напусне Мълбъри Хаус. Беше написал това позорно писмо до брата на Джордж, а след това се бе оттеглил от огневата позиция. Бе оставил нея да се оправя с последствията от плана му за изнудване, без да си дава сметка, че въпросният брат е развратен сатир, чиито апетити бяха дали нов смисъл на тази дума. Поне така беше обяснил Джордж, но после бе потрил ръце и, ухилен до уши, бе заявил, че брат му е най-добрият на света. Думите му я бяха озадачили, особено след предупреждението му да избягва срещата с Роухън, докато Джордж успее да уреди всичко както трябва, в това число и да му обясни ситуацията. Беше заявил искрено, че ако по-големият му брат видеше в нейно лице заплаха за Джордж, щеше да я унищожи, без дори да се замисли, каквото и да му кажеше той. Всичко това й се бе сторило доста объркано.
И ето, че сега стоеше срещу по-големия брат на Джордж. Той не беше тук, за да й помогне. Не бе предполагала, че някога изобщо ще види барона, че ще говори с него. А определено никога не бе желала и той да узнае за нея.
Роухън пусна сгънатото писмо обратно в джоба на палтото си.
— Нямате представа колко се изумих, когато получих това нахално послание. Значи този Холуърт е ваш баща?
— Да, баща ми е. Той не е тук.
— И той ли е господарят на тази великолепна къща?
Гледаше право към големия комин, на който му липсваха половината тухли.
— Той е господарят. Аз съм дъщерята, но Джордж не ме е обезчестявал. Вече ви го казах. Говоря сериозно. Можете да си тръгнете с чиста съвест. Нито желая, нито ми е нужно нещо от вас. Съжалявам за постъпката на баща си. И бъдете сигурен, че ще трябва да се разправя с мен, задето е опитал да ви навреди.
Това беше неочаквано. Роухън не обичаше неочакваните ситуации. А цялата работа бе повече от неочаквана още от самото начало. И онова, което наистина го изумяваше беше фактът, че Джордж ученият, бъдещият картограф, ученолюбивият младеж, който сякаш така и не бе забелязал съществуването на нежната половинка на света, същият този Джордж бе успял да изпита достатъчно страст, за да люби тази прекрасна млада дама. А тя наистина бе дама, това личеше дори под калта по лицето и дрехите й. Разбираше се по стойката и поведението й, по ясния и точен начин, по който говореше.
— Защо сте толкова изцапана?
Непознатата вдигна глава и се усмихна. Наистина красива усмивка, не че това го интересуваше.
— Огледайте се около вас. Тук градинарят съм аз. Много съм добра. Цветята и дърветата ме обичат. Да ви покажа ли лилиите, ирисите и иберисите? Розите ми са най-красивите в околността.
Градинар ли била? Не, нямаше да й позволи да го отклонява от намеренията му.
— Какво искате да кажете с думите, че Джордж не ви бил съсипал?
— Точно това, което казах. А сега може да си вървите, сър. Ще отида да повикам Джейми. Съжалявам, че го накарах да отведе коня и двуколката ви.
— Не, почакайте. — Хвана я лекичко за ръкава. — Слушайте, вие не сте това, което очаквах… поне не на пръв поглед. Искам да поговоря с вас. Има вече почти година, откакто почина брат ми. Щом сте го познавали, бих желал да поговорим за него. Очевидно нямам представа за някои от интересите му, в това число и за вас самата.
— Джордж имаше много интереси по времето, когато го познавах — промълви тихо Сузана.
— Защо тогава не дойдохте на погребението му? Защо той не ми е казвал за вас?
— Защото опитваше да намери най-удобния момент, казвал ми го е няколко пъти. Струва ми се, че за него нищо дори не наподобяваше този най-удобен момент. — Повдигна рамене. — А после вече беше късно. Колкото до погребението, не можах да дойда.
— Защо?
— Бях нужна тук. Не можех да напусна къщата.
Тук се криеше нещо повече, отколкото казваха думите й. Значи Джордж се опитвал да намери най- подходящия момент? За да му каже какво? Че иска да се ожени за това толкова привлекателно момиче с изцапано лице, което беше градинарка?
— Вижте, може ли да влезем вътре? Горещо ми е и съм жаден.
— Ако ви е толкова горещо, тогава свалете това палто.
Роухън я погледна намръщено. Не беше свикнал жените да му правят забележки… е, това не беше точно забележка, но определено започваше да му става забавно. Майка му го правеше блестящо и винаги с усмивка, която можеше да накара всеки мъж да потръпне. Смъкна горната дреха от раменете си.
— Все още съм жаден и сгорещен. Сега ред на бричовете ми ли е?
Неприличните му думи очевидно нито я заинтригуваха, нито я шокираха. Определено не й се искаше да го кани вътре, но нямаше избор. Той нямаше да си тръгне, преди да е постигнал целта си. А тя трябваше да се отърве от него. Не желаеше да поема и най-малък риск.
Младата жена застина за миг и се заслуша внимателно. Не чу нищо. Най-накрая сви рамене и рече:
— Добре тогава. С радост ще ви дам да пийнете нещо, може би дори и парче торта, но след това ще трябва да си вървите.
— Не искате ли пари от мен?
— Не. Влезте — заяви тя, поставила стиснатите си юмруци на хълбоците.
Разбира се, че бе очаквал това от нея. Сигурно и тя щеше да мисли така, ако бе на негово място. Потръпна при спомена за онова, което бе написал баща й. Още нямаше представа какво щеше да му каже, като се върне в Мълбъри Хаус, но то определено ни най-малко нямаше да бъде мило.
Роухън я последва в тъмния вестибюл на Мълбъри Хаус. Вътре беше много студено, защото пердетата на прозорците бяха спуснати и не даваха възможност на слънчевата светлина да проникне. Влязоха в по-малко помещение, което обаче бе по-светло, тъй като нямаше завеси и бе съвсем оскъдно мебелирано. Единственият диван бе покрит със стара жълта кувертюра, но затова пък със съвсем нови крачета в египетски стил, двата стола изглеждаха доста неудобни, килимът очевидно бе съвсем евтин, но поне бе чист. Дъбовият под бе добре излъскан и по ъглите не се забелязваше никаква прах.
Тази къща очевидно се нуждаеше от средства. Младият мъж се оглеждаше, присвил устни. Защо, по дяволите, тази жена не искаше от него пари? Какво се криеше тук?
Неговата домакиня посочи към един стол и излезе от стаята без да произнесе нито звук или да се обърне.
Той остана сам в продължение на цели десет минути. И поне осем от тях се бе взирал в тези египетски крака. Най-после тя се върна с поднос в ръце.
— Донесох чай и лимонов кекс. Едва от вчера е, така че е достатъчно пресен.
— Вие и готвачка ли сте?
— Обикновено идва мисис Тимънс, но тази седмица дъщеря й роди близнаци и тя трябва да се грижи за другите деца.
— О!
Погледна я, докато вземаше едно парче от кекса. Отхапа. Беше кисел и сух. Преглътна с мъка. Е, не беше по-зле от почти мухлясалите филии хляб, които сервираха в „Алмак“.
— На баща ми също не му харесва как готвя. Казва, че в моите ръце свинската рибица се превръща в подметка, достойна само за козата Лола. Колкото до бедния лимонов кекс, така и не разбрах точно колко лимонов сок да сипя в сместа. Освен това нямах достатъчно захар, а кексовете обичат повечко от нея.
— Не мога да ви помогна.
— Не е нужно. Предполагам, че никога в живота си не сте задоволил сам дори една своя нужда.
Това беше удар в слабините, който един мъж не можеше да понесе.
— Ако опитам да направя лимонов кекс, няма да оплескам така работата. И то защото мога да прочета рецептата, защото имам мозък в главата и знам как да използвам мерки и теглилки. Този тук е по-сух от колелата на двуколката ми. Направо ми заседна в гърлото.
— Как тогава успявате да говорите толкова много?
Думите й го накараха да се усмихне. Вдигна чашата и отпи от чая, като очакваше да вкуси някаква блудкава топла течност. Оказа се обаче великолепен индийски чай, неговия любим. Роухън кимна.
— А сега — облегна се на стария жълт брокат той, — разкажете ми как стана така, че се запознахте с Джордж и как така не ви е съсипал или пък съсипал, по думите на баща ви?
