнал на стола си, кръстосал ръце пред гърдите си, и не можеше да се начуди на себе си. Разговаряше от толкова време с някаква непозната млада дама — която при това беше и ексцентрична, — и се забавляваше истински от това. Питаше се коя е тя. За миг дори не беше повярвал, че онзи Оуен, който лежеше горе, й е брат.
Дали не му беше пристанала?
Нямаше нищо против да изчака. Странно, но наистина му се искаше да научи кои и какви са тя и Оуен. Беше късно, в кръчмата беше топло, а брендито приятно пареше в стомаха му. Той задряма.
Каролайн се втренчи изумено в доскорошния си събеседник. Беше заспал. Имаше наглостта да заспи пред нея!
Младата жена чу, че входната врата се отваря и в помещението нахлу шумът от многобройни мъжки гласове. Тя се усмихна с леко злорадство. Джентълменът пред нея нямаше да дреме още дълго, нямаше да може при тази врява.
Маки застана на прага на кръчмата, по-скоро се сниши, което беше задължително, тъй като входът беше поне с трийсетина сантиметра по-нисък от него.
— Ето го господаря на костите, мис. Уолт помириса дъха му и не падна пиян. Освен това може да се движи по права линия, така че няма да умъртви брат ти.
— Да благодарим на Бога за това — каза лорд Чилтън, без да вдига поглед.
— Казва съ доктор Тъкбъкит13.
— О, не! — възкликна Каролайн, като се изправяше. — Чудя се дали не идва от Мъмбълс14. Предполагам, че повечето, наречени Тъкбъкит, идват оттам.
Чу лорд Чилтън да се изкисва зад гърба й, когато излизаше от помещението. Кискането, както и смехът му, имаха някаква ръждива нотка.
Пета глава
Оуен действително беше настинал здравата. Доктор Тъкбъкит изля в гърлото му цяло шише от специалния си тоник, а Каролайн стоеше край него и го успокояваше, докато той кашляше и повтаряше, че, за разлика от него, тя е прекалено зла и жестока, за да се разболее.
Доктор Тъкбъкит й каза на четири очи, че брат й е прекалено зле и ще трябва да остане в леглото поне още една седмица.
Каролайн го изгледа смазана.
— Една седмица! Но, сър, това е невъзможно! — И мислейки си за Фолкс, допълни: — Нямам нужните средства, за да останем тук цяла седмица.
— Платете ми първо, ако обичате, мис.
— Да, разбира се. Сигурен ли сте, сър? Цяла седмица?
— Ще видим, но няма особена надежда, че болестта ще отшуми по-рано. Момчето изглежда доста зле.
— Няма да умре, нали?
— Не, при положение, че се грижите за него и стоите по-далеч от бирата на Маки.
Мисълта да се грижи за болния Оуен ужаси Каролайн, но тя успя все пак да кимне и да отвърне с глас на затворник, току-що узнал присъдата си:
— Кажете ми какво е необходимо да правя и ми дайте нужните лекарства, сър. Ще направя каквото трябва за брат си.
Но едно беше да обещае и съвсем друго — да го изпълни, убеди се съвсем скоро младата жена. Болният се мяташе непрекъснато през цялата нощ. Той отхвърляше завивките, когато изгаряше от високата температура, а когато треската вледеняваше кръвта във вените му, трепереше и стенеше.
В четири сутринта Каролайн седеше на единствения стол, уморено протегнала крака напред. Кичури от разчорлената й коса висяха пред лицето й. Чувстваше се толкова разкапана, че не можеше да се помръдне и само гледаше в Оуен, който най-после бе потънал в блажен сън. Краткотраен, но въпреки това — блажен.
— Заложник — измърмори Каролайн. — Взех те за заложник, а виж какво направи с мен.
Болният изстена и тя с усилие се изправи. Внимателно допря длан до челото му. Беше хладно на пипане, слава Богу.
На вратата се почука лекичко. Тя замръзна, но почти веднага се окопити. Беше невъзможно Фолкс вече да ги е открил. Абсолютно невъзможно! Трябва да беше Маки. Всъщност точно сега май наистина би могла да си пийне малко бира.
Младата жена отвори вратата. Пред нея стоеше лорд Чилтън. Целият в черно, подпрян небрежно на рамката, и отпуснал се като припичаща се на слънце котка. Стори и се мрачен, опасен и замислен. Погледна я като че заплашително. Тя му се усмихна.
— Скоро ще се съмне. Защо сте буден още?
Той се намръщи, а нейната усмивка стана още по-широка.
— Все пак може да влезете. В стаята има само един стол и предполагам, че ще се възползвате от него, защото сте лорд.
— След като съм лорд и следователно — благородник, мисля, че би трябвало да оставя стола за вас. Стига да не поискате отново да седнете в скута ми…
Той й се струваше по-мрачен и заплашителен от снощи и тя му се усмихна още по-широко. Неканеният гост изсумтя, приближи се до леглото и погледна замислено Оуен. Допря длан до бузата му, после и до челото, опипа пулса на гърлото му, кимна и се разположи удобно на стола.
— Уморен съм — съобщи той и отпусна глава на облегалката. — И изобщо не се чувствам благородник. Той ви е брат, можете да седнете до него.
Каролайн едва се сдържа да не го ритне по обутите в ботуши крака. Вместо това рече:
— Но какво правите тук? Оуен не вдигаше много шум през последния час, така че не ви е събудил.
— Колкото и странно да изглежда, както на вас, така и на мен, събудих си и открих, че съм разтревожен. Вие и двамата сте изключително неопитни. Предположих, че се грижите за брат си сама.
— Не мисля, че Клори би пожелала да ми помогне.
— Вероятно не. Всъщност тя искаше да обслужи мен.
— Нима? В този късен час? Не би трябвало да пиете толкова много, сър. Това със сигурност няма да ви се отрази добре.
Той отвори очи и я изгледа толкова отегчено, че тя примигна.
— Не ставайте глупава — каза само той, отново облегна назад глава и затвори очи.
След като „благородникът“ зае единствения стол в стаята. Каролайн трябваше да приседне на ръба на леглото до Оуен.
След малко лорд Чилтън произнесе тихо и провлечено:
— Тази стая е отвратителна — малка и задушна. Мирише на болест. Ако не искате брат ви скоропостижно да се възкачи на небесата, предлагам да поискате от Тюксбъри по-голямо помещение.
— Не мога да си го позволя.
Той въздъхна.
— Така си и мислех. Защо, по дяволите, сте тук?
— Не съм олицетворение на предпазливостта, но със сигурност няма да ви кажа нищо повече. Няма да постъпя чак толкова глупаво, въпреки че съм така уморена, та не мога да си спомня какво съм ви наговорила преди няколко часа.
— Ако започнете отново да проявявате недискретност, ще ви кажа.
