преди, не на това, което си сега. Ти пак ще си останеш същата, Джеймс ще види това и ще те намрази, точно както те намразих аз.
Никой не можа да каже нищо след този словесен изблик. Гленда със залитане излезе от стаята. На прага се спря, рязко се извъртя и изкрещя с несдържан гняв:
— Ще те убия за това, Джеси! Ти се опозори и принуди Джеймс да се ожени за теб. Но това няма да трае дълго. Той ще се отегчи от теб още преди края на следващата седмица. Ти да представляваш интерес за мъж? Какво от това, че изглеждаш различно? Ти никога няма да бъдеш интересна за никой мъж. Ха! Защото не знаеш как да го направиш.
Оливър Уорфийлд се прокашля:
— Скъпа — обърна се той към жена си, — ще те помоля да поговориш с нашата дъщеря. Поведението й е отегчително, ако трябва да си говорим истината. Освен това Джеймс никога, нито за миг, не й е давал каквито и да било надежди.
— Той и на Джеси не беше давал никакви надежди, но ето че тя е бременна от него.
— Това е по-различно — отвърна Оливър съвсем спокойно и се изправи: — Хайде, Джеси, да идем в конюшните. На конете им беше мъчно за теб. Джеймс, ела и ти с нас.
— О, татко, така искам да ги видя. Джеймс?
Докато Джеси поздравяваше всичките помощници, докато потупваше всеки кон поотделно и му даваше морков и захарче, Оливър дръпна Джеймс с него в кабинета си. После седна зад разклатеното си писалище, извади бутилка портвайн отнякъде и напълни две чаши.
— Наздраве, синко. Как хубаво звучи само! Да пием за твоята женитба с най-добрата ми дъщеря.
— Съгласен съм — отвърна Джеймс и чукна чаша в чашата на своя тъст.
Двамата мъже пиеха бавно, без да говорят. Накрая Джеймс се облегна назад в стария разнебитен стол, в който някога бе сядал, и каза:
— Помниш ли, когато Джеси излапа цяла диня само за да не ти даде да хапнеш нито едно парче?
— Трябва да е било най-малко преди пет години. Сега не би погледнала диня.
— Сигурно има някакъв смисъл във всичкото това, Оливър.
— Единственото важно нещо е, че ще я направиш щастлива, Джеймс. Но защо всъщност тя вече не яде диня? Нямам представа.
Джеймс се усмихна над чашата си при внезапната строгост в гласа на бащата:
— Знаеш ли, че английските Уиндам заедно с двамата си сина и четиримата си прислужника дойдоха дотук с мен?
Оливър Уорфийлд го погледна ужасен:
— И всички те са в „Маратон“? Всички заедно в онази къща?
— За съжаление, да. Дукесата — тя е графиня Чейс, нали знаеш — ме увери, че не трябвало да се притеснявам и че всички са във възторг от това как съм похарчил парите си.
— Аз пък смятам, че ти малко попрекали. Онези роби сега живеят по-добре дори от много обикновени граждани.
Джеймс усети познатата гневна тръпка в стомаха си, но си замълча. Отпи малко портвайн и зачака.
— Като стана дума за пари, Джеймс, ще трябва да поговорим и за зестрата на Джеси.
Джеймс се размърда на стола си. В новата си роля на съпруг на Джеси Уорфийлд той се чувстваше направо неловко. Оливър — човекът, чийто коне години наред се беше опитвал да побеждава на надбягванията, същият този човек сега му обясняваше, че трябва да му даде нари.
— Искаш ли още портвайн?
— Да, налей още малко — отвърна Джеймс и подаде чашата си.
Един час по-късно Джеймс и Джеси си тръгнаха от фермата „Уорфийлд“ обратно към „Маратон“. Въодушевена от конете на баща си, Джеси се разприказва като момичето, което беше преди — весела и бъбрива като сврака.
— Риалто ще задмине Тинпин без проблеми на надбягванията в събота. О, Господи, ами аз за кого трябва да викам?
Джеймс се прокашля:
— Добре ли се чувстваш?
— Прекрасно. Кажи ми какво да правя, Джеймс? Ами Фрайър Тък и Мис Луиз? Аз сама съм ги обучавала. Тя вече е почти на три години и е готова за надбягвания. Тя…
— Джеси, когато баща ти умре, аз и ти ще станем собственици на фермата „Уорфийлд“.
Тя се опули към него.
— Значи ни дава всичко? Нищо не ми е говорил за това.
— Не, не всичко. Каза ми само, че през последните няколко години е бил голям късметлия. А пък и аз реших да не го разпитвам как е натрупал богатството си. Имал зестра за Гленда, и то големичка, защото не бил сигурен, че тя ще си намери съпруг, ако няма доста пари настрани.
— Но Гленда е красавица. Тя изобщо не е като мен, тя…
— Комплимент ли си просиш, Джеси?
Тя го изгледа продължително и замислено.
— Аз знам какво представлявам, Джеймс.
— Добре. Моето мнение е различно от твоето. Освен това искам моята съпруга да знае първо, че каквото и да е тя, то е мое.
Джеси не беше убедена, че изобщо го разбра, но предпочете да се съгласи с него.
— Ами къщата? Ами мама?
— Тя ще живее в къщата до смъртта си. После и къщата също става наша. Което е проблем, защото нашите имения не са съседни, така че не можем просто да съборим оградите и да ги обединим.
— Все ще измислим нещо. Не се притеснявай за това, Джеймс.
Той познаваше това изражение в очите й, пълно с искри на жизненост и интелект. Ако сега и бебето им само престанеше да я огъва на колене пред нощното гърне…
Тя погледна ръката си в ръкавица, смръщи се и каза:
— Ще имаме ли пари, за да оправим „Маратон“?
— Ще имаме, и то много.
Джеси го погледна с доволна усмивка.
— Добре — каза тя и го хвана под ръка. — Татко ме попита какво искам и аз му обясних, че двете с дукесата сме решили да оправим вътрешността на къщата и че ни трябват пари, за да успеем да свършим добре работата си. Странно, че той не ми спомена, че ще ни даде също и фермата.
— Това е тема, която по правило се обсъжда от мъже, Джеси. Баща ти е бил съвсем прав, като не ти го е казал преди да поговори с мен. Изненадан съм, че изобщо даже те е питал за парите.
— Той ме увери, че сама съм си изработила всичко това, защото съм била най-добрият му жокей през последните шест години. Отвърнах му, че е съвсем прав. Тогава той ме целуна и ме прегърна. Обожавам баща си, Джеймс. Не искам никога да умира.
— Как може ти да си толкова свестен човек, а майка ти да е такава досадница?
Тя се разсмя и се смя, и се смя до задъхване.
Когато се върнаха, в „Маратон“ не се вдигаше кой знае каква врява, което беше истинско облекчение за тях. Там обаче беше майката на Джеймс в бляскавия си тоалет от лилава коприна. Тя се беше разположила в гостната заедно с графа. „Дукесата сигурно е избягала“, помисли си Джеси, изправи рамене и влезе в гостната редом до Джеймс.
— Синко мой — каза Уилхелмина Уиндам, като му показа с протегнатата си длан, че го приканва да прекоси стаята и да целуне ръката й.
— Майко. — Той се наведе над дланта й с изпъкнали вени. — Изненадан съм, че си тук. Аз трябваше да дойда да те видя. Не си ли спомняш? Казах ти, че днес аз ще мина да те посетя.
— Нямах търпение да чакам. Толкова време мина, откакто те видях вчера… Казах на Ърсюла, че тя може и да чака, но аз ще дойда да вечерям с теб. Тя и Джифорд могат да те видят и утре.
„Великолепно, просто великолепно“, мислеше си потресена Джеси и се чудеше дали ще може да издържи цяла вечер със своята свекърва, без да й се наложи да излезе от стаята, за да повърне.
Когато дукесата влезе в гостната с величествения вид на графиня, каквато всъщност си беше —
