някакъв холандски кораб на Карибските острови. Господи. Норт, излъгал си се, трябва да си се излъгал. Не мога да позволя Елинор да умре.
— Съжалявам, сър, наистина съжалявам. Тя е мъртва.
Бенджамин Трийт се обърна и бавно се отправи към френския прозорец на всекидневната, откъдето се излизаше към малка градина, цялата в цветя. Августовските рози се редуваха с цъфнали храсти и хортензии, яркочервеното — с розово и жълто. Сред тях стоеше едно дъбово дърво — толкова старо и дебело, че закриваше част от градината. Дънерът му беше обвит в бръшлян. Норт дочу църкането на скрит в храстите щурец.
Доктор Трийт стоеше там, с потрепващи рамене, и Норт Найтингейл разбра, че той се бори със сълзите си.
— Много съжалявам, сър. Не знаех, че сте близки с мисис Пенроуз. Трябва да дойдете с мен, сър. Има още нещо, което трябва да знаете.
Лекарят бавно обърна глава към него.
— Каза, че е мъртва. Какво има още? Хайде, Норт, какво е станало?
— Смятам, че не е паднала от скалата. Мисля, че някой я е блъснал. Не съм я докосвал, само проверих дали има пулс. Реших, че вие трябва да я видите.
— Добре — отвърна най-после доктор Трийт. — Ще дойда. Чакай, какво каза? Някой я е бутнал ли? Но това е невъзможно! Всички обичаха Елинор, всички. О, Боже!
След това се провикна:
— Бес! Слез, моля те. Трябва да изляза. Джак Марли ще пристигне всеки момент. Бес? Побързай.
Бес Трийт се появи на вратата на всекидневната, задъхана, притиснала с ръка гърдите си. Беше висока, слаба жена, с коса по-черна дори от тази на Норт. Братът и сестрата си приличаха много. Тя видя госта, направи реверанс и каза с видимо удоволствие:
— Милорд, вие сте се прибрали вкъщи? Колко приличате на бащи си! Но всички мъже от рода Найтингейл си приличат един на друг, поне така твърди мисис Фрийли, както и майка й преди това. О, Боже, нещо не е ли наред? Защо излизаш, Бенджи? Какво се е случило? Да не би да се е разболял някой в Маунт Хок?
Доктор Трийт я погледна, но като че не я виждаше. Очевидно духом не беше тук. Мислите му се рееха далеч от Пърт Котидж, от сестра му и от Норт, които стояха край него. Той поклати глава, като че се опитваше да дойде на себе си.
— Джак Марли има цирей на врата си. Ако искаш, погрижи се за него, ако ли не, кажи му да дойде друг път. Недей да пестиш карболовата киселина — първо трябва да го почистиш добре. Нали знаеш, той никога не си мие врата.
— Известно ми е това. Бенджи. Ще се оправя с него.
Норт каза само:
— Случило се е нещастие, мис Трийт. Трябва да тръгваме веднага.
— Нещастие ли? Какво е станало? Какво не е наред. Бенджи?
Главата на доктор Трийт все така трепереше. Той мина мълчаливо край сестра си, последван от Норт.
Втора глава
Хънимийд Манър, Саут Даунс
Каролайн трепереше. В къщата винаги ставаше влажно, щом се застудеше. Дори вълнените чорапи мокрееха на краката й. През последните два дни или валеше като из ведро, или преваляваше дребен, подобен на мъгла дъждец. Температурата беше паднала и всички се чувстваха зле, в това число и домашната кафява раирана котка, и Люси, дебелият плосконос мопс6 на мисис Тейлстроп, която непрекъснато мъкнеше животното, увито във вълнено одеяло.
Тя потръпна отново. Господи, колко беше студено! Това беше дело или на двата призрака, които се разхождаха понякога насам, като вледеняваха всичко, до което се докосваха, или на скъперничеството на Роланд Фолкс, нейния настойник.
Нямаше смисъл да гадае. Привиденията нямаха никакъв шанс. На тях сигурно също им беше студено. Повече от три дни не бяха дали никакви признаци на живот, откакто беше пристигнал мистър Фолкс. Не бяха уплашили нито веднъж дори котката, чиято опашка в такива случаи щръкваше високо нагоре. Не че призраците се появяваха чак толкова често… Правеха го само веднъж-дваж пъти годишно и тогава картините започваха да треперят и да падат от стените, а слугините изскачаха с писъци от кухнята, защото гърнетата с мляко по необясним начин се катурвали в скута им. Като че идваха, за да напомнят на обитателите на имението, че съществуват неща, които не могат да бъдат обяснени на страниците на местния вестник.
Всеки път, когато мистър Фолкс я посещаваше, той поемаше командването. Това я вбесяваше. Хънимийд Манър беше домът на родителите й, следователно — и неин. Дървата за огрев и камините също бяха нейни, но той нареждаше на слугите да не палят огън до ноември. Гласът му винаги звучеше обвиняващо, като че се опитваха да го измамят. Жалко, че призраците не се появяваха никога по време на визитите му, дявол да ги вземе!
— Винаги е така с мъжете — казваше мисис Тейлстроп всеки път, когато Каролайн се опиташе да се оплаче от подобно отношение. Поклащайки глава като мъдра жена, която поучава послушница без особена надежда за успех, и без ни най-малко симпатия в гласа, тя завършваше: — Поискат ли нещо, трябва да им го дадем. Те са господарите на домовете си. Това е тяхно право. Трябва да се примириш, мила. Наистина трябва да се опиташ.
— „Глупости!“ — отвръщаше неизменно Каролайн. Това беше нейният дом, не неговият.
В отговор мисис Тейлстроп само я потупваше по ръката и цялото й поведение ясно говореше, че малката все още нямаше понятие от нещата в живота. После добавяше:
— Слушай, скъпо дете, ще разбереш това един ден, когато си имаш съпруг. Ако не се научиш да се подчиняваш, мъжът ти няма да е доволен от теб. А това, обещавам ти го, тъй като аз самата бях благословена да имам съпруг, може да се окаже крайно неприятно.
„Съпруг?“ Шансовете да има такъв не бяха големи. Каролайн бе решила така още прели две години, на седемнайсетия си рожден ден, и все още не беше на друго мнение.
Зъбите й започнаха да тракат. Влезе в Цветната стая, наречена така заради избелелите тапети с червени рози, които бяха на не по-малко от шейсет години и отдавна се белеха. Търсеше някакво топло местенце, но и тук камината беше празна, нямаше нито пепел, нито дърва в нея. Очевидно строгата забрана на попечителя й беше достигнала дори тази стая, в която понякога съседите се отбиваха на чай. Защо беше толкова свидлив? Парите бяха нейни, нали? Какво го интересуваше колко дърва ще изгори? Защо винаги й отказваше да подмени остарелите канапета, столове и завеси? Защо не й позволяваше да купи дорестата кобила, която й беше предложил сър Роджър? Защо не можеше да си позволи нещо по-добро от раздрънканата двуколка, която като че всеки момент щеше да се разпадне, и от кротката стара кобила, която при едно надбягване сигурно щеше да бъде победена дори от костенурка… Ами арендаторите? Къщите им имаха крещяща нужда от стягане. Трябваха им нови плугове и семе за посев. Нищо не беше направено от смъртта на баща й насам. Чувстваше се много виновна, но нищо не можеше да стори.
Макар че се опитваше да не го признава дори пред себе си, Каролайн знаеше отлично защо попечителят й пестеше всяко пени. Той просто искаше за себе си парите й и гледаше на всички разходи за нея самата, за земите и имението й като на излишно прахосничество. О, но парите й нямаше да попаднат в неговите ръце! Той скоро щеше да се увери, че няма да стане така, както си го мислеше.
Девойката започна да тупа с длани по ръцете и раменете си, за да се стопли, после разтърси глава. Цялата ситуация беше абсурдна, беше повече от смешна. Каролайн излезе с бързи крачки навън. Слънцето току-що беше надникнало иззад надвисналите сиви облаци.
Тя застана на тесните стълби пред главния вход и вдигна лице към небето. Трябваше да изяде закуската
