вие добре го знаете. Ще поговоря с мисис Тейлстроп за това, ще й кажа какво мисля за качествата й на пазач.
— През последните две години не бяхте особено често тук, сър. Преди това обаче идвахте толкова редовно, че мисис Тейлстроп не оставяше леглата ви без чаршафи. И, знаете ли, никога не съм мислила за нея като за пазач. Честно казано, винаги когато бяхте тук, се стараех да държа мистър Дрънкан по- надалеч.
— Оуен ме придружаваше почти винаги. Вие двамата прекарвахте заедно повечето време.
— Чисти чаршафи имаше и за Оуен, сър.
— Хуморът ви е весел като потъващ кораб, скъпа мис Дъруент-Джоунс. Забелязвам дори, че той се е засилил през последните няколко дни. Мисис Тейлстроп ме информира, че напоследък сте станала по- весела, но аз й обясних, че неин дълг е да се грижи да не проявявате подобни ексцентрични качества. Младите дами трябва да бъдат скромни и сдържани. Как иначе ще си намерят съпруг?
— Справих се доста лесно с това. Не забравяйте мистър Дънкан.
— Може и така да е. А сега бих искал да ми отговаряте ясно и откровено.
— Много добре, сър. Какво бихте искал да научите?
— Нещо повече за този Дънкан, например. Бих искал да се срещна с него, за да бъда сигурен относно намеренията му към вас. От утре вие ще бъдете богата млада дама и желая да съм убеден, че той не се стреми единствено към вашето наследство. Всъщност настоявам да се запозная с него. Още днес, за вечеря. Това ще бъде справедлива спрямо Оуен, не сте ли съгласна? Дори лекомислените млади дами трябва да се стремят към известна чувствителност и да проявяват добра воля към младежите, които са истински влюбени в тях.
Оуен влюбен в нея? Двамата с Оуен бяха като две отегчени кучета, които се гледат и прозяват. Глупавият й настойник не само че не харесваше хумора й — единственото оръжие, с което разполагаше срещу него, — но и я мислеше за тъпа и некадърна. Това може би не беше далеч от истината. В никоя от камините не гореше огън, нали така?
— Не знам дали мистър Дънкан ще бъде свободен тази вечер.
— Знаете ли, скъпа мис Дъруент-Джоунс, съвестта не ми позволява да дам съгласието си да се свържете с човек, когото не съм одобрил. Това би значило да не изпълня отговорността, която съм поел към вас. В завещанието на баща ви има клауза, която изисква моето мнение при избора ви на съпруг. Естествено, не се бях сещал за това досега, тъй като вярвах, че двамата с Оуен сте чудесна двойка.
Каролайн впи поглед в събеседника си. Не можеше да повярва на ушите си, нямаше да го повярва! Успя да сдържи напиращите обидни слова и рече:
— Не знам за никакви споразумения във връзка с брака ми или с липсата на брак, сър. Всъщност преди да срещна мистър Дънкан, изобщо не възнамерявах да се женя. Бих искала да видя завещанието на баща си.
— Разбира се, мис Дъруент-Джоунс.
Този път нямаше „скъпа“, което несъмнено беше много по-добре.
— Все пак една млада дама надали би разбрала такъв документ. Има правни термини, които са извън способностите на една лейди и само ще я объркат.
— Ще съумея да повиша умственото си ниво по този случай, сър.
Той я изгледа така, като че му се искаше да я удари, и това й допадна, защото нейното желание пък бе да забие нож между ребрата му.
— Може ли да прочета тази част от бащиното ми завещание веднага, сър?
— За нещастие завещанието на баща ви е в кабинета ми в Лондон. Ще е нужно време, за да пиша на секретаря си, и още повече, докато документът пристигне тук, в Хънимийд Манър.
— Ясно — отвърна тя, като се опасяваше, че наистина бе разбрала.
— Накратко, волята на баща ви е такава, че никой не може да поиска ръката ви без мое съгласие. Ако не одобря кандидата, ще продължа да бъда ваш настойник до двайсет и петата ви година или пък докато вие си намерите джентълмен, достоен за благословията ми.
— Сър, принуждавате ме да призная, че това бе просто шега. Няма никакъв мистър Дънкан. Не съществува мъж, за когото да желая да се омъжа. Но от утре, сър, деветнайсетия ми рожден ден, ще мога да разполагам с парите на родителите си — всичките! И вие няма повече да размахвате камшик над главата ми.
— Точно така си и мислех — каза Фолкс и Каролайн разбра, че я беше надхитрил.
Беше я излъгал за тази клауза от бащиното й завещание и тя се беше хванала. А попечителят й зае помирителна поза, като вдигна ръце с дланите нагоре.
— Двамата не трябва да се държим като неприятели, скъпа. Истината е, че откакто се превърнахте в такава приятна млада жена, ви се възхищавам много. Както впрочем и синът ми. Така, вярно е и това, че от утре ще можете да разполагате с парите си. Също така е вярно обаче, че ще продължавам да бъда ваш попечител, докато се омъжите.
— И по какво се различават задълженията на един настойник от тези на един попечител?
— Като ваш попечител ще трябва да ви съветвам как да инвестирате средствата си, да се занимавам с уреждането на всякакви правни формалности, да давам съгласието си за отпускането на необходимата за задоволяване нуждите ви сума, да се грижа да се чувствате добре. Бях братовчед на баща ви, мис Дъруент-Джоунс. Той ми се довери да бъда ваш настойник и да избера съпруга ви. Доволен съм, че този мистър Дънкан не съществува. Мъжете не винаги са това, което изглеждат, знаете ли? Не, не знаете. Бяхте предпазвана от субекти, които биха могли да се възползват от вашата невинност. И имам намерение да продължа да ви пазя, мис Дъруент-Джоунс.
Точно така, както я беше защитил, изпращайки я в пансион за благородни девици в Нотингам. Слава богу, че успя да избяга оттам преди три години. Струваше й се, че дори в манастирите атмосферата не би могла да бъде по-потискаща и нерадостна от тази в кънтящите помещения на пансиона, с празноглави кискащи се момичета, които се интересуваха единствено от трапчинките по бузите на учителя по танци. Учителките там бяха наистина безмилостни в стремежа си да превърнат всяка една от ученичките си в абсолютно копие на останалите: глупави, но очарователни за мъжкото око момичета. Същества, които могат само да кимат и да се преструват, че слушат, докато мозъците им закърнеят окончателно, както и да шият ръкоделията си, докато смъртта дойде, за да ги избави. Но преди това, разбира се, трябва да са създали необходимия брой наследници.
На шестнайсетгодишна възраст обаче Каролайн беше повалена от нещо, подобно на чума. Ужасната болест бе уплашила дори директорката на пансиона. Върнаха я набързо в Хънимийд Манър, при „скъпата мисис Тейлстроп“. Петната, направени от счукани орехи, смесени със сива глина и смачкани дъбови листа, така че да наподобяват гнойни циреи, най-после можеше да бъдат измити.
— Да — продължаваше тирадата си мистър Фолкс, — ще продължавам да управлявам вашето наследство. Може би ще искате да останете тук, в Хънимийд Манър. Оуен харесва много имението и околностите.
— Съмнявам се, мистър Фолкс. Много се съмнявам в това.
— В това, че Оуен обича този край ли? Разбира се, той го обожава.
Тя не отвърна нищо, обърна се и тръгна към къщата. Утре щеше да му наговори това, което заслужаваше, а после щеше да му нареди да напусне владенията и.
Морна, една от слугините, дръпна Каролайн за ръкава, постави пръст пред устните си и прошепна в ухото и:
— Елате, мис, бързо!
Тя изхвърча като стрела след Морна, която я поведе надолу, към малкия кабинет в задната част на къщата. Това беше много грозна стая, която Каролайн избягваше, защото й напомняше за цели генерации глупави и досадни мъже, които бяха седели в нея, потънали в размисли за парите си.
Вратата беше само притворена. Морна посочи към нея и лекичко побутна момичето по-близо. В този момент до слуха й достигна тихият глас на Оуен.
— Моля те, татко, чуй ме. Знам, че отдавна искаш да се оженя за нея. Но ме послушай поне веднъж. Каролайн не е лесна. Тя е много упорита. Свикнала е да прави това, което й харесва. Не мога да кажа, че не ме харесва, но ме мисли за глупак. Никога няма да се съгласи да се омъжи за мен. Казвал съм ти го безброй
