Ужасена, събрах всичките дневници накуп, увих ги в една мушама и ги зарових. Сигурно все още са там. Спомням си, че го сънувах през първите няколко години, след като се случи това. После сънищата изведнъж престанаха, докато Джеймс и аз се оженихме и започнахме да…
Джеймс допълни с трудно скривана горчивина:
— Изглежда, че нашата брачна интимност е възвърнала сънищата й. Това е ужасно. Удоволствието да бъде последвано от такъв кошмарен спомен…
— Съкровище значи, а Джеси? — прошепна Антъни, с очи, потъмнели от вълнение. — Ама съвсем истинско съкровище?
— Да, съкровище. — Джеси усети, че всички в стаята са вторачили погледи в нея. Тя бавно поклати глава. — Има и още един дневник, написан от Черната брада, до който се е добрал някакъв човек на име Червеноокия. Стария Том се запознал с него в Монтего Бей в Ямайка. Червеноокия го бил търсил да се срещнат. Казал му, че притежава третия дневник на Черната брада и че ако ги съберат и трите заедно, ще научат къде си е заровил съкровището Черната брада.
Явно, че Стария Том не е носел никакви дневници със себе си, затова се споразумели Червеноокия да дойде в Окракоук, за да събере своя дневник с тези на Стария Том. Стария Том също беше убеден, че ако двамата съберат дневниците, ще намерят съкровището. Същата онази вечер Червеноокия дойде до къщата на баща ми и Окракоук и се опита да ме отвлече, защото очевидно ме е видял, че излизам от колибата на Стария Том до брега. Сигурно по някакъв начин е разбрал, че аз съм го убила. Навярно се е и сетил, че съм заровила дневниците. Трябвало е да ме отвлече, за да му ги дам. Моето куче, слава Богу, ме спаси, но тогава си ударих лошо главата и загубих съзнание. Когато дойдох на себе си след три дни, моите родители ми казаха, че съм имала ужасна треска с висока температура и че едва не съм умряла. Не си спомням нищо от това.
— Не мислиш ли, че Маги беше права? Че единият удар по главата те е накарал да забравиш, а другият ти е върнал спомените? — каза Баджър.
— Не, кошмарите й се върнаха, след като започнахме да се любим. Не искам това да продължава повече. Така Джеси ще загуби всякакво желание да ляга с мен — унило промълви Джеймс.
Антъни обаче си знаеше своето. Той подскачаше от крак и едва изчакваше възрастните да замълчат:
— Радвам се, че си убила онзи ужасен човек, Джеси, но това не е толкова важно. Важното е съкровището на Черната брада. Знаеш ли, че аз още не съм бил роден, когато мама и татко са намерили другото съкровище, наследството на Уиндам?
— Е, тогава това ще бъде твоето първо търсене на съкровище, Антъни. Мисля, че то съществува, може би някъде около Дупката на Тийч. Трябва само да се върнем там и да изровим дневниците на Черната брада, за да открием къде е заровена цялата плячка. Но дори и тогава може да не открием ключа към загадката, защото нямаме третия дневник. Моят баща ми каза, че мъжът, който се опита да ме отвлече, Червеноокия, щял да лежи в затвора, докато стане на деветдесет години. Затова си мисля, че ще трябва да се оправим само с двата дневника на Черната брада.
Спиърс се надигна:
— Аз попрочетох някои неща за този тип, Черната брада, и открих, че през 1811 един бостънски театър е представил спектакъла „Пиратът Черната брада“. Пълна измислица, естествено, не можах да открия почти никакви правдоподобни описания за него, с изключение на това, че англичаните са го смятали за шотландец, а пък всички останали — за англичанин. Ние всички обаче сме съгласни с Джеси, че този тип, Стария Том, е бил пропаднал и гаден мръсник. Но той явно е притежавал дневниците. Джеси ги е видяла.
— Сега вече знаем какво точно да правим — включи се Маркъс. — Тъй като и дукесата от доста време вече иска някъде да пътува, това е идеалната възможност. Ще направим пътешествие до това място Окракоук и ще открием съкровището на Черната брада.
Маги с въодушевление допълни:
— Точно така. Не сме намирали съкровище вече повече от седем години. Време е да си размърдаме мозъците и да открием още едно. Мисля, че този път бих си пожелала една рубинена огърлица. Какво ще кажеш, Сампсън?
— Ще изглеждаш прекрасно с нея, скъпа моя.
— Аз мога да ви изненадам е някои ястия по местни рецепти — обади се Баджър. — Доколкото съм чул, Джеси, вашите готвачи, които живеят близо до крайбрежието, приготвят така наречената супа от рапани, в която се слагат картофи и моркови. Просто ястие, но може доста да му се услади на човек, ако е измайсторено както трябва. Аз ще ви го направя, когато стигнем в Окракоук.
— О, Маркъс — дукесата замечтано премрежи поглед, — още едно търсене на съкровище и супа от рапани, приготвена от Баджър… Това някакъв вид риба ли е, Баджър?
— Не, това е вид раковина, дукесо, а месото на мекотелото отвътре е онова, което се вади и се прави на супа.
— Аз имам няколко такива раковини — каза Джеси на Антъни. — Можеш да ги вземеш, за да си играеш с тях.
Дукесата продължи:
— Ще пътуваме до Америка. Ще посетим „Маратон“ на Джеймс. Ще се запознаем с родителите на Джеси. О, Боже, ще трябва да видим и майката на Джеймс!
— Съжалявам, дукесо, но последното е просто неизбежно.
— Това си е вече жива неприятност — отбеляза Маркъс. Той се изправи и нервно крачейки, каза на съпругата си: — Това не е нещо, което може да стане за три дни, дукесо. Ще отсъстваме поне три месеца, в най-добрия случай. Пътуването по море винаги крие опасности. Какво ще правим с момчетата?
— Ще се грижим винаги да са в безопасност — обеща Спиърс. — Те обаче трябва да дойдат с нас.
Антъни нададе възторжен крясък и започна да търчи като обезумял из стаята.
— Мастър Антъни — каза Спиърс съвсем тихичко, — ушите на възрастните са прекалено чувствителни, за да бъдат подлагани на такъв тормоз.
Момченцето бързо отиде до мястото, където стоеше баща му — при камината, и се намести до него, без да мърда, точно както и баща му беше застанал съвсем неподвижен. След малко Маркъс пак започна нервно да крачи. Антъни се нареди до него, като упорито се стараеше да върви точно в крак с баща си.
Дукесата каза:
— Ти нали миналата седмица се видя е Алек Карик, Маркъс? Можем да пътуваме до Балтимор на някой от неговите кораби. — Тя се обърна към Джеси: — Барон Карик се ожени за дъщерята на един балтиморски корабостроител точно преди три години. Алек имаше дъщеря от първия си брак, Хали, а сега той и Джени си имат син, Дев Джеймс. Може би фамилията Пакстън ти говори нещо?
— Разбира се. Спомням си, че съм чувала за това как Джени Пакстън се опитвала да управлява корабостроителницата на баща си. Сега, като се върна назад, се сещам, че се говореше и за някакъв англичанин при тях.
— Това е бил Алек. Те прекарват повече време в Англия, отколкото в Америка, но ходят при родителите й поне два пъти в годината. Джени е изключително способна жена. Вместо да пише глупави песнички като жена ми, които само тормозят моя слух на възрастен човек, тя знае как се строят кораби.
Дукесата мило му се усмихна:
— Търсене на съкровище, Маркъс…
— Не съм те виждал с такава мила усмивка откакто ти подарих онзи специален подарък за рождения ти ден миналата година. Помниш ли?
Дукесата не промени изражението си.
— Аз помня всичко, Маркъс. Можеш да не се съмняваш в това.
Графът огледа всички лица около себе си, които го наблюдаваха с очакване. Взря се надолу и към своя син, който беше вдигнал личице към него. Усети тръпката в очите на всички. Усещаше как тази тръпка го гъделичкаше отвътре и него самия.
Той бавно каза, вдигайки Антъни на ръце:
— Може би ще трябва да обмислим това още около година. Какво ще кажеш, Антъни?
— Татко! Не, моля те, недей да правиш така!
