на четвърт миля, ще яздя Джиг и Бони Блак. На такова разстояние те могат да бягат по-бързо и от вятъра. Ами ти?
— Тинпин. Този път той ще те победи, Джеси. Нямаш никакъв шанс. Цяла седмица му говорих, подкупвах го с най-хубави неща, обяснявах му, че ти си само едно загубено женско същество и че ако отново те остави да го победиш, ще трябва да се оттегли опозорен. Той е готов. Ще се бори на живот и смърт.
— Само гледай ти да стоиш настрана от мен, Джеймс. И внимавай да не вземеш да ме бутнеш в някое дърво или канавка. Освен това защо не яздиш Консол? Той е най-упоритият и старателен кон, който някога съм виждала.
Нямаше защо да се изненадва и затова бавно й каза:
— Права си. Консол има малко по-дълъг гръб, отколкото трябва, но наистина е упорит и се отдава на състезанието с цялото си сърце. Винаги съм се боял, че ако се надбягвам с него повече от четвърт миля, ще му се пръсне сърцето само защото ще се е напрегнал докрай.
— Ти обаче няма да го насилваш прекалено много. Тъкмо заради това си един чудесен ездач. Е, не толкова добър, колкото баща ми или мен, но все пак си те бива. Слушай, досега разсъждавах, Джеймс, и реших, че Кони Максуел не ти е точно любовница.
— Съвсем си права. Тя ми е приятелка. Аз я харесвам, тя ме харесва и ни е приятно един с друг. Един мъж трябва да плаща на жената, за да му бъде метреса. Кони е независима. Тя може да ме изрита от живота си винаги когато реши, че се е отегчила от мен. Виж, Джеси, ти си неомъжена, девойка си, и подобен разговор не е никак подходящ за теб. Той не би смутил Гленда, но за теб просто не е подходящ. Яж си сега сладоледа.
— Ям го. Много е вкусен. Бих искала още един.
— Само да не ме караш после пак да те нося.
— Смяташ, че съм дебела?
— За Бога, Джеси, ти си точно толкова кльощава, колкото крака на тази маса. Просто се шегувам с теб.
— Нелда и нейният съпруг, Бреймън, идваха снощи у нас на вечеря. Той е ужасно дебел, Джеймс, и яде като Фрайър Тък, който сега сме го дали за разплод, а той, ако реши, може да плюска и като прасе. Не мисля, че Нелда го харесва много.
— Кого не харесва — Фрайър Тък или нейния съпруг?
Джеси си хапна още малко сладолед.
— Нелда изобщо не обича коне, така че, струва ми се, неприязънта й може да се отнесе и за двамата. Гленда й разказа как щяла да се омъжи за тебе в края на лятото. Щяла да бъде красива септемврийска булка. Тя твърди, че дотогава ти вече ще си готов. Мама е съгласна с нея. Каза, че вече ще си надживял скръбта си, ако изобщо все още си бил скръбен, в което тя се съмнявала, защото си мъж, а мъжете явно не можели да тъгуват дълго. Да скърбиш за какво, Джеймс?
Той й отговори с глас, който звучеше далечен, като далечна африканска пустиня:
— Бях женен. Жена ми умря при раждане. Това беше преди три години. Отново ти обръщам внимание на това, че няма да се оженя за сестра ти. Защо не вмъкнеш това в семейния ви разговор на масата довечера? Не искам да бъда груб с Гленда, Джеси, но нямам намерение да се женя за нея.
— А мен харесваш ли ме?
— Не особено. Ти си истинска напаст. Но пък си добра ездачка. Не ме поглеждай с тоя твой опулен поглед, хлапе. Е, добре, харесвам те… понякога. Виждам, че си свършила. Искаш ли още един сладолед?
— Не. Ако така можех да наддам в гърдите, щяха да изям още един, но не мога. Гленда непрекъснато се перчи със своя бюст. Тя е толкова красива.
— И какво от това?
Следващия вторник Джеси беше мъничко потисната, когато влезе в книжарницата на Комптън Фийлдинг. Причината беше в Джеймс, който, както й беше обещал, я победи на надбягванията предишната събота, като успя точно преди финала да придума Тинпин да изпревари с цели две дължини нея и Джиг. После Джеси трябваше да слуша мърморенето на баща си, който обаче взе бутилка шампанско и я занесе в „Маратон“ да вдигне наздравица за Джеймс. От това и двамата се бяха напили като мотики.
Тя се молеше Джеймс да получи страшно главоболие, но в неделя сутринта той беше в църквата, заедно, с майка си, Ърсюла и Джиф, за да чуят как Уинсли Пелът призовава всички присъстващи да проявяват повече разум и умереност в живота си. Тогава тя беше погледнала Джеймс със злобна усмивчица.
Сега застана в книжарницата на господин Фийлдинг и го изчака да свърши с един клиент, след което се приближи към него с дневника в ръка.
— Какво ще кажеш за книгата, Джеси?
— Много е увлекателна. Накара ме да се почувствам така, сякаш съм там, толкова живи са описанията. Е, не всички, разбира се, но достатъчно, за да поддържат интереса ми.
— Нещо се смръщи. Защо?
— Просто си спомних как на няколко пъти бях почти сигурна, че този дневник ми звучи някак познато. Глупаво е, разбира се. Ще го купя, господин Фийлдинг. Може би разполагате с още някой дневник за мен? Е, искам да кажа, ако не можете да ми предложите нови романи.
Той наистина имаше още един дневник и тя плати за него на място. Беше писан от някакъв английски моряк, в началото на осемнадесети век, който преследвал и окачвал на бесилката пирати. Той я изпрати от магазина до улицата и й каза:
— Отдели му малко време на този дневник, Джеси. Човекът, който го е писал, не е кой знае колко умен и има навика често да се повтаря, но може би ще го намериш за интересен.
— Надявам се… — Думите й заглъхнаха накъде в гърлото. Тя едновременно чу и видя връхлитащата каруца. Мъжът я караше право към нея с бясна скорост, конете пръхтяха запотени, като чаткаха с все сила по павираната земя. Нямаше време за нищо. Мъжът сигурно беше луд. А може би беше пиян. Тя все пак успя да отскочи назад към тротоара, смразена от най-ужасния страх, който някога беше изпитвала в живота си. Тогава каруцата зави отново към Джеси. Мъжът на капрата крещеше на конете, налагаше ги с камшика и ги насочваше право към нея.
Комптън Фийлдинг я сграбчи в последния момент и с все сила я захвърли към вратата на своята книжарница. Главата й изкънтя в рамката на вратата и тя загуби съзнание.
— Боже мой, Джеси! Отвори очи! Джеси!
След няколко секунди тя се опули към Комптън Фийлдинг, който беше толкова пребледнял, че приличаше на чаршафите, които всеки вторник висяха на простора зад къщата в Уорфийлд.
— Ох, главата ми. Този човек беше луд. Опита се да ме убие.
— Не — отвърна Комптън Фийлдинг. — По-скоро беше пиян. Просто глупава случайност. Не се притеснявай за това, момиче.
— Тогава защо избяга?
— Не знам, но ще поразпитам наоколо за него.
— Може би е преследвал вас, господин Фийлдинг.
— Да, би могло да се предположи — Фийлдинг се ухили. — Искал е да му давам уроци по цигулка и аз съм му отказал.
Тя също са засмя, но едва-едва.
Вечерта, докато се хранеха, Джеси описа на семейство го си за тази кошмарна случка. Когато свърши, майка й каза:
— Никой нормален човек не би поискал да те убие, скъпа. Очевидно е била някаква странна случайност. Това е едната възможност, или пък Комптън Фийлдинг е бил прав: някой се е опитал да смачка него.
Гленда си взе малко от желирания крем, после облиза устни само за да ги присвие важно и вметна:
— Мама е права. Кой може да има чак такъв интерес към теб, че да те убива? Това е пълен абсурд. Както и цялата ти история.
