Сузана вдигна лице към небето. Усещането беше прекрасно. Два дни беше валяло непрекъснато и в резултат всички бяха станали раздразнителни, но днес слънцето блестеше така, сякаш сам Господ й го бе изпратил. Потупа лекичко богатата черна пръст край корена на розовия храст. След това се премести до една леха с иберис, нейната гордост, изпратена от братовчед й; той бе говорил с градинаря на градината в Челси и бе научил, че цветето било пренесено от Персия в Англия само преди няколко години. И не само, че бе успял да издейства това за нея, ами й бе дал най-подробна информация за произхода на името му. Докато галеше нежно листенцата на вечнозеленото растение, младата жена се запита дали някога би могла да говори на тази тема с баща си. Вероятно не. Вероятно не би могла да я обсъжда с когото и да било другиго.
Отскубна един особено нахален бурен и, след като се увери, че почвата е достатъчно влажна, се помоли наум слънцето да продължи да грее, тъй като иберисът обичаше много лъчите му.
В този момент чу, че отпред спря някакъв кабриолет. Баща й бе казал, че отива в Шотландия, но тя знаеше, че в действителност ще проиграе на комар и ризата на гърба си в компанията на своите приятели в Блейсток. Въздъхна и се изправи. Дали не беше някой търговец? Не, това не беше възможно. Беше се постарала да изплатят всичко дължимо на търговците, преди да позволи на баща си да напусне Мълбъри Хаус, а той през цялото време бе мърморил под носа си в каква опърничава жена се била превърнала дъщеря му.
Кой можеше да пристигне с двуколка? Заобиколи къщата и видя насреща си пръхтящ великолепен сив жребец. Човекът, който държеше юздите, му говореше нещо и този духовит разговор караше масивното животно да пръхти от време на време. В този момент мъжът вдигна поглед; вероятно очакваше появата на някое от момчетата от конюшнята.
— Само момент да доведа Джейми — провикна се Сузана. — Той ще се погрижи за коня ви.
— Благодаря — отвърна непознатият.
След малко се върна с Джейми, когото бе намерила да дреме върху купчина сено в задния край на малката конюшня зад къщата. Завари мъжа да потупва коня по носа, отново потънал в разговор с него.
— О, да — възкликна конярят и се спусна към новодошлите. — О, ей сегичка шъ го нахраним, госине, ни съ безпокойти. Как му й имиту на тоз’ красавец?
— Гъливер.
— Странно ими за таквоз мъжествено животно. Точно тъй, мъжествено, нищо, че са ти отрязали топките. Гъливер, да, нивгаж досегаш не съм чувал туй ими, но к’во от туй? Ей сегичка шъ го отведа, госине. Какъв си ми сивичък, и с таз прекрасна бяла звезда в средата на челото. Ела с мен, момчето ми.
Роухън никога досега не бе чувал толкова странен английски — едновременно неграмотен и интригуващ и почти изпят с дълбок баритонов тембър. Проследи с поглед младежа от конюшнята, който бе повел Гъливер и двуколката към задната част на къщата. Конят танцуваше край него и поклащаше голямата си глава в отговор на думите му. На Маунтвейл му се стори, че животното правеше това доста по- ентусиазирано в компанията на този непознат, отколкото на собствения си господар, който плащаше за овеса му.
Докато той съзерцаваше коня си, Сузана също го наблюдаваше. Непознатият беше с елегантно сиво палто с не по-малко от шест пелерини. В този момент той свали шапка и прокара ръка през светлите си кестеняворуси коси. Беше млад, на не повече от двайсет и пет-шест години, и много красив. Прекалено красив и вероятно съзнаваше този факт прекрасно. Тя се намръщи. Струваше й се познат, но не можеше да се сети откъде.
За това й бяха нужни още десет секунди. Дъхът й секна и тя отстъпи крачка назад с думите:
— Вие сте братът на Джордж — Дивия барон. Божичко, нямах представа, че си приличате толкова.
Беше толкова бледа, че Роухан се притесни да не припадне в краката му.
— О? Много се лъжете. Джордж имаше черна коса и тъмнокафяви очи. Изобщо не си приличахме.
— Не разбирам — произнесе бавно тя. — Защо говорите така? Очите му бяха почти толкова зелени, колкото и вашите — той казваше, че неговите имали абсолютно същия цвят като на баща му — а косата му бе съвсем малко по-тъмноруса от вашата.
Дявол да го вземе. Хитрината му не бе успяла.
— Чудесно — отвърна младият мъж. — Значи наистина е бил Джордж. Наистина сте го познавали.
Може би това също значеше, че тя не участваше в плана да измъкнат колкото се може повече пари от него. Едно нещо обаче бе разбрал със сигурност. Наистина е бил Джордж, колкото и невероятно да му се струваше това.
— И така — заяви Маунтвейл без да се поклони, без да вземе ръката й, изобщо без да прави нищо друго освен да стои, неподвижно загледан в запуснатата къща, в липсващите от единия й комин тухли и в красивите градини, които я заобикаляха. — След като отгатнахте кой съм, след като описахте Джордж в най-големи подробности, тогава вие трябва да сте момичето, което брат ми е опозорил?
Сузана се взря в него. Черните ивици от пръстта по лицето й се откроиха още по-ясно на фона на призрачната му бледост. Беше изгубила способността си да говори.
— Значи не сте вие. Чудесно. Вие сте слугиня и то мръсна, на всичкото отгоре. Просто сте виждали Джордж по време на посещенията му тук, така ли? В тази къща ли работите? За онзи жалък мерзавец, който ми е написал обидното писмо? Ако наистина работите тук, очевидно не си изпълнявате особено добре задълженията. Къщата изглежда така, сякаш всеки момент ще се срути.
Младата жена се окопити.
— Това е съвсем вярно, но искам да ви питам как една слугиня може да отговаря за външния вид на къщата?
Думите й го изненадаха и това я накара да се усмихне. Даваше си сметка, разбира се, че повечето слугини биха я изгледали високомерно в този й вид. Ръцете й бяха мръсни, по бялата й муселинена рокля и под ноктите имаше кал, косата висеше разрошена около лицето.
Реши да му помогне още малко и рече:
— Аз не само работя, ами и живея тук.
— Тогава значи не сте слугиня?
— Не, не съм.
Не каза нищо повече. В този момент непознатият измъкна някакви листи от джоба на сивото си палто и ги размаха.
— Щом живеете тук, тогава може би ще ми кажете защо този човек на име Джоузеф Холуърт ми е написал това безочливо писмо, за да ме уведоми, че Джордж ви бил обезчестил? Защото въпросната жертва сте вие, нали?
2
За да му отговори й трябваше повече време, отколкото обикновено беше нужно на неговия камериер, за да оправи шалчето на врата му. Роухън не се отличаваше с особено търпение, но този път успя да запази спокойствие. В него напираха хиляди въпроси, но засега успяваше да ги усмири. Щеше да чака колкото е нужно. Най-после тя разпери мръсните си длани и рече:
— Аз не съм жертва. Никога не съм била жертва.
— Наистина ли познавахте брат ми Джордж? Вече разбрах, че знаете как е изглеждал, но действително ли бяхте близки?
— Да, бяхме, но той не ме е обезчестявал. Може ли да прочета писмото, което ви е написал баща ми?
Младият мъж й го подаде. Трябваше да пооправи гънките му. Гънки, направени в пристъп на гняв. Е, баща й го заслужаваше.
Дъхът й секна. Намеренията на баща й бяха болезнено ясни. Много бавно, много внимателно сгъна писмото и го подаде обратно на собственика му.
— Баща ми е допуснал голяма грешка — заяви тя. — Джордж не ме е обезчестил.
Цялата ситуация й беше безкрайно омразна. Сега вече й стана ясно защо баща й бързаше толкова да
