Лорд Найтингейл

Кой беше този някой?

Тя се протегна и разбра, че ръцете й са вързани зад гърба й, на глезените й също имаше въже. Скалата я предпазваше от вятъра, но въпреки това студът я пронизваше.

Къде беше този някой?

Беше съвсем сама.

Изпита такъв ужас, че мозъкът й се смрази. В този момент съвсем ясно видя майка си: обичното лице, зелените, искрящи от смях очи. После образът започна да избледнява, докато накрая остана само споменът за него. Беше забравила колко зелени бяха очите на майка й…

— Майко — прошепна Каролайн. — Майко…

Беше съвсем сама в тъмната нощ. Вятърът танцуваше край нея. Очевидно този, който я бе пренесъл дотук, беше мъж. Мъж, който имаше достъп до Маунт Хок.

Кум? Беше се върнал усмихнат и с виновно-глуповат вид. Беше довел със себе си майката и сестрата на Норт само за да заприлича на светец, на човек със съвест; за да ги накара да забравят лъжата му за уж насрочената с любовника й, доктор Трийт; да забравят, че беше сложил отровата в супата от говежди опашки, от която на бедната Алис й беше станало толкова зле.

В този момент Каролайн чу някакво слабо изохкване, близо до себе си. Тя се сви на кълбо, опитвайки се да избяга от този звук, защото й се струваше ужасяващ. И в същия миг разбра, че стенанието идваше от нея, от дълбините на душата й. Разбра, че страхът се бе превърнал в част от същността й. С нея бе свършено. Беше открила Норт, но сега, само след няколко месеца, той отново щеше ла бъде сам. Не, той вече имаше майка си и сестра си. Нямаше да се превърне пак в предишния мрачен, потънал в нерадостни мисли човек, който никога не се смее и шегува.

„Не искам Норт да се смее без мен!“ Това беше егоистично, но не зависеше от нея. Не желаеше просто да стои тук в очакване онзи някой да се върне, да я наръга с нож и да я бутне от скалите.

Каролайн не искаше да умира.

За първи път откакто се бе събудила, усети съзнанието си напълно бистро. Не хранеше кой знае какви надежди, но не възнамеряваше да легне и да зачака смъртта си. Изпробва въжето, омотано около китките й. Беше здраво. Опита се да раздалечи глезените си. Можеше да ги разтвори на не повече от петнадесетина сантиметра. Това нямаше да й позволи да тича, а само да се движи едвам-едвам, като спънат кон. Добре тогава! Тя нямаше да се предаде просто така. Трябваше да направи нещо. Опипа краищата на огромната скала. Всички ръбове бяха остри. Молеше се само да бъдат достатъчно остри.

В този момент разбра, че ръцете й са голи, че вече бяха прекалено студени и скоро щяха да се вкочанят. Значи нейният похитител бе сложил наметалото й, но бе оставил ръцете й без ръкавици. „Това не е толкова лошо“ — помисли тя и започна да трие силно въжето в един от острите ръбове. Не след дълго усети болка в дланите си. Стисна зъби и продължи да търка назад напред.

Два черни облака се сляха и закриха луната. Този пълен, непрогледен мрак беше наистина ужасяващ. Като че ли стана по-студено, вятърът като че започна да вие по-силно. Чуваше ясно как вълните се разбиваха с грохот в подножието на Сейнт Агнес Хед и запращаха пръски пяна високо, почти до средата на скалите.

„Движи се, по дяволите!“ Каролайн започна да търка по-бързо ръцете си. Усещаше боцкаме като от иглички и разбра, че това бе от раздвижилата се кръв. Поне вече чувстваше нещо. А това не беше без значение. Беше се задъхала — от болката в китките, от студа, от бодежите в дробовете си. Спря за момент, пое си дълбоко въздух и лекичко подръпна въжето.

Беше поразхлабено.

Приплака й се от облекчение, от породилата се надежда.

Отново се захвана за работа. След малко въжето бе прерязано и тя бе свободна. Вдигна ръцете си пред лицето и се вгледа в тях. Бяха синьо-червени, жестоко одрани и с ясна диря от врязаното до преди миг в китките й въже. Всичко това беше без значение. Беше свободна и все още жива. Бързо освободи глезените си. Когато обаче опита да се изправи, веднага се строполи върху земята.

„О, Боже, прекалено съм измръзнала!“ Каролайн бясно започна да разтрива краката си. Опитваше се да не обръща внимание на адската болка в тях.

Изправи се отново, като се подпираше в скалата и успя да се задържи права. Направи крачка, после още една, и още една.

В този миг дочу звук от приближаващ се кон. Всъщност по-скоро усети ударите на конските копита в земята, а не ги чу. Той се връщаше за нея. Тя обаче нямаше да стон тук и да чака безропотно.

Скалите бяха голи. Какво да прави?

„Брегът!“ помисли си Каролайн, повдигна полата и пелерината си и хукна на север към пътеката, водеща до морския бряг, двайсетина метра по-нататък. Там щеше да намери някакво оръжие — камък или парче дърво. За да я хване, убиецът трябваше да се спусне надолу по стръмната пътека и това щеше да й даде време да измисли нещо, да открие оръжие, за да се защити. Може би щеше да успее да му надмогне чрез изненада.

До ушите й достигна гневен вик, последван от проклятия и псувни. Отнесе ги вятърът. Същият вятър, който като че сега вилнееше вътре в нея и заради които не можеше да си поеме въздух и имаше бодежи в гърдите. Тя обаче почти беше стигнала пътеката.

Ездачът се приближаваше. Вече можеше по-ясно да чуе виковете и проклятията, които веднага се разсейваха от усилващия се вятър. Нищо чудно, че тук не растяха дървета. Не биха могли да оцелеят при тази хала.

Бебето й. Ръцете на Каролайн автоматично се притиснаха към корема й, като че биха могли да предпазят детето. За миг загуби равновесие и се плъзна надолу по пътечката. Успя да се спре, а под краката й се разлетяха камъчета и пръст.

Тя се изправи и се заслуша, дишайки тежко. Конят се приближи още повече. Скоро човекът щеше да бъде точно над нея, щеше да погледне надолу и да я види. Трябваше да побърза.

Бягаше, плъзгаше се, на няколко пъти едва не полетя с главата надолу. Не биваше обаче да се спира, иначе щеше да умре. „Кой е този човек, Господи?“

Каролайн се спъна и полетя надолу. Протегна ръце, за да не падне по лице, и се затъркаля към подножието. Там полежа неподвижно, надявайки се, че не си е счупила нещо. После се изправи, вдигна очи и видя обгърнатия с пелерина силует на върха, който гледаше към нея. После непознатият се спусна надолу също така бързо и безразсъдно като нея. Черното му наметало се вееше около него и създаваше впечатление, че към нея лети самият дявол.

Каролайн се затича по мокрия лепкав пясък, като се оглеждаше безумно за нещо, което би могло да й послужи за оръжие. Тогава забеляза един клон, който обаче не бе достатъчно дебел, за да го хване здраво. Тя го сграбчи и, без да намалява скоростта си, се спусна към блажната ивица. Над нея висяха глинести пясъчници, които стихиите търпеливо, в продължение на столетия, бяха отделяли от по-твърдите скали.

„Ще ме хване“, мислеше си ужасена тя, спряла за момент. Дишаше тежко, ушите й бучаха, остра болка раздираше гърдите й. Какво да нрави? Под издълбания пясъчник беше по-тъмно и това щеше да и осигури поне временно скривалище. Той обаче щеше да я последва. Трябваше да действа с изненада.

Черните облаци внезапно се разнесоха и луната отново изгря. Над главата й прелетя керкенез. Тогава забеляза особените контури на скалата, които биха позволили на човек да се изкатери по нея. Норт не бе споменавал никога за подобни вдлъбнатини, нито пък тя ги беше забелязала преди. Не си зададе изобщо въпроса как се бяха появили те, нито кой и защо ги беше направил. Това бяха нарочно направени опори за краката и ръцете. Без да мисли повече. Каролайн хукна към първата от тях и се повдигна нагоре.

Кракът й пасна точно на опората. Вкопчи се в една издатина, определено имаща за цел да подпомогне катерача, и се покачи върху втората подпора. Тогава разбра, че не би могла да се катери с клона в ръце. Обърна се, видя човека под себе си и захвърли клона с всичка сила отгоре му. Не беше много по-високо от него, но правеше всичко, което зависеше от нея. Шансът й беше единствено в това да стигне горе прели него, тогава може би дори щеше да успее да избяга с коня му.

Чу го да ругае, когато клонът падна отгоре му.