— Наистина ли?
— Да. Но ти нямаш нужда от мен. Нямаш нужда от когото и да било. Предупредих го, че си силна.
— Знам. Чух, като му го казваше. Не е мъртъв, но ако имах пушка, щях да го застрелям. А сега се обърни с гръб към мен, Оуен, трябва да се облека.
Тази процедура приключи набързо. Пелерината покри разкъсаната и рокля.
— Какво мислиш да правиш, Каролайн?
— Какво те интересува, безгръбначен червей такъв?
— Не съм безгръбначен. Дойдох да те спася. Той ще те преследва, Каролайн. Няма да се спре пред нищо защото, има нужда от парите ти. В крайна сметка ще стане така, както той желае.
Младата жена го изгледа продължително, после му подхвърли въжето. По него имаше следи от кръв, нейната кръв.
— Вържи го, Оуен, имам предвид — както трябва. Ако ли не, ще го ударя отново по главата с масичката, но този път — още по-силно. После ще ударя и теб и, бъди сигурен, няма да бъде безболезнено.
Оуен изпълни нареждането й. Всъщност, поне така й се струваше, той като че беше доволен от създалата се ситуация.
Внезапно очите на Фолкс се отвориха и той погледна към вързаните си китки, а след това и към сина си.
— Оуен, скъпото ми момче, какво стана? Оправи ли се с онази проклета кучка? А сега ме развържи, бързо! Един син не би трябвало да вижда баща си разсъблечен. Подай ми халата.
— Не, Оуен, този халат ми е нужен. Скъпият ти гол баща, в цялото си дебело величие, скоро ще причини доста голямо смайване. То зависи донякъде и от това, кой пръв ще влезе тук, но при всяко положение ситуацията, в която е изпаднал, не е за завиждане. Мистър Фолкс, предполагам, че се намираме в конюшнята, в някоя мизерна стаичка-склад, в която не се е прокрадвала дневна светлина от години. Надявам се всеки един от прислугата в Хънимийд Манър да получи своя дял от това удоволствие. Можете да бъдете сигурен, че ще оставя вратата широко отворена.
Настойникът и я изгледа с почервенели от гняв очи.
— Проклета кучка, няма да ти се размине! Ще ми паднеш в ръцете и жестоко ще се каеш!
Каролайн се разсмя. Този път смехът й не беше задушен от страх. Изля се продължителен и свободен. След това погледна към Оуен и примигна смаяна — той държеше в ръката си пистолет. Господ да го благослови, наистина беше дошъл, за да възпре баща си. Но защо го беше извадил сега? Бърза като змия, тя грабна оръжието от ръката му.
После отново се обърна към проснатия на земята мъж. Доставяше и удоволствие да го гледа в краката си.
— Значи сте сложил легло в това мизерно складче. Колко далновидно от ваша страна! Благодаря ви за предвидливостта. А сега, Оуен, ще ти обясня всичко само веднъж. Връщаш се в къщата. Би трябвало да намериш куфара ми в моята спалня. Вземи го и ми го донеси. Трябва да си тук след пет минути. Ако не се върнеш или пък доведеш някого, ще застрелям първо баща ти. И познай кой ще бъде следващият? Говоря съвсем сериозно, можеш да ми вярваш.
— Няма да го направи, Оуен. Това е само една женска, те нямат апетит за убийство, не й вярвай…
Младата жена вдигна пистолета, видя, че в него има два патрона, прицели се и стреля. Роланд Фолкс изкрещя. Куршумът се заби в дървения под само на няколко сантиметра от краката му.
— Тръгвай, Оуен, веднага! — Каролайн се обърна и погледна към някогашния си настойник.
— Питам се, сър, ако пръстът ми се беше подхлъзнал, кой ли щеше да ми стане попечител?
— Тая диващина няма да ви се размине, мис Дъруент-Джоунс. Ще изпратя хора от жандармерията по следите ви. Те ще ви върнат обратно тук…
— Защо?
— Какво „защо“, дявол да те вземе?
— Защо някой друг трябва да ме връща тук? Вече съм на деветнайсет и ще заведа дело срещу вас, за да мога да вляза в правата над наследството си, след като се установя в новия си, ъ-ъ, дом.
— Какъв дом? Ти нямаш друг дом. Къде мислиш, че ще можеш да отидеш, глупаво момиче?
— Наистина ли мислите, че ще ви кажа? Действително бих била глупачка, ако го сторех.
— Няма значение. Така или иначе, бързо ще разбера и тогава ще съжаляваш.
— Приличате ми на дете, отправящо глупави заплахи — отвърна тя, без да отделя очи от белеещото се на земята тяло, — но вие не сте дете, нали така? Как ми се иска в пистолета да имаше три патрона!
Оуен се появи на вратата с куфара й в ръка. Освен това се беше екипирал с ботуши и пелерина.
— Добре. Оуен, сега двамата с теб ще пояздим малко.
Тя се обърна към Фолкс.
— Вземам сина ви като заложник, сър. Ако се опитате да предприемете нещо, ще отрежа дясната му ръка. А Оуен има нужда от нея. Има нужда от всичко, което притежава. Само една част да липсва, и той ще бъде в много лошо състояние. Разбрахте ли ме, сър?
Роланд Фолкс изруга.
— Татко, не би трябвало да се държиш така в присъствието на дама.
Каролайн помисли, че в този момент настойникът й щеше да получи удар.
Оуен само поклати глава и пое пред братовчедката си, която излезе от склада, насочила пистолета в гърба му.
В продължение на цели два часа Оуен не произнесе нито дума. Движеха се но някакъв междуселски път. Въздухът беше сух, не особено топъл, но приятно свеж след валелия в продължение на няколко дни дъжд. Тишината бе абсолютна. Най-после младият мъж се обади:
— Не трябваше да оставям баща си да лежи гол там. Слугите ще го видят и ситуацията ще бъде ужасна както за него, така и за тях. Той не е особено приятна гледка, Каролайн.
— Удари ме по лицето няколко пъти. Беше готов и да ме изнасили, Оуен. Не заслужава ли ла бъде наказан за това?
— Ти обаче си го ритнала в слабините. Не си мъж. Каролайн, така че нямаш представа какво значи това. Неописуем кошмар е.
— Някоя млада дама ли те е ритала там, Оуен?
— О, не. Един приятел ме удари без да иска с топката, когато бяхме деца. Откъде знаеш да правиш това?
— Майка ми ме научи още когато бях съвсем малка. Изнасилиха една от слугините и мама беше страшно ядосана. Каза, че независимо от възрастта си, всяко същество от женски род трябва да знае как да се защитава. Предполагам, че беше научила всички тези подробности по техниката на ритането от баща ми. След като мама ме научи, татко ми се усмихна, погали ме но главата и каза:
— Това е истински ужас за един мъж. Когато ме удариха, помислих, че ще умра.
Тя се усмихна, защото знаеше, че спътникът й не може да я види. Беше съвсем тъмно, като се изключи лунната светлина, която се процеждаше през листата на дърветата покрай пътя.
— Радвам се, че баща ти страда. Той не е добър човек.
— Какво мислиш да правиш? Къде ме водиш?
— От напускането на Хънимийд Манър мълчеше като камък, Оуен. Откъде се появиха всички тези въпроси сега?
— Беше ми нужно време, за да поразсъждавам върху това, което искам да кажа, и реда, в който да го кажа.
Каролайн не се усъмни в думите му. Това бе типично за Оуен, той си беше такъв. Тя почваше да мисли, че навярно е полудяла, щом го е повела със себе си. Знаеше, че няма да стреля по него, ако се опиташе да избяга от нея. Боже Господи, дори не бе вързала ръцете му! Ако поискаше, спътникът й можеше да смушка коня си в ребрата и да изчезне от погледа й в същия миг.
— Двамата е теб, Оуен, отиваме в Корнуол.
— Корнуол ли? Вече съм ходил там веднъж, в Сейнт Остъл. Доста забутан край. Какво ще правим в това забравено от Бога място?
— Леля ми — сестрата на майка ми — живее там. Не съм я виждала от три години. Тя ще ме прибере.
