Англия, Фийлдинг непрекъснато й даваше най-различни дневници, повечето от тях поне отпреди двеста години, защо самият той четеше откъси от тях. Той е искал тя да си спомни.
— Да, вие непрекъснато ме карахте да прелиствам дневниците в магазина ви. Не ми е и хрумвало да се усъмня във вас. Пък и как бих могла? Известно време имах ужасни кошмари за онази далечна нощ, но те бяха твърде неясни, а на сутринта всичко се изтриваше от паметта ми. Спомних си нещата едва след като заминах за Англия. Там веднъж си ударих лошо главата и на сутринта успях да си припомня всичко.
— Знам. Онази красавица, Маги Сампсън, ми разказа всичко за това. Нея я бяхте натоварили със задачата да ме накара да си припомня някакви подробности за онзи човек с каруцата, който насмалко не те смачка. Очарователно създание е тази Маги. Да ти призная, беше ми трудно да се държа непринудено в присъствието на двама ви с Джеймс. Бях толкова възбуден и напрегнат, защото знаех, че нещата сега започват. Междувременно вече бях убил Червеноокия — видях, че просто не мога да се оправям с него. Този недодялан глупак упорстваше, че не трябвало да ме слуша, че трябвало да те отвлече и да те накара да си спомниш всичко, като те пребие от бой. Така аз те спасих и този път, Джеси. Не виждах защо да не очистя този нещастник, след като вече бях прочел последния дневник на Черната брада. Там пишеше, че отговорите са в дневника на неговата прабаба. И още нещо, ако си спомням точно.
Тя кимна. Нямаше смисъл да лъже, вече не. Това не би й помогнало с нищо.
— Това указание наистина не ни беше нужно. Името на неговата прабаба е Валантайн. Вярно е. Всичко се изяснява от нейния дневник. Ще ме убиете ли, господин Фийлдинг?
— Не искам да те убивам. Затова не ме принуждавай.
— Тогава вървете при Джеймс, разкажете му всичко, което разказахте на мен, и той ще ви даде някаква част от съкровището. Кажете му как два пъти сте спасил живота ми. Той ще ви бъде благодарен. Сигурна съм, че ще подели част от съкровището с вас.
— Искаш ли да разбереш още нещо, Джеси? Всички говорят, че макар вече да си истинска красавица, Джеймс не те обича. Бил длъжен да се ожени за теб, защото те прелъстил.
Тя преглътна.
— Може и така да е, но Джеймс е почтен човек. Той ще ви даде част от съкровището, за да ме върне при себе си.
— Ще видим. Искам още малко да обмисля нещата. Има ли още нещо, което желаеш да знаеш, Джеси?
— Откъде сте разбрал, че Нелда е ученичка на онази Сафо, която е живяла в древна Гърция? Откъде сте разбрал, че тя и Алис Белмонд се обичат по такъв начин?
— Видях ги — отвърна той съвсем просто. — Бях отишъл да изразя съболезнованията си на горката Алис. Не изпитвах нищо друго освен съжаление към това момиче, което се беше омъжило за онзи мръсен негодник Алън. При нея вече имаше хора. Реших да изчакам, чаках дълго. Накрая остана само една карета. Не можех да разбера защо последният посетител още не си тръгва. После си помислих, че Алис може да е била доста потайна и да си е имала любовник. Прокраднах се до прозореца и надникнах вътре. Видях Алис и сестра ти да се прегръщат. Не, те не се утешаваха взаимно, като приятелки, бяха завладени от страст. Това ме шокира, но трябва да си призная, че силно ме възбуди. Не е ли странно? Оттогава насам много пъти си представям две жени заедно…
И тогава, дълбоко в себе си, Джеси разбра, че той нямаше да я остави да живее. Хладнокръвно беше убил двама души. Нямаше и да й разкаже всичко това, ако имаше намерение да я оставя жива. Ами Джеймс? О, Господи, трябваше да предпази Джеймс, защото Фийлдинг със сигурност можеше да убие и него, без дори да му мигне окото, а нищо чудно да се отърве и от останалите. Тя трябваше да пази и нероденото си дете. Джеси неволно притисна корема си с ръце.
— Имаш нужда да се облекчиш ли? Знам, че бременността кара жените да използват тоалетната по- често. Аз обаче трябва да дойда с теб, Джеси. Не бих рискувал да те оставям без наблюдение. Няма да гледам, обещавам.
Тя наистина имаше нужда да се облекчи. И все пак й трябваха усилия, за да го направи, като знаеше, че похитителят й е само на около метър зад нея. Когато свърши, той отново я заведе в своето скривалище.
Мълчанието помежду им се проточи безкрайно дълго. Тя беше по-уплашена откогато и да било друг път в живота си. Страхът, който овладяваше всяка частица от тялото и ума й, беше бавен и мълчалив страх, което го правеше още по-ужасен, защото направо я вцепеняваше, караше я да се скрие от истината за положението на нещата. Времето сякаш бе спряло, всяка минута сякаш бе станала час. Но накрая все пак той щеше да я убие. Щеше да убие и нейното бебе. Какво да прави? Тя каза:
— Не знам какво се е случило с изчезналите колонизатори от остров Роаноук. И ако ви интересува…
В бледосивите му очи просветна любопитство, но само миг след това той се овладя и се разсмя:
— Та това е загадка от двеста години насам. Никой не знае отговора, макар че много хора са се опитвали да го намерят. — Той пак се изсмя. — Просто е невъзможно да знаеш каквото и да било за това, Джеси.
— О, не, знам. Разбирате ли, прабабата на Черната брада — Валантайн — е била един от колонизаторите на остров Роаноук. Записала е всичко в дневника си, а аз съм чела този дневник.
— Член от колонията Роаноук е кръвен прародител на Черната брада? Боже мой, това е направо изумително! И се е наричала Валантайн? Странно име за момиче, родено в Англия.
— Аз знам какво се е случило и с нея, и с останалите колонизатори. Вие също искате да го узнаете — виждам го в очите ви.
— О, Джеси, ти си толкова умна. Разбира се, че съм любопитен. Но чуй какво ще ти кажа: забогатея ли веднъж, тогава хич и няма да ме е грижа за тези глупости, да, точно така, това са просто глупости. Това е начин за бедните, но умни хора, да се реализират пред света, да се докажат и пред себе си и всъщност да се убедят, че все пак имат някаква стойност. Скоро обаче аз няма повече да бъда от тези хора. Ще стана богат. — Той въздъхна дълбоко, облегна се върху чепатия ствол на едно дърво и сложи ръце на кръста си.
Въпреки тирадата му Джеси продължи:
— Колонизаторите гладували, сред тях се ширела някаква страшна епидемия. Нямало начин да оцелеят…
Тя видя нарастващия интерес в очите му, но не промълви и дума повече. След малко той посочи с пръст до нея и каза:
— В онзи пакет точно до тебе има малко храна. Гладен съм. Сигурно и ти си гладна. Скоро Джеймс ще се почуди къде си и ще отиде до селото, за да разпитва за тебе. Тогава ще разбере, че си изчезнала. Хайде да хапнем, Джеси.
— Добре — отвърна тя и обви пръсти около дръжката на един тъп нож.
— Не се и опитвай, умнице. Защото иначе ще пробода малкия ти кръгъл корем и тогава ще видим какво ще излезе от тебе и тая твоя издънка.
Тя не можа да се насили да хапне нищо, даже и студените резенчета пържена риба, поставени между парченца тъмен ръжен хляб. Вътрешно беше се молила той да се съгласи на някакъв компромис, ако тя му каже за остров Роаноук. Определено беше възбудила интереса му, но явно трябваше да измисли и нещо друго. Остана изненадана, когато малко по-късно той се обади:
— Знам какво се е случило с колонизаторите. Много от учените надлежно са описвали, че в най- отдалечените части на западна Вирджиния живеят група индианци със сини очи и бяла кожа.
— Страшно се заблуждавате.
— Предполагам, че се заблуждавам, особено пък ако тази Валантайн действително е била прабаба на Черната брада, както по всичко личи, че е. Тя идва от Англия. Е, тогава значи всичко е пълна мистерия.
Вече личеше, че апетитът му е възбуден, и то не за храна. Джеси обаче нямаше да му каже нищо
