Той се разсмя и притисна силно своя син към гърдите си:
— Добре. Ако тръгнем следващата седмица, ще бъде ли достатъчно скоро за теб?
— Молех се да чуя същото и аз — обади се Джеймс.
— Вие всички ще бъдете заедно с нас в тази одисея. Аз също искам да намерим съкровището толкова, колкото и вие, но по-важното за мен е Джеси да се върне в Окракоук и да се опита да унищожи всичките си спомени за онзи Том. Искам тя отново да види старата колиба на брега, да я разгледа добре, да си спомни всяка подробност, за да може после да я забрави по естествен начин и да се справим с този проблем. Иска ми се Маги да е права, че последният удар по главата на Джеси е възвърнал спомените й… Аз сигурно ще успея да я предпазя от нови удари по главата, но сънищата и кошмарите, които я преследват, са извън моя контрол. Искам сънищата й да бъдат свързани с мен, не с онзи демон от миналото. Искам Джеси и аз да можем да се… — Той погледна към Антъни. — Е, разбирате ме какво искам да кажа.
— Естествено — отвърна Маркъс. — Проклета работа! Не мислиш ли, дукесо?
— Редуването на удоволствието и болката? Проклета работа, наистина.
— Макар че — каза Маркъс и очите му лукаво просветнаха — някои хора доста харесват подобно съчетание и…
— Не продължавай, Маркъс.
Графът погледна към сина си, който беше наострил уши, и въздъхна.
— Човек винаги трябва да е безупречен пред малките дивачета.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Балтимор, Мериланд Фермата „Маратон“ Началото на септември
— Съжалявам, Джеси. Ако знаех, щях да направя нещо. По дяволите, тая жена да не би да е вещица? Не, по-добре не ми отговаряй.
— Откъде се е взела тя тук?
Той нямаше време да й отговори. Всички бяха уморени. Чарлз сърдито хълцаше през плач, Антъни пък хленчеше, че е гладен. Спиърс му хвана ръката и търпеливо му каза:
— Ти трябва да бъдеш храбър и издръжлив като мама и татко, господарю Антъни. Всички сме гладни. Всички сме уморени. Ако хленчиш така, ще си помислим, че ти си само едно малко момче, че изобщо не си по-голям от господаря Чарлз.
— Аз не съм Чарлз, но съм малко момче.
Спиърс се обърна към дукесата:
— Друг път това е помагало.
— А, Томас, добре че дойде преди да се появи майка ми. Здравей, мамо. Мога ли да попитам какво правиш тук?
Госпожа Уилхелмина Уиндам хвърли само един бегъл поглед към сина си. Но веднага се втренчи в дукесата със злобни искри в очите.
— Ти, значи — остро изрече тя. — Тебе не съм те виждала седем години, но предпочитам да не те видя цял живот. Довела си и цялата къща, за да те защитават? Трябва да ти кажа, уважаема, че наистина ще имаш нужда от тях. Как смееш да идваш в Америка? В Балтимор? В дома на злочестия ми син? А ми водиш обратно и това момиче! Как съм се молила тя да се затрие и никога повече да не покаже жалкото си, опозорено лице, но ето я пак тук. О, имаш и две деца. Ти не ги заслужаваш. Клетият Джеймс загуби своята съпруга и детето си… Защо изобщо ви е довел със себе си? Вие нямате място тук и аз настоявам всички до един веднага да напуснете!
— Майко — произнесе Джеймс съвсем тихо. — Стига вече, чухме предостатъчно. Всички сме адски уморени. Пътували сме с кораб шест седмици и половина. Отне ни много повече време, отколкото очаквахме, за да стигнем до имението. Защо си тук?
— Просто разбрах, че пристигаш — пропя госпожа Уиндам с патетичен глас й разпери широко ръце. — Разбрах и веднага дойдох, защото знаех, че ще имаш нужда от мен, синко. И ето, че се оказах първа. Аз ще изгоня всички тия английски мерзавци, които нямат място тук, в Америка.
— Майко! — Този път Джеймс стисна здраво ръката й над лакътя. — Искам да напуснеш веднага. Утре ще дойда да те видя. Томас, моля те, изпрати майка ми до каретата й.
— Но, миличък…
— Утре ще ти се обадя, майко.
Тя хвърли последен злобен поглед към дукесата, изгледа малко по-сдържано Маркъс и изобщо не обърна внимание на Джеси. После закрачи войнствено след Томас и излезе от къщата.
— О, Боже — лекичко въздъхна дукесата. — Това наистина се казва добро посрещане. Тя беше права. Седем години между нашите срещи са прекалено малко.
— Сега ще оправя нещата, обещавам — каза Джеймс. — Джеси, ти си изтощена, изглеждаш съвсем пребледняла, а мисля, че долу нямам под ръка подходящо нощно гърне.
— Всичко е по твоя вина, Джеймс.
— Знам — отвърна той и я потупа леко по бузата. — Баджър ми обещава да станеш дебела и да започнеш да се поклащаш като патица, но ти си оставаш все такава слабичка. Искаш нощното гърне, и то веднага, нали?
— Моля те, побързай — каза Джеси и започна да прави учестени и кратки вдишвания, точно както я беше учила дукесата.
— Дръж се, Джеси. Днес се справи много добре. Тая морска болест няма да трае още дълго. Ето го и Томас с нощното гърне.
Джеси дори не се почувства неудобно, че повърна пред всички, вече толкова беше свикнала с това. Да пътува повече от шест седмици с толкова хора в теснотията на една бригантина… Това почти лишаваше човек от собствено уединение, а пък и тя беше нечовешки болна през последната седмица. Баджър й подаде чаша вода. Джеймс изтри лицето й със студена, влажна кърпа, помогна й да се изправи и я притисна в прегръдките си. После се засмя:
— Никога няма да забравя колко убедена беше, че ще умреш, когато беше легнала върху онова навито въже на палубата и сърцераздирателно стенеше. Сега отново изглеждаш почти здрава. Даже и висулките ти пак са започнали да щръкват наперено. А, ето го и Томас, който ще ни помогне да се оправим и да разопаковаме багажа.
— Мъжете трябва да се разстрелват — уморено махна с ръка Джеси.
Спиърс моментално пристъпи напред и подаде ръка на високия чернокож мъж:
— Аз съм господин Спиърс. А вие сте господин Томас, ако не се лъжа?
— Ами, господин Спиърс — каза бавно Томас, чудейки се дали светът нещо не се беше объркал, — струва ми се, че съм господин Такъри. — После се усмихна с широка и сърдечна усмивка, която разкри два реда равни бели зъби. Маги му смигна.
До десет часа вечерта всички камериери и членове на семействата бяха нахранени и настанени в леглата си. Спалните помещения обаче се оказаха недостатъчно на брой. За първи път, откакто беше купил „Маратон“, Джеймс действително си даде сметка колко запуснат беше домът му. По тапетите грозно се открояваха плесенясали петна, в потъмнелите ъгли се виждаха миши дупки, стаите бяха зле обзаведени. При това положение му оставаше единствено само да се извинява, което и правеше при влизането във всяка стая. Накрая дукесата приятелски го беше срязала:
— Стига, Джеймс. „Кандълторп“ не можеше да ме амбицира много. Но, между нас, казано, двете с Джеси ще направим „Маратон“ най-забележителното място по тези земи.
Когато Джеймс се извърна към жена си, тя изглеждаше готова да се свлече на мястото си, вторачена в него с изцъклени очи:
— Джеймс, аз в твоята спалня заедно с теб ли ще спя? Леглото е достатъчно голямо, нали?
— Няма къде другаде да те сложа, скъпа. Хайде да те заведа в леглото. Да, ще има достатъчно място и за двамата.
Джеси никога преди не беше виждала спалнята на Джеймс, но веднага забеляза, че беше неприветлива както цялата къща. Олющените стари тапети се белеха още повече около прозорците, където беше
