Баща й, който до този момент не беше проговорил, сега бавно попита:
— Точно така ли, както го разказа, се случи всичко, Джеси? Добре. Ще поговоря с Комптън Фийлдинг. Забрави за това сега, мила моя. Яж си задушеното. Браво, точно така.
Баща й повече не спомена за инцидента. До следващия ден за надбягвания, когато се беше заклела, че ще бие Джеймс до побъркване, тя вече беше забравила за него. И хубаво, че стана така, защото един жокей от Вирджиния се опита да я блъсне от седлото с дръжката на своя камшик. Беше бурен състезателен ден, много ездачи получиха наранявания и нито тя, нито Джеймс се представиха много добре.
ОСМА ГЛАВА
Идеалният чистокръвен кон се ражда, отглежда се, за да тича, за да побеждава, и е готов да се състезава до смърт.
Балтимор, Мериланд Април, 1822
Когато Джеймс я видя да излиза от един магазин за рокли, той се почуди какво, по дяволите, можеше да прави Джеси Уорфийлд точно в такъв магазин. После й махна с ръка. Когато я настигна, я покани в „Балбъни“, за да хапнат още сладолед. Не знаеше защо го направи, но го направи. Може би защото и двамата бяха загубили на последните надбягвания.
И въпреки това радостта на Джеси беше смущаващо нескрита. Двамата обсъждаха надбягванията и се оказаха в рядкото положение да си съчувстват един на друг. Когато Джеймс й поръчваше втора купичка сладолед, той все още не й беше направил нито една злонамерена забележка.
В този момент господин Парвис, дългогодишен журналист от „Федерал Газет“, влетя в салона, като крещеше:
— Току-що са намерили Алън Белмонд, прострелян през устата!
— О, Боже! — възкликна Джеси. — Тогава той значи е мъртъв, господин Парвис?
— Джеси, ти ли си това тук? Да, той е по-мъртъв и от скумрия, уловена в Патапско и отлежала цяла седмица по доковете. Задната част на главата му е изхвръкнала. Горката му малка женичка го намерила в една от стаите за конски амуниции.
— Не мога да си представя Алън да се застреля сам — отбеляза безизразно Джеймс.
— Прав сте — каза господин Парвис, като потриваше ръце. — Някой го е убил.
Потресена, Джеси си мислеше за нейната сладка Алис — крехка, плаха и нерешителна. Но въпреки това Джеси винаги я беше харесвала, може би защото Алис никога не е изричала и една лоша дума за това, че тя участва в надбягвания с коне и че носи мъжки бричове. Именно Алис й беше казала за смеската от краставици за избелване на луничките. Джеси си представи Алън Белмонд с изхвръкнала задна част на главата и насмалко не се изповръща в сладоледа си в синята купичка на „Балбъни“.
Ослоу Пени каза:
— Джеси, ти се притесняваш за Алис Белмонд. Ще я видиш утре и ще можеш да се въртиш около нея, колкото поискаш. Сега обаче престани с въздишките и плачевната физиономия. Точно така. Просто си дъвчи тая сламка, нахлупи си шапката над лицето, за да пазиш тая твоя хубава бяла кожичка, и слушай историята за котарака Грималкин.
— Слушам, Ослоу — Джеси придърпа старата си опърпана кожена шапка над очите, облегна се назад в една купа сено, сви колене и продължи да дъвче една дебела сламка.
— Нали помниш, че всички чистокръвни коне произхождат от три, и само от три жребци:
— Да, от Байърли Търк, Дарли Арабиан и…
— Годолфин Арабиан. Точно така, Джеси. А сега мълчи и слушай. Годолфин Арабиан се родил още през 1724 година. Да, но другар на Годолфин Арабиан не бил нито някой помощник от конюшнята, нито неговият пият стопанин или дори някое магаре. Ами бил котаракът Грималкин. Този проклет петнист котарак яздел на гърба му, изправен на задните си крака, страшно горд и самодоволен, с източен врат, и оглеждал света, сякаш бил истински принц. Котаракът ядял до него, прокарвал нокти през гривата му, за да не се сплъстява, и спял провесен на врата му. Никой не можел да проумее защо този кон и този проклет котарак били толкова неразделни, но това било самата истина. Но ето че след време се случило така, че котаракът Грималкин умрял.
— И конят полудял — продължи унесено Джеси. — Отказвал да яде по цели дни. Не допускал никой да се приближава до него. Все повече слабеел и губел сили. После сякаш възстановил нормалното си състояние, но не било съвсем така. Не допускал никаква друга котка до себе си. Опитвал се дори да убие всяка котка, която за миг му се мерне пред очите. Казват, че когато умрял го погребали под вратата на конюшнята до котарака Грималкин. — Джеси отметна глава назад. — Това е прекалено хубава история, Ослоу. Струва ми се, че ти сам си я съчинил.
— Не, той не я е съчинявал, наистина.
— Джеймс, какво изобщо правиш тук?
— Питър ми каза, че вие двамата си разказвате разни невероятни истории.
— Тя е страшно разстроена за горкичката Алис Белмонд. Не разбирам защо, след като сега момичето просто се е отървало от негодника си съпруг. Исках малко да я поразвеселя. И успях.
— Добре. Слушай, Джеси, недей да се разстройваш. Тази шапка не съм я виждал, май?
— Намерих я в един сандък на тавана. Има нужда само да се поизчисти и дооформи малко. Харесва ми.
— Действително е шапка с фасон: пази ти носа от слънцето. Струва ми се обаче, че надушвам миризма на нафталин. Колко старо е това нещо, Джеси?
— Мисля, че е била на дядо ми.
Той се загледа в шапката още за миг, поклати глава и каза:
— Дошъл е Гордън Дикенс, съдията. Иска да разговаря за Алън Белмонд. Гордън е разбрал, че тук са ставали сериозни размирици само няколко дни преди да убият Алън, и че Белмонд толкова е побеснял, че е поискал още същата вечер да си отведе Суийт Сузи. Джеси, защо си потриваш гърлото? Защо стана по-бяла дори от корема на моята котка?
— Нали аз го заплаших, Джеймс, и то пред свидетели. Ти почти насила трябваше да ме дръпнеш от него. Мислиш ли, че ще ме обесят?
— Не. Аз наистина ли те дръпнах от него? Странно, че не си спомням нещата точно по този начин. Хайде, елате с мен и двамата. Данси Хулахан е тук — струва ми се, можем да кажем, че всички герои от драмата са тук.
Гордън Дикенс мразеше чая, защото мащехата му го беше карала да пие чай, докато не се напикае в гащите. „Идеално наказание за устато малко момченце“, казваше тя с огромно задоволство, докато накрая той не се удържаше. Сега мразеше дори да гледа как някой друг пие това гнусно нещо, защото от него отново му се приискваше да се облекчи. Едва се сдържаше, докато гледаше как Джеси Уорфийлд пие този ужасен чай, но знаеше, че е длъжен да го направи. Беше тук, за да изпълни дълга си. Трябваше да бъде нащрек. Необходимо беше не само да изслушва думите на всеки, но и внимателно да изучава израженията на лицата им. Баща му винаги му беше казвал: „Винаги можеш да видиш вината, изписана върху лицето на някой мъж или жена, стига да знаеш какво и как да гледаш“. Не беше много сигурен какво точно означаваше това, но умееше да наблюдава внимателно. Точно сега не можеше да мисли за младата си чувствена жена, която лежеше в тяхното легло, топла, гола и разчорлена. Той преглътна и си наложи да се върне към задълженията си. Погледна момичето, което пиеше чай, Джеси Уорфийлд, после — Данси Хулахан, и накрая — Джеймс Уиндам.
— Да ти предложа една кифла с масло, Гордън?
— Не, Джеймс, благодаря ти. Искам да чуя какво се е случило, след като Джеси Уорфийлд е довела кобилата обратно тук. Да, Томас, влез и ти. Ти също си бил сред тук присъстващата компания онази нощ, нали?
