повече. Накрая Комптън Фийлдинг й предложи:
— Добре тогава. Хайде да си играем. Аз ще ти задавам въпроси за колонизаторите, а ти ще ми отговаряш.
— Не, няма да произнеса и думичка, докато не ми обещаете, че няма да причините нищо лошо на Джеймс и на бебето ми.
Той замахна към лицето й, без да престане за миг дори да се усмихва.
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Тя стреснато се отдръпна и се претърколи на една страна, хванала с ръце корема си. Фийлдинг обаче не я удари. Само се разсмя.
— Съвсем скоро ще открия всичко за Валантайн и за изчезналата колония — каза той. — Седни на мястото си, Джеси. Исках само да видя дали си даваш сметка, че изобщо не се шегувам. Доволен съм, че си разбрала. Освен това изглежда, че държиш на бебето си. Предполагам, че това още повече ще те накара да ми съдействаш.
— Какво мислите да правите сега? — попита тя и се изправи, като се подпря върху ствола на едно дърво, притиснала с ръце гърдите си. Сърцето й думкаше така силно, че той сигурно го чуваше.
— Нали вече ти казах. Ще… — Той млъкна, защото на не повече от пет-шест метра встрани се чуха викове.
— Мис Джеси! Къде сте? Мис Джеси!
— А си издала звук, а съм го гръмнал този, независимо кой е той.
Джеси изобщо не се усъмни в думите му. Това беше Джипсъм. Тя остана на мястото си, без да хукне.
Джипсъм свърна право в малката горичка. Той се закова като гръмнат при вида на Джеси и господин Фийлдинг, който беше насочил пищов право срещу него.
Джипсъм каза безпомощно:
— Мис Джеси, видех ви да вървите с тоя човек, ама май сте си изпуснала шапчицата.
— Нарочно ли я изпусна, Джеси?
— Не — отвърна тя с възможно най-убедителния си глас. — Няма нищо, всичко е наред, Джипсъм.
— Всъщност не всичко е наред, Джипсъм. — Гласът на господин Фийлдинг преливаше от любезност. — Мис Джеси дойде с мен в моята очарователна малка бърлога. Защо не седнеш? Ти си един от помощниците на Джеймс в конюшнята. Много добре умееш да се оправяш с конете, той ми е казвал. Да, седни ето там. Е, събрахме се почти цяла компания, нали? Джеси, ти какво ще кажеш? Да го убия ли, или да го изпратя обратно при Джеймс, за да може планът ми да започне да действа?
— Не го убивайте. По-добре го върнете при Джеймс.
— Мислех да му напиша съобщение, но може би ще е по-добре да те изпратя теб, Джипсъм. Да, обаче ти знаеш къде се намира тя. Какво да направя тогава?
— Защо изобщо ви е притрябвало да ме криете? Просто двамата с вас ще отидем до мястото, където е съкровището. Джипсъм пък ще доведе Джеймс. Тогава ще си отделите от съкровището такава част, каквото поискате, и ще ни оставите на мира.
— Правиш нещата да изглеждат толкова прости, момичето ми. Но дали наистина е така? Е, добре. Джипсъм, слушай ме сега внимателно, защото животът на твоята господарка зависи от идеалното изпълнение на моите заповеди.
Пет минути по-късно Джипсъм се шмугна под клоните на дъбовете и се изгуби от погледите им.
— Джеси, какво ще кажеш за това най-после да ме заведеш до мястото на съкровището?
— Комптън Фийлдинг? Собственикът на книжарницата? Онзи учен мъж, който свири на цигулка и говори френски не по-зле от мен? Същият Комптън Фийлдинг?
— Да, сър. Той реши да не ме убива, а да ме изпрати обратно при вас.
— Значи така — каза бавно Джеймс, благодарен за момента, че той и Джипсъм бяха сами, както сам Джипсъм беше поискал. — Аз и ти взимаме своите прътове и отиваме при тресавището. Той ще доведе Джеси там. Ще извадим съкровището и той ще си вземе, каквото поиска. После ще ни остави на мира.
— Аха. Той ми каза да ви предам колко сте му бил задължен, дето бил спасил два пъти живота на мис Джеси. Господин Джеймс?
— Да?
— Този човек твърди, че ви харесва, ама аз на него му нямам вяра. Май нещо му хлопа. — Джипсъм се потупа отстрани по главата и завъртя очи.
— Значи Джеси била добре? Сигурен ли си?
Тя се беше забъркала в някаква ужасна каша, но Джипсъм не искаше повече да тормози господаря си, затова бързо каза:
— Тя е съвсем добре, господин Джеймс. Съвсем добре.
— Хайде тогава да тръгваме. И нито дума — на никого.
Преди да излезе от къщата, Джеймс мушна един малък пистолет в ботуша си. Нищо друго не му оставаше. Колкото и да беше странно, той не забеляза никого наоколо, затова успя да се измъкне, без да му задават въпроси. Не му беше приятно да върши това зад гърба на останалите, но просто не виждаше друг избор. Не можеше да рискува живота на Джеси, нито пък живота на бебето. Джеймс знаеше какво е страх, беше го изпитвал в доста солидни дози, но никога не беше изживявал такъв страх като сегашния. Ако Комптън Фийлдинг поиска, Джеймс беше готов да му даде цялото проклето съкровище. И какво от това, по дяволите, нима то беше толкова важно! За него единствено Джеси имаше значение сега. Тя имаше дързостта и безстрашието на най-добрите му чистокръвни жребци, а това го притесняваше дори още повече. Ами ако се опита да избяга от Комптън Фийлдинг? Той си я представи дори как се нахвърля върху него. Това направо смрази кръвта във вените му.
Тази работа, мислеше си той, докато крачеше редом до Джипсъм надолу по издълбания от коловозите път, беше действително твърде неочакван къч. Честно казано, той вече не можеше да си представи своето съществуване без Джеси. В живота имаше наистина странни завои и превратности. Но не това го притесняваше. Най-много се ужасяваше, когато нещата излизаха извън неговия контрол, както сега например.
— Здравей, Джеймс. Джипсъм все пак те доведе, а? Наблюдавах те, докато идваше насам. За късмет в момента ей там има една височинка — поне докато бурите не я заравнят — и щях да видя, ако водеше някой от останалите с тебе. Ти обаче не го направи. Така просто спаси собствения си живот и живота на Джеси.
Джеймс погледна към жена си.
— Добре ли си?
— Да, Джеймс.
— Чудесно. Чуй ме сега, Комптън. Можеш да вземеш и цялото съкровище на Черната брада — все ми е едно. Трябва да разбереш обаче, че тук може и да няма нищо. За двеста години се случват много неща. Възможно е съкровището, ако действително е било прикачено за баласта, да се е откъснало и да е потънало. Възможно е някой вече да го е извадил преди нас. А възможно е и никога всъщност да не е било тук.
— Съвсем скоро ще разберем. Ти и Джипсъм, натопете вашите прътове в тая гнусотия. И внимавай, Джеймс. Аз наистина мога да я убия. Нямам какво да губя, помни това.
— Възнамерявам само да проверя дали тук изобщо има съкровище — отвърна Джеймс. — Ако има, вземи си сам, каквото поискаш, и ни се махни от главите.
— Винаги съм те смятал за разумен човек. Ти си млад, но умееш добре да премисляш нещата. Джеси пък е тъкмо твоята противоположност. Намери ми това съкровище, Джеймс, иначе няма да остана никак доволен.
Джеймс хвана дългия прът с кука накрая и го потопи в тъмната, воняща тиня. Почти веднага напипа първия камък.
— Камъните са тук.
