си тук, на стълбите, вместо да зъзне в мрачната трапезария, за чийто ремонт нейният настойник отказваше да отпусне средства, въпреки че помещението се е нуждаело от освежаване и нови мебели сигурно отпреди шейсет години. Но утре ще дойде краят на всички безобразия. От утре нататък тя щеше да прави това, което иска.
Утре щеше да стане на деветнайсет години. Деветнайсет беше магическата възраст, която баща й беше определил, за да й даде свобода. Свобода или брак. Разбира се, тя щеше да се омъжи някой ден, когато остане без зъби, а съпругът й щеше да бъде красив младеж, с единствената задача да весели последните й дни на тази земя. Накрая щеше да го възнагради според това доколко успешни са били усилията му. Да, това със сигурност щеше да бъде добра сделка.
Утре Каролайн щеше да каже на Роланд Фолкс какво мисли за него. Щеше да го нарече стиснат егоист и щеше да нареди незабавно да бъдат запалени огньове във всички стаи, дори в огромната камина в стария вестибюл, в която можеше да се изпече цял вол. После щеше да го изхвърли. От утре нататък никога повече нямаше да й се налага да вижда нито него, нито нищожния му син с острите уши. Този младеж й допадаше единствено когато не й се искаше да го напляска за това, че ставаше все по-слабохарактерен, когато се спречкваше с баща си. А това се случваше доста често, поне докато стояха тук, в Хънимийд Манър.
— Скъпа мис Дъруент-Джоунс…
Тя се обърна и се намръщи, както винаги, когато мистър Фолкс й говореше по този неприятен официален начин. А това той правеше всеки път, щом я видеше. Успя да му се усмихне студено, нещо, което й се налагаше да практикува нерядко през последните две години, откакто той мъкнеше в имението Оуен, за да я ухажва. Каролайн познаваше Оуен откакто се помнеше и в някои случаи дори го харесваше. Напоследък отношенията им бяха насилвани в друга, нежелана и от двамата, посока. Детството безвъзвратно си беше отишло. Играеха в оста грозна драма, която понякога се превръщаше в комедия.
Бащата беше надут глупак, а синът му — хилав младеж, който заради земната суета на родителя си никога нямаше да се превърне в истински мъж. Оуен беше доста объркан от всичко това, но въпреки отвратителния си баща й беше симпатичен. Двамата бяха тук само от три дни, а на нея още на двайсетата минута й се бе приискало да удари мистър Фолкс с ръжена. Били дошли рождения й ден, така поне бе обявил настойникът й.
Потривайки ръце и оглеждайки вестибюла, построен още от графиня Шрусбъри през 1587 година. Оуен щял да бъде истински нещастен, ако пропуснел рождения й ден, беше продължил да нарежда любящият му баща, като й се усмихваше ослепително, но очите му продължаваха да гледат студено. Да, беше продължил снизходителният родител, хвърляйки поглед към сина си, скъпият Оуен обичал много братовчедка си и бил истински загрижен за нейното бъдеще. А с какво възхищение само младежът говорел за красивите й руси коси (всъщност те си бяха съвсем кафяви, може би само тук-там с някоя прокрадваща се златна нишка поради лятното слънце)! А как се опивал от блестящите й виолетови очи (в действителност зелени, може би изпъстрени с някое друго синьо петънце)… Все в този дух мистър Фолкс бе стигнал до зъбите й. Там вече наистина се бе провалил, като ги бе сравнил с белите скали в Дувър. Това искрено я бе разсмяло, защото беше очаквала поне „безупречни перли“. Настойникът й обаче беше изчерпал всичките си поетични глупави бръщолевения и се бе спасил със земните образувания.
Каролайн си даде сметка, че само стои и го гледа, опитвайки се да си спомни дали той не бе казал още нещо.
— Здравейте, мистър Фолкс — поздрави го тя, а със студенината си усмивката й но нищо не отстъпваше на неговата. — Слънцето най-после се показа. Може би имението ще се постопли след една-две седмици, ако хубавото време се задържи.
— Може би. Мислех, че носите вълнено бельо, мис Дъруент-Джоунс. Това е нормално за една млада дама, нали така? Виждам, че вече сте станала, макар че е доста рано за госпожица като вас, прекарала изминалата нощ в — мога ли да го нарека така — в очарователна гонитба из гората? Току-що стана осем часът.
— Да не би това да е някакъв природен закон, за който не съм чувала досега? Всяка млада дама трябва да остане в леглото цял ден, след като вечерта се е повеселила, така ли?
Тя помисли с нежност за симпатичния младеж, за когото щеше да се омъжи, след като се превърнеше в изкуфяла стара вещица, подпираща се на бастун.
— Шегувате се, скъпа. Вие винаги се шегувате с мен и бих казал, че това е една очарователна черта на характера ви, ако подобни неща можеха да ме очароват. Оуен е покорен от богатия ви репертоар от шеги, но той е млад и все още няма моето благоразумие. Впрочем да се върнем на темата. Доколкото имам опит, младите дами нямат силата и, ъ-ъ, издръжливостта да остават до късно вечер, както сте постъпили снощи.
— Легнах си в девет и половина, сър.
— Така ли? Но аз мислех, че двамата с Оуен сте се разхождали в градината и…
— Оуен може наистина да се е разхождал, сър. Не е изключено да е сравнявал розите с алени кадифени драперии или с капки кръв, потекли от срязан пръст, макар и да не разбирам как би могъл да го стори, тъй като снощи беше доста тъмно, а и валеше непрекъснато. Но вие не си спомняте, нали? Но това време пиехте от брендито на баща ми, като се топлехте пред огъня на единствената запалена камина в цялата къща, а мисис Тейлстроп кръжеше край вас и ви предлагаше топли кифлички. Не, миналата нощ, сър, нямаше нито една звезда, която да бъде възхвалявана. Пък и Оуен ни най-малко не се вълнува от цветя. Карат го да киха. Колкото до мен, аз си бях в леглото и сънувах рождения си ден. Напоследък той често присъства в сънищата ми.
— О! — отвърна попечителят й, объркан и, беше сигурна в това, разгневен на сина си, че й е позволил да се измъкне от мрежите му.
Беше раздразнен и защото всичко, което Каролайн бе казала, беше вярно. Действително си беше посръбнал добре от брендито на баща й, докато мисис Тейлстроп кимаше любезно на всяка дума, която излизаше от устата му. Това, беше повтаряла редовно на Каролайн тя, било едно от най-съществените задължения на една дама — да слуша и да кима, да се усмихва и да предлага храна и напитки. Всички тези приказки изкарваха момичето от кожата му.
Тя погледна Фолкс изпод веждите си. Той изглеждаше все още ядосан и като че не беше сигурен как да постъпи. Каролайн много добре си представяше подробните инструкции, с които беше засипал кльощавия си син, а тон така го бе подвел…
Мъжът се изкашля и каза, възвърнал спокойствието чара си:
— Колкото до рождения ви ден, скъпа мис Дъруент-Джоунс, реших за обяд да се съберем само най- близките роднини.
Не я интересуваше къде и как щеше да посрещне празника си. Затова кимна:
— Чудесно, сър. Жалко, че нямам и други близки роднини в околността.
— Двамата с Оуен ще бъдем възможно най-внимателни и грижливи към вас. Мисля, че подаръкът, който синът ми е купил за рождения ден — дали да го кажа? — ще послужи и като годежен подарък.
Ето че той най-после разкри картите си. В първия момент тя не знаеше какво да отговори. Но след това се усмихна широко.
— Колко мило от страна на Оуен, но ми се струва, че е още прекалено рано за това, сър. Мистър Дънкан ми направи предложение, но ние решихме да изчакаме идния месец и тогава да съобщим за нашия годеж. Ще се оженим по Коледа. Не, не бих могла да приема подарък от Оуен, докато двамата с Дънкан не обявим официално намеренията си.
— Мистър Дънкан? Кой, по дяволите, е този мистър Дънкан!
Фолкс изглеждаше така, като че всеки момент щеше да получи удар. Лицето му подпухна и почервеня. Това й достави огромно удоволствие и във въображението й той се строполи върху главното стълбище, гърчейки се с пяна на устата.
— О, той е съсед. Наричам го „моя скъп кавалер“. Дънкан е потомък на една от местните фамилии, живееща тук от няколко века. Сближихме се през последните три години. Той е много красив джентълмен, с волева брадичка, а ушите му не са нито остри, нито щръкнали. Сър, възнамеряваме да се оженим и да обединим земите си.
— Никога досега не сте споменавала пред мен за този джентълмен, скъпа мис Дъруент-Джоунс. Всъщност никога не съм чувал за някакъв си мистър Дънкан. Това не оправдава очакванията ми за вас, и
