вързаните си китки. Едва се обърна и той вече бе до нея.
— Проклета кучка! — извика задъхано и ядосано мъжът.
Сграбчи я за рамото, но тя се отскубна. Разкъсаната нощница висеше като парцал на тялото й. Обърна се срещу него, заслепена от гняв, и стовари дръжката на греблото в гърдите му.
Той извика, политна назад, потърси да се хване за нещо, изгуби равновесие и падна по гръб върху сламата. Разполагаше с броени секунди. Можеше да се движи само с дребни крачки, тъй като не бе успяла да се освободи от въжетата. Стигна вратата и я отвори. Прииска й се да извика от облекчение. Затръшна вратата и завъртя ключа в ключалката в същия миг, в който юмрукът му се стовари върху дървената преграда от другата страна. Последва тежък ритник. Вратата потрепера. Сузана знаеше, че тя няма да издържи дълго.
Извъртя се трескаво. Трябваше да избяга. След това щеше да си развързва глезените. Сега нямаше време за това.
Трясъкът зад гърба й я накара да трепне силно. О, Боже, той щеше да бъде при нея след секунда.
Роухън и трима съседи яздеха из източната ливада. Дръпна за момент юздите на Гъливер, когато се озоваха на върха на едно възвишение и огледа разкрилата се пред очите му територия. Внезапно се сети нещо. На запад, на полянката след кленовата горичка, нямаше ли една барачка, изоставена от години? Беше момче, когато цигани бяха построили лагера си там, а колибата използваха не за себе си, а за конете. Спомняше си колко странно му се бе сторило това тогава. Циганите бяха струпали купчини слама в бараката. Сега тя сигурно се бе слегнала до земята. От години не се бяха появявали никакви роми.
Все пак се отдели от своите съседи и пришпори коня си към кленовата гора.
Едва сега Сузана си даде сметка, че допреди малко се бе намирала в една разнебитена колиба, готова да се срути всеки момент. Но двете врати бяха съвсем нови. Както и ключалките. Какво ли е било това място? Защо и в двете помещения имаше изгнила слама?
Защо пък сега мислеше за мухлясалата слама? Ума си ли бе изгубила? Трябваше да избяга. Стоеше пред главния вход. Вратата висеше на пантите, готова да се сгромоляса на земята. Намираше се на някаква съвсем малка полянка. Наоколо се издигаха кленове.
Чу вика на непознатия, последван от трясъка на дърво.
Спусна се с дребни стъпки към гората. Едва стигнала първите дървета, чу гласа му, изпълнен с гняв и болка.
— Върви по дяволите, глупава кучко! Не искам да те убивам, искам само онова, което е мое! Върни се или ще ти отмъстя, когато те срещна! Къде мислиш, че ще отидеш?
О, Боже! Движеше се като мравка. Въжетата се впиваха все по-дълбоко и по-дълбоко в глезените й при всеки следващ опън. Той щеше да я настигне съвсем скоро. Ами ако земята беше влажна? Дали щеше да забележи смехотворно дребните й стъпчици?
Нямаше особена надежда. Не можеше да чака повече. Отпусна се на земята и започна да развързва въжетата на краката си. Това беше бавна работа.
Чуваше виковете му, проклятията, заплахите. Продължаваше да се бори с въжетата и най-после се справи с тях.
В това време непознатият тичаше някъде вдясно, недалеч от нея, но все още не я бе открил.
Сузана скочи на крака, за да се спъне в същия момент в някакъв корен. Политна напред, не успя да предпази лицето си със завързаните ръце, а устата й се напълни с пръст и паднали листа.
Болката се разпространи по цялото й тяло и я принуди да остане да лежи неподвижно. Къде ли беше той? Изплю пръстта и листата. Лицето я болеше. Вдигна завързаните си ръце и опипа драскотините. Когато погледна пръстите си, видя, че бяха изцапани с кръв.
Тогава усети вибрирането на земята под себе си. Той се приближаваше. Всеки момент щеше да я види. Онова, което бе останало от нощницата, висеше по тялото й. Белият й цвят щеше да се забележи отдалеч.
Запълзя, като се придържаше колкото се може по-близо до земята. Когато гласът му затихна, отново се изправи и побягна. Спря едва тогава, когато болката в гърдите й стана непоносима. Опита да поуспокои учестеното си дишане.
— Е, най-после те намерих.
Роухън знаеше, че барачката е наблизо. Виждаше я ясно в представите си. Трябваше да намали темпото на Гъливер, тъй като сега отвсякъде ги заобикаляха дървета и гъстите им клони бяха истинско оръжие; те правеха невъзможен дори лекия галоп.
В този момент кръвта замръзна в жилите му.
Чу женски писък. Последван от вик:
— Не, дяволите да те вземат, не!
Измъкна пистолета от колана си. Насочи го към небето. Но не стреля, макар да знаеше, че изстрелът ще се чуе надалеч и ще предупреди похитителя на Сузана, че помощта за нея бе наблизо. Не стреля, тъй като тогава нападателят най-вероятно щеше да се измъкне, а баронът искаше да го залови на всяка цена.
Искаше го повече от всичко друго.
Чуваше виковете му, проклятията.
В този момент се озова пред тях. Непознатият беше върху нея. Проклятие, да не би да я изнасилваше? Нощницата й беше на парцали, мъжът се бе наместил между краката й, правеше движения нагоре-надолу. Иисусе, той я душеше.
В този момент другият се обърна, за да се озове почти лице в лице с муцуната на Гъливер. За момент се парализира, без да знае какво да прави.
После удари Сузана, скочи на крака и побягна. Маунтвейл вдигна спокойно пистолета си и стреля. Мъжът политна към близкото дърво.
Младата жена се изправи бавно на колене. Главата я болеше ужасно там, където я бе ударил непознатият. Видя Роухън да стреля, после да скача от гърба на Гъливер и да се спуска към нея. Обърна се бавно; похитителят й лежеше десетина метра по-нататък край един клен. Мъртъв ли беше? Надяваше се, че не е. Искаше да го убие със собствените си ръце.
— Роухън — промълви едва чуто тя. — Ти дойде. Благословен да си.
— Боже мили — възкликна той, обгърна я в обятията си и я вдигна. — Добре ли си?
Взря се в изцапаното й лице, в разбърканите коси. Не си позволяваше да погледне тялото. От друга страна трябваше да поддържа репутацията си. Затова погледна, но само за момент.
— Ти дойде — повтори Сузана. — Молех се да дойдеш. Аз съм добре, само натъртена тук-там.
Баронът не мислеше, само я притискаше към себе си. Тя усети силните удари на сърцето му. Завря лице в рамото му.
— Ти дойде — продължи да повтаря младата жена. — Толкова се страхувах.
— Както изглежда за малко си щяла да му се изплъзнеш. Как те хвана?
— Трябваше да спра, за да си развържа глезените. Това му даде време да ме хване.
— Е, сега вече кошмарът приключи.
Маунтвейл свали горната си дреха и й помогна да я облече. Снаха му се загърна плътно в нея. Жакетът стигаше до горния край на бедрата й, което все пак бе по-добре от досегашното положение.
— Ти стой тук. Не съм го убил, само го раних в ръката. Чакай да видя в какво състояние се намира.
Куршумът беше улучил точно там, където се бе целил, право в ръката над лакътя. Но очевидно при падането непознатият бе ударил главата си в дънера на близкото дърво. Той бе в безсъзнание. Баронът махна филцовата шапка и шалчето. Човекът очевидно не бе искал тя да го види, което означаваше, че не е
