конюшните и пасищата около тях.
— Но къде са живели прислужниците преди? — попита озадачен Баджър.
— Те бяха роби — отвърна Джеймс. — Всички са чернокожи и бяха роби. Не бяха нищо друго, освен нечия собственост. Просто ги малтретираха. Разделяха жените от мъжете им, децата от родителите им. Мразя робството. Още щом купих имението, аз освободих своите роби и започнах да им плащам надници. Те обаче живееха в колиби, от които бягаха дори най-мръсните гризачи. Трябваше да им построя и прилични жилища Просто бях длъжен.
— Разбира се — отвърна Спиърс. — Какво ще кажеш за това, Маги?
— Че Джеймс е човек със съвест. А само като си помисля, че той наполовина е американец, че не е изцяло англичанин, просто не мога да повярвам…
— Да, наистина не е за вярване — отвърна Баджър.
— Ще ви оставя сами да решите коя е по-добрата ми половина. — Джеймс се засмя, допи чая си, после взе загънатата салфетка от Баджър, пожела им лека нощ и на излизане отбеляза:
— Не е само майка ми. Другото зло е майката на Джеси. Те обаче никога не се изявяват в дует. Винаги ти идват на главата от съвсем различни страни. Сигурно ще са зарадвате да научите, че майка ми тормози също и майката на Джеси. Явно, че като момичета са отраснали заедно. — Той се усмихна на общото им смайване и се върна при съпругата си, която се беше сгушила по средата на леглото.
— Джеси ми обясни — каза Спиърс, след като Джеймс излезе, — че нейният баща бил длъжен да й осигури зестра. Това ще бъде предостатъчно, за да се направи къщата на ниво.
— Значи имаме две майки, с които трябва да се оправим? — Маги въздъхна тежко и се подпря с лакти върху кухненската маса.
— Нищо, Маги — успокои я Спиърс, — ще измислим как да овладеем положението.
— Винаги сме успявали — добави Баджър. — Утре трябва да намеря рецепта за супата от рапани.
Печалното състояние на къщата беше съвсем очевидно на другата сутрин, когато всички се събраха в трапезарията с нейната стара маса и дванадесет стола, чиято тапицерия някога е била светлосиня. Стените имаха нужда от боядисване, а килимът на пода беше сравнително чист, но толкова стар, че направо се разпадаше.
Притеснен, Джеймс мънкаше някакви обяснения, докато настаняваше съпругата си на масата.
— Купих имението от Бумър Банкс. Той е бил вдовец дълги години и изобщо не се е занимавал с къщата. Много съжалявам…
— Предполагам, че всички ще оцелеем — оптимистично изрече дукесата, докато настаняваше Чарлз в средата на едно одеяло в ъгъла на стаята. Той беше захапал захарна пръчка, подадена му от старата Бес, която щом го видя, и се влюби в него. Бес непрекъснато му гукаше нещо, обясняваше му, че е най-сладкото бонбонче, което някога е виждала, че и неговата мама също е най-хубавата малка сладурана, която познава, е, не чак толкова хубава, колкото новата й господарка, но все пак наистина чудесна. „Предаността, отбелязала дукесата пред съпруга си, е нещо прекрасно.“
— Стаята е просторна и хубава — каза Джеси. — Прозорците са големи, с приятен изглед.
— Не мога да повярвам — обади се Томас от прага, — че къщата пак е пълна. Ние всички сме толкова щастливи, че сега вие сте господарката, госпожо Джеси.
— Благодаря ти, Томас. О, Баджър, може ли пак да ми дадеш парченце от онзи хляб?
— Разбира се, Джеси — отвърна Баджър. — Господин Такъри, бихте ли подали хляба на госпожа Джеймс?
След закуска Джеймс взе със себе си Маркъс, за да го разведе из конюшните. За щастие Антъни, който просто пращеше от енергия, се лепна за тях. По време на закуска той беше възкликнал, че няма търпение да тръгне, за да търси съкровището на Черната брада. Дукесата му беше отговорила с обичайния си спокоен глас:
— Чудесно, Антъни. Можеш да отидеш с баща ти да ни потърсите един кораб.
— Пак ли кораб, мамо?
— Разбира се. Няма да можем да стигнем дотам само по суша. Трябва отново да се качим на кораб, детето ми.
Антъни не беше обелил и дума повече. Всички искаха малко да си починат, но не прекалено дълго. Съкровището ги очакваше и те го знаеха.
След като стомахът й се успокои, Джеси отиде заедно с дукесата в гостната стая.
— Джеси, преди ти и аз да започнем да правим планове, предполагам, че ще искаш да посетиш твоите роднини.
„Точно това не го искам“, каза си Джеси и потрепна при мисълта, че Гленда можеше отново да се втренчи в чатала на Джеймс. Не, сигурно нямаше да го направи сега когато той вече беше женен.
— Домъчняло ми е за татко.
— Томас предложи да напишеш едно кратко писъмце до родителите си, с което да ги уведомиш, че с Джеймс ще ги посетите за обяд. Чувстваш ли се достатъчно добре, за да направиш това?
— Ту ми минава, ту пак започва — отвърна Джеси. — В момента се чувствам прекрасно, но само след пет минути може да стане така, че да изкарам чудесния хляб на Баджър и конфитюра от ягоди на старата Бес, който ядох на закуска.
Дукесата внимателно я огледа:
— А пък и дрехите ти съвсем са провиснали. Когато се видиш с тях, ти трябва да си господарката на „Маратон“, Джеси, независимата, омъжена родственица. Нали не искаш пак да те приемат като тяхна дъщеря, тоест като човек, когото могат да тормозят и с когото могат да се разпореждат? Хайде да се посъветваме с Маги. Наистина трябва да се облечеш по-така…
— За съжаление, това няма да има никакво значение — отвърна Джеси, втренчила поглед в обувките си. — Моята майка и майката на Джеймс като момичета са отраснали заедно.
— О, Господи.
— Майка обаче поне ще бъде любезна към вас, дукесо.
Беше два часът същия следобед, когато Джеймс и Джеси потеглиха със старата му двуколка към фермата „Уорфийлд“. Всички цветя и дървета бяха все още обагрени в късните си летни цветове. Въздухът беше топъл и земята ухаеше.
— Хубаво е да се върнеш у дома — каза Джеймс и леко подръпна юздите на Белини.
— Джеймс, дали Гленда пак ще те зяпа нахално в чатала?
Той се сепна, изопна за миг юздите на Белини и се засмя.
— Надявам се, че не, но навремето колкото повече опознавах Гленда, толкова повече разбирах, че тя е просто непредсказуема. Ако го направи, ти просто не й обръщай внимание. Сигурна ли си, че си готова за това посещение, сладка моя?
„Сладка моя“. Звучеше прекрасно от устата на Джеймс като обръщение към нея, Джеси Уорфийлд, момичето, което шест години беше считал за противно хлапе. Дали още не мислеше така?
— Ще продължаваш ли да посещаваш Кони Максуел?
Той не я погледна, просто остана вторачен между ушите на Белини.
— Ще я видя, естествено, за да й кажа, че съм се оженил.
— О…
— Какво означава това? Да не си мислиш, че пак ще се любим? По дяволите, Джеси, ние с теб сме женени! А аз съм човек, който държи на брачната клетва. Няма да те изоставя. Нито пък ти някога ще ме изоставиш, защото няма да ти го позволя.
— Добре — каза тя и усети как очите й се напълниха със сълзи. Просто не можеше да разбере сама себе си. Ту й се приискваше да се разсмее, ту в следващия момент започваше да плаче като отчаяна жена. Това страшно я разстройваше. Маги само я беше потупала по ръката и й беше казала, че бебето я кара да се държи по такъв непредсказуем начин. Но Маги нямаше деца. Откъде тогава знаеше?
— Така. Ето че пристигнахме. Готова ли си за това посещение?
Тя вирна наперено брадичка. Той се ухили:
— Изглеждаш прекрасно. Роклята ти ми харесва. На дукесата ли е?
